Свещеният меч

6

Малко преди изгрев-слънце Бен скочи от удобното си легло в пристройката за гости на семейство Аръндел, протегна се и направи петдесет лицеви опори, последвани от още толкова коремни преси. Вече се готвеше за втора серия упражнения, когато чу характерното гърлено боботене на лотуса отвън. Избърса с длан замъгления прозорец и видя как стоповете на колата изчезват през портата. Изглежда, денят бе започнал рано за енорийския свещеник.

Мислите, занимавали го предишната вечер, все още се въртяха из главата му. Впечатлен от спокойния, щастлив живот, който Микаела и Саймън водеха в това затънтено английско селце, Бен се чудеше защо и неговата съдба не бе поела в същата посока. Навремето, преди много години, бе мечтал именно за такова бъдеще.

Както често в миналото, и сега той се опита да се види в ролята на Божи човек. Представи си обраслата с бръшлян къща, стегнатата около шията свещеническа яка, всички останали атрибути на сана. Бен Хоуп, пастир на слабите, образец на добродетел и въздържание.

Подобни фантазии го спохождаха често, но той така и не бе успял да повярва с цялото си сърце в този образ. Дори и да беше християнин, с нищо не го показваше, от години не бе стъпвал в църква. В сравнение с вярата на Саймън, която блестеше като ярка звезда, неговата беше едва мъждукаща свещица. Той често се молеше без вътрешна убеденост, почти не отваряше Библията. Старата, подвързана с кожа версия на крал Джеймс, която бе чел през целия си съзнателен живот, бе завършила в крайпътната канавка, изхвърлена от движеща се кола в пущинаците на Монтана. Трябваше да мине много време, преди Бен да почувства угризение за невъздържаната си постъпка.

И все пак вярата, колкото и особено да бе нейното проявление, никога не бе напускала изцяло Бен Хоуп. Всеки път когато се замисляше за естеството й, както и в момента, го обземаше мъглявото усещане за някакъв странен копнеж в дълбините на душата му. Неопределеното чувство, че някой ден може би ще намери спокойствие. Че някой ден от небето ще се спусне напътстваща ръка и ще му посочи правия път.

Той затвори очи и за миг зърна един друг, напълно различен Бен Хоуп, който живееше с Брук в тази тиха, усамотена идилия.

Видението го накара да потръпне и да отвори очи. Бен изруга наум, че е допуснал подобна абсурдна романтична представа да проникне в съзнанието му. Брук — съпруга на енорийски свещеник? Сигурно полудяваше. Та тя бе толкова различна от Микаела, колкото Бен от Саймън. Само ако й споменеше нещо такова, щеше да му се изсмее в лицето.

Но Брук и без това нямаше да поиска да го види повече.

— Ти си глупак, Бен Хоуп — каза на глас той.

За да разпръсне мрака в душата си, направи още една бърза серия лицеви опори, осемдесет без почивка. Мускулите му затрепериха от болка, тениската му залепна за кожата.

След като си взе душ, се облече и излезе навън в мразовитото утро. Пресече двора на къщата до паркирания ленд ровър.

— Нека се опитам да позная какво ти е — заяви той и вдигна очукания матовозелен капак, готов да поизцапа ръцете си.

Беше прекарал дълго време там, когато чу стъпки по чакъла и вдигна глава. Микаела идваше към него с порцеланова чаша в ръка, от която се носеше пара.

— Донесох ти кафе — каза тя и постави чашата върху калника на ленд ровъра. — Как успя да се омажеш така? — Протегна ръка, докосна го по бузата и погледна намръщено върховете на пръстите си, които бяха станали черни. — Уф, гадост. Поне откри ли проблема?

— Джеф беше прав — отвърна Бен. — Сбърках, че не взех друга кола.

Микаела беше достатъчно тактична, за да не го дразни допълнително с ехидни забележки.

— Ще я оправиш ли? — попита тя, като надничаше през рамото му.

— Трябват ми резервни части — каза Бен.

— Остави го за после. Ела вътре и ще ти приготвя най-хубавия омлет, който някога си опитвал.

— Кафето ми стига — протестира той.

— Моля те! Все пак си на почивка. Всичко е прясно, местно производство. Яйцата са снесени вчера, купуваме ги същия ден от съседите. Не можеш да ми откажеш.

Бен отстъпи. След като се изми от мръсотията, се зае с омлета, който наистина беше изумително вкусен — с органично масло, щипка морска сол и току-що смлян черен пипер.

— Стори ми се, че Саймън излезе рано тази сутрин — каза той, докато дъвчеше.

— Трябваше да замине за Оксфорд, ще даде интервю по радиото — обясни Микаела и отпи от чая си. Омлетът беше само за Бен; тя се опитваше да пази диета.

— Май наистина е знаменитост.

— Човек с мисия, повел еднолична борба срещу упадъка на Църквата.

— Толкова ли е западнала? — попита Бен.

— Изглежда, не си много в течение на нещата.

— Само донякъде — призна Бен.

Но и той усещаше признаците, както във Франция, така и в Англия. Катинарите на църковните врати. Замлъкналите камбани. Занемарените сгради с решетки на прозорците, за да не чупят вандали безценните стъклописи, чиято красота се оценяваше от все по-малко хора.

— Саймън е твърдо решен да влее младост и енергия в християнската вяра. Това са собствените му думи. Бог ни е свидетел, че е нужен човек с неговия ентусиазъм, за да й постави спасителна инжекция. Иначе всичко ще се разпадне. И вярата, и институцията, и църковните сгради. Когато бащата на Саймън почина преди три години, му остави близо четиристотин хиляди британски лири. Саймън дари и последното пени за реставрация на църкви. Но както твърди той самият, църквата не струва нищо без хората в нея. Затова не спира да се бори. Често работи по повече от дванайсет часа на ден. Когато не е в църквата, дава интервюта по радиото и телевизията. Води блог и участва в социалните мрежи. Полага огромни усилия, за да популяризира Христовото учение пред съвременната публика. И го прави с невероятна отдаденост.

— Явно е доста енергичен — каза Бен с пълна уста.

— Дори представа нямаш, Бен. Минаха времената, когато енорийският свещеник водеше спокоен живот в своето уютно кътче. Англиканската църква изнемогва за пари, възрастните свещеници ги пенсионират, а нови попълнения няма. Саймън е принуден да служи в три църкви и постоянно се разкъсва между тях. Някои от колегите му имат и повече, но досега никой не е успял да привлече толкова посетители, колкото него. Той е просто изумителен! Не мога да си обясня как намира време да събере материали за книгата си.

— Каква книга пише? — попита Бен, докато й помагаше да раздигне масата.

— Знам само заглавието — отвърна Микаела и прибра чиниите в шкафа. — И то само защото веднъж Саймън беше забравил разпечатаната титулна страница върху бюрото си. Казва се „Свещеният меч“.

— Интересно — отбеляза Бен.

— И доста загадъчно — добави Микаела. — Докато работеше върху първите си две книги, Саймън не спираше да говори за тях. Знаех толкова много, че можех да ги напиша вместо него. Но сега… държи се много загадъчно. Започнал е да заключва вратата на кабинета си, когато не е вкъщи. Дори си купи сейф, за да съхранява бележките си. А след като аз случайно намерих онази страница, той я изгори. Оттогава не е отпечатвал нищо.

— Вероятно си мисли, че книгата ще стане бестселър.

— Не е само книгата. Той говори с часове по телефона с хора от целия свят, а после не споделя какво са обсъждали. Дори когато отиде до Америка, за да се срещне с някакъв „експерт“, не ми даде никакви обяснения. Не разбрах кой е човекът, нито как се казва. Мисля, че той звъня по телефона през нощта. На сутринта не го попитах нищо, макар че ми се стори доста угрижен. Допускам, че е било заради разговора. Знам ли? Може би един ден, когато е готов, сам ще ми каже.

Микаела замълча и се замисли, докато двамата приключваха с подреждането. После вдигна очи към прозореца и се усмихна измъчено.

— Жалко е да стоим вкъщи, когато навън е такъв прекрасен ден. Искаш ли да се поразходим?

— С удоволствие — отвърна Бен.

Двамата излязоха в слънчевата мразовита утрин и тръгнаха надолу през стръмния заден двор. Рошльо тичаше около тях с пръчка в уста. Бен беше обул гумените ботуши на Саймън и заскрежената трева скърцаше под подметките му.

— Не е ли прекрасен въздухът? — заяви Микаела. — Може би след всичките дъждове най-после ще дойде истинската зима. Надявам се на снежна Коледа.

— Би било чудесно — съгласи се Бен. За него снегът бе свързан само с главоболие, защото трябваше да се рине.

В дъното на двора имаше порта, която водеше към малка горичка. Врани грачеха в студа. През пролуките между дърветата се виждаше буйна река, по която танцуваха слънчеви отблясъци.

Бен посочи кучето, което подтичваше напред с надеждата да изкара някой заек от храстите и да го подгони.

— Харесва ми.

Микаела се усмихна.

— Страхотен образ е, нали? Появи се изневиделица преди година. Никой не знаеше откъде е дошъл или кои са били предишните му собственици. Ние го прибрахме. Мисля, че е на три-четири години. Обичам го безумно.

Микаела на няколко пъти хвърли пръчката на кучето и Бен забеляза как доволното изражение на лицето й постепенно се сменя с тревожна гримаса.

— Знаеш ли, много съм притеснена за Саймън — каза внезапно тя. — Толкова грижи има на главата си, че понякога се страхувам да не се разболее или претовари психически. Работи твърде усилено, а и постоянните му скандали с Джуд… Да не говорим за онази ужасна история с Фабрис Лалик.

— Онзи, който се самоубил ли?

Тя кимна.

— Беше католически свещеник. Двамата със Саймън се запознаха преди няколко години във Франция покрай един проект за реставрация на църкви. Бяха приятели. — Тя поклати глава. — Все още не мога да повярвам. Какъв шок! А най-лошото от всичко се оказаха последвалите разкрития.

— Какви разкрития?

— Ден-два след смъртта на Лалик полицаите нахлули по сигнал в дома му. Иззели компютъра му и на харддиска открили… как да го формулирам? — Микаела замълча от неудобство. — Определен вид материали. Много неприятни, с твърде експлицитен характер. Снимки на деца. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мога да се досетя — заяви Бен и потръпна от отвращение.

— Затова се е самоубил — продължи Микаела. — От срам или чувство на вина, или просто защото е знаел какво ще стане, ако го хванат. Преди да го направи, е изпратил имейл до всички свои познати, признал е греховете си и е поискал прошка. А после се е хвърлил от най-високия мост във Франция.

— Сигурно е свършило работа — отбеляза Бен без капка съжаление.

Микаела се обърна и го погледна, закрила с длан очите си от сутрешното слънце.

— Смяташ ли, че е възможно човек да получи прошка за нещо толкова ужасно, дори и да се е покаял? Трябва да призная, че ми е трудно да отговоря.

Бен се спря. Спомни си за педофилите, които бе изпратил на онзи свят с един изстрел в упор. Като се замислеше, не им бе отделил и половин секунда, за да ги попита дали се покайват. Ако човек, към когото е насочена двуцевна пушка, чуе този въпрос, вероятно ще падне на колене и ще започне да рецитира „Отче наш“, само и само да се спаси. Но Бен не им бе дал такава възможност.

— Ти познаваше ли добре Лалик? — поинтересува се той.

— Никога не съм го срещала. Саймън се чуваше често с него по телефона през последната година. Във връзка с книгата, предполагам. Друго не знам. — Тя се опита да се усмихне. — Но нека сменим темата. Ужасно се радвам да те видя, Бен. Не е ли странно, че двамата се разхождаме заедно след всичките тези години?

— Да, наистина мина много време.

— Колко млади бяхме тогава, нали?

— На деветнайсет.

Тя се засмя.

— Ти беше доста див.

В съзнанието на Бен изникнаха спомени от колежа. Повечето бяха нежелани — смътни и отблъскващи сцени на запои и безразсъдни сбивания с хулигани по кръчмите, винаги спечелвани от него. Веднъж бе изхвърлил телевизор през прозореца на стаята си. Бягаше редовно от лекции, правеше се на луд. Повечето неща, които си спомняше от студентските години, би предпочел да забрави.

— Бяха трудни времена — каза Бен.

— Никога не си говорил за проблемите си.

И сега не му се говореше за тях.

— Съжалявам, ако съм ти причинил болка — отвърна той.

— Наистина те обичах — заяви тя след кратко мълчание и го погледна. — Но знаех, че ти не споделяш чувствата ми. Колко време изкарахме заедно? Шест седмици? Или и толкова не успяхме?

— В крайна сметка си намери много по-достоен мъж.

Микаела не отговори. Двамата повървяха още малко между дърветата. Сухите листа шумоляха под краката им, кучето тичаше напред.

— Спомням си първия път, когато те заведох при родителите си — продължи тя.

— Първият и единствен — добави Бен и си помисли за онзи горещ летен следобед в Съри. — Шикозното градинско парти.

Микаела се изсмя.

— Още говорят за него. Тогава успя да скандализираш всички присъстващи. Сигурно беше изпил няколко бутилки уиски. А после поведе политически спор с баща ми.

Бен завъртя очи.

— Моля те!

— Що се отнася до братовчед ми Еди, смятам, че до ден-днешен не може да се съвземе от травмата, която му причини.

Бен и това не беше забравил. От самото начало бе изпитал силна антипатия към Еди; чувствата му се споделяха от Хамлет, пекинеза на Микаела. Единствено Бен бе видял как Еди рита кучето в главата, мислейки си, че никой не гледа. Секунди по-късно Еди, както си беше облечен, полетя с главата напред в басейна пред очите на осемдесет гости. Истински забавно стана, когато се разбра, че той не може да плува. Още четирима души трябваше да се измокрят до кости, преди да го извадят от водата. В този момент настъпи пълният провал на партито.

— Малко след това ти ме заряза — каза Бен.

— Постъпих ужасно с теб.

— Напротив, беше права. Аз ти влияех зле. Сигурен съм, че родителите ти харесват Саймън много повече от мен.

— Мама и татко го боготворят. Но откакто се преместиха да живеят в Антигуа, не се виждаме толкова често. Изобщо не понасят британския климат.

Тя се засмя.

— Кое е толкова смешно?

— Сетих се за друга случка. Онази нощ в Оксфорд, когато ти се нахвърли върху банда рокери на Каули роуд. Божичко, сигурно бяха поне осем души. Още си спомням как се разпръснаха във всички посоки.

Бен не бе забравил случката. Бяха по-скоро десетина. Двамата с Микаела си минаваха кротко покрай тях, когато един от групичката направи неприличен коментар по неин адрес.

— Няма ли да престанеш да ме измъчваш? — попита я сега той.

Двамата се изкачиха към билото на малък тревист хълм, откъдето между голите клони на брезите се виждаше виещият се селски път за Литъл Дентън.

— Значи след Оксфорд просто си постъпил в армията? — поинтересува се Микаела.

— Нещо такова — отвърна Бен. — Изкарах тринайсет години служба.

— А имало ли е друга… след Лай?

— Да — осмели се да каже той. — Или по-скоро имаше. Не ме бива много с жените. Може би е съдба, кой знае?

— Не ставай глупак. — Тя го докосна по ръката. — Ти си по-добър, отколкото предполагаш, Бен Хоуп. Винаги е било така.

— Понякога си мисля, че съм избрал напълно погрешен път — призна Бен. — Само като видя как добре си живеете двамата със Саймън…

— От теб би излязъл страхотен свещеник. Само трябва да се поукротиш.

— Там е работата, да! — засмя се той.

— Никога не е късно.

— Вече опитах веднъж, преди време. Реших да се върна в университета и да завърша следването си.

— Наистина ли?

— Нищо не излезе — каза той. Не му се говореше повече по въпроса и реши да смени темата: — Жалко, че няма да видя Джуд.

Микаела сви рамене.

— Някой друг път.

— Толкова ли сериозно се скараха със Саймън?

— Семейни истории — заяви тя. — Джуд би се разбунтувал срещу собствената си сянка. Има свои представи за живота. Но съм сигурна, че нещата ще се уталожат. О, струва ми се, че чувам колата.

Бен също я бе чул и сега зърна елегантния червен силует на лотуса, който се стрелкаше между дърветата в далечината. Саймън се прибираше.

— Да го посрещнем — предложи Микаела.

Когато отидоха в къщата, Саймън изглеждаше още по-мрачен и напрегнат от предишната вечер, въпреки че полагаше големи усилия да го прикрие. Той отпиваше от кафето си и разказваше на Бен за интервютата, които току-що бе дал на тема „Какво е мястото на Исус в ерата на Фейсбук?“.

— Тайният ми обожател отново се включи по телефона към края на предаването — обърна се Саймън към Микаела. — Нарече ме „долна хлебарка“ и ми пожела да горя в ада заедно с всички останали.

— Не разбирам как допускат подобни обиди в ефир — изсумтя ядосано Микаела. — „Долна хлебарка“. Каква гнусотия!

— Често ли ти се случва? — попита Бен.

— О, не ми липсват врагове — отвърна развеселено Саймън. На Бен му се стори, че зад усмивката му прозира нещо друго, някаква твърде сериозна нотка.

Микаела очевидно нямаше търпение да смени темата.

— Колата на Бен все още е повредена — заяви тя, докато доливаше кафе в чашите им. — Скъпи, мислиш ли, че Бърти би могъл да й хвърли един поглед? — После се обърна към Бен и обясни: — Бърти е местният механик, живее на няколко минути от тук, в Грейтър Дентън.

— Чудесна идея — отбеляза Саймън. — Бърти ще я вдигне на крака за нула време. Редовно поправя карбуратора на лотуса. И услугите му са доста евтини.

— Защо не му се обадиш още сега? — предложи Микаела. — Ако е готов до довечера, ще можем да я вземем по пътя.

— По пътя за къде?

— Мислех си, че ще е хубаво да вечеряме в „Старата мелница“. Все пак имаме специален гост.

— Нямаше нужда… — започна Бен.

— Страхотно — каза Саймън. — Веднага ще позвъня на Бърти.