Професор Пенроуз Лукас излезе на балкона на вилата си, която бе разположена върху една стръмна скала, и се загледа към голия бряг на Капри над тъмните неподвижни води на Неаполитанския залив. Слепоочията му пулсираха от мигрената, тялото му още се тресеше от кошмара, който го бе измъчвал сякаш с часове, преди той най-накрая да успее да се отскубне от лапите му, задъхан и облян в студена пот.
Дори и сега гласът на баща му не спираше да отеква в ушите му.
Ще се пържиш в ада, копеленце мръсно! Пляс!
Пенроуз потрепери. Продължаваше да усеща миризмата на ужасния кожен каиш, който онзи извратен садист държеше навит в буркан с оцет, за да му е винаги под ръка. Той никога нямаше да забрави парещата болка от каиша върху тялото си. Плясъка на жилавата кожа във въздуха. Собствените си писъци, запечатали се в паметта му след трийсет години.
Запомни, момче! Който се поклони на звяра и на образа му, ще пие от виното на яростта Божия, ще бъде измъчван с огън и жупел пред светите ангели. Пляс! Пляс!
Пенроуз наблюдаваше белите гребени на вълните в далечината. Гласът на баща му постепенно заглъхна, мигрената започна да го отпуска.
Ах, как мразеше този мъж, с каква дива ненавист мислеше за него още от ранното си детство до момента, в който бе напуснал семейния дом, та чак до смъртта му преди единайсет години. Спомни си как бе стоял до гроба му, заобиколен от отчаяни, подсмърчащи роднини, които нямаха достатъчно мозък, за да прозрат какво се крие зад заучения чар на стария тиранин. При вида на ковчега, който се спускаше в зиналата яма, Пенроуз не се сдържа и се изсмя злорадо с глас. Единственото му съжаление беше, че преподобният Джералд Колингзуърт Лукас, дякон на епархията на Уинчестър, най-после се бе отървал от агонията на рака, който го бе разяждал бавно и неумолимо в продължение на цяло десетилетие.
Към момента на дългоочакваната смърт на баща му академичната кариера на Пенроуз вече напредваше. Самороден талант, той от ранна възраст си бе поставил за цел да стане един от най-младите професори на своето поколение. Никога не се бе женил, нямаше сериозни връзки, а приятелите му бяха малко. Пенроуз беше изцяло отдаден на работата си и на идеите, които по-късно щеше да доразвие в първата си книга. Но дори когато успееше да вдигне глава от бързо нарастващия ръкопис на „Бог ли? Какъв Бог?“, той си оставаше прикован към бюрото, където пишеше десетки дълги, пламенни статии в интернет за покварата на организираните религии и преди всичко на християнската.
Готовият ръкопис на книгата — сто и осемдесет хиляди гневни, богохулни думи — предизвика неочаквания интерес на две известни британски издателства. Изведнъж Пенроуз стана притежател на шестцифрен аванс, от който всъщност нямаше нужда, и веднага намери добро приложение на парите. Така започна втората фаза от личната му война срещу Църквата и паметта на баща му.
Пенроуз тайно плати седемнайсет хиляди лири на „Хардстаф и Болдуин“ — малко детективско бюро от Дарлингтън, което трябваше да изрови колкото се може повече мръсотия за представители на църковния клир от всички християнски деноминации в Североизточна Англия. Само за три месеца старателните детективи успяха да се сдобият с видеозапис на най-уважавания пастор в Лийдс, преподобния Тобайъс Бейтман. На него се виждаше как той се измъква тайно нощем, за да се отдаде на съмнителни удоволствия на печално известната Уотър Лейн в „Холбек“. Там го чакаше жена с черна кожена маска, която го връзваше за леглото и го биеше с камшик.
Пенроуз се нахвърли настървено върху жертвата си. Последвалият медиен фурор доведе до отлъчването, публичното опозоряване и развода на преподобния отец Бейтман. Разбира се, източникът на информацията остана неразкрит. Парите на Пенроуз бяха отишли по предназначение, а сега книгата му се продаваше като топъл хляб и му осигуряваше солиден доход. Веднъж вкусил кръв, той разшири обхвата на операцията си върху цялата територия на Англия — амбициозна инициатива, която му струва остатъка от аванса на издателя и част от личните му спестявания. За негов ужас детективите не намериха нищо в продължение на месеци. Никакви сцени на групов секс с участието на Божии служители, никакви пристрастени към хазарта епископи или монахини лесбийки. Нямаше и следа от скандал. Тогава Пенроуз разбра, че ще трябва да прояви повече изобретателност.
Не след дълго той напипа златна жила в лицето на известната и високоуважавана психотерапевтка д-р Нора Гибс — консултант и личен хипнотизатор на спортни и филмови знаменитости. Съвсем случайно един от детективите, наети от Пенроуз, се натъкна на старо съдебно дело и докладва за него на работодателя си. Оказа се, че преди две десетилетия въпросната лекарка, която още се наричала Нора Джеймисън и следвала в Университета в Съсекс, била арестувана за разпространение на амфетамини, кокаин и халюциногенни гъби сред състудентите си. Един от тях се отровил и трябвало да постъпи в болница. Навремето това бе предизвикало лек скандал, но оттогава бяха минали много години и никой не се бе сетил да направи връзката с популярната д-р Гибс.
Два дни след разкритието на Пенроуз личната психотерапевтка на звездите получи анонимно писмо с извънредно ясни инструкции какво точно да направи, за да избегне изтичането на истината в националните медии. Съвсем скоро един известен телевизионен водещ, участвал в хипнотичните сеанси на д-р Гибс заради стрес и депресия, внезапно възстанови дълго потисканите си спомени за тежкия сексуален тормоз, нанесен му от свещениците и монахините в католическия пансион, който бе посещавал като дете. Телевизионният водещ, потресен до дъното на душата си, но същевременно благодарен на д-р Гибс, задето му бе помогнала да си припомни забравеното минало, отправи публични обвинения към заведението. Въпреки липсата на най-малкото доказателство, последвалата буря от обществено негодувание доведе до затварянето на пансиона. Един пенсиониран свещеник на име О’Рурк се размина на косъм да бъде линчуван от побеснялата тълпа, събрала се пред дома му, и почина скоро след това от инфаркт.
Пенроуз водеше с две на нула срещу Бог. По цели нощи се въртеше буден в леглото, опиянен от брилянтната изобретателност на последния си удар, и мечтаеше за бъдещите си подвизи. При наличието на достатъчно пари би могъл да срине до основи цялата прогнила институция и да размаже хлебарките, които пъплеха из нея. Тогава той вече подготвяше материалите за втората си книга, „Убийството на Бог“ — безмилостна присъда над всички военни престъпления и прояви на насилие, извършени в името на християнството. Междувременно бе стартирал и чисто новият му блог със собствен дискусионен форум, който бързо привлече просветени мислители и войнстващи атеисти от целия свят.
Пенроуз Лукас бе набрал скорост.
Но в един дъждовен октомврийски ден, докато вървеше към колата си след поредица от напрегнати лекции по социална антропология, съдбата сложи ръка на рамото му по твърде неочакван начин. И от този момент нататък животът му се промени.
Непознатият чакаше, небрежно подпрян на елегантен черен мерцедес, който Пенроуз никога преди не бе виждал на служебния паркинг на университета. Колата изглеждаше чисто нова, с частен регистрационен номер. Мъжът беше на около четирийсет, с прошарена над ушите коса, стройна фигура и остри черти на лицето. Носеше тъмен костюм и балтон от камилска вълна, чиято цена вероятно се равняваше на месечната заплата на Пенроуз. Обувките му блестяха върху мокрия асфалт. Когато Пенроуз се приближи по алеята, мъжът се отдели от мерцедеса и пристъпи към него.
— Професоре?
Пенроуз се закова на място.
— Да?
— Казвам се О’Нийл — заяви мъжът. — Представлявам „Тримбъл Груп“.
Той бръкна в джоба на балтона си и извади визитка. Пенроуз я пое. Беше черна и лъскава. Върху едната й страна със златни релефни букви бе отпечатано името на организацията. Нямаше адрес или телефонни номера.
— „Тримбъл Груп“? Какво е това?
О’Нийл се усмихна.
— Не се опитвайте да ни намерите в интернет, професоре. Няма да ни откриете. Но ние ви наблюдаваме и проявяваме определен интерес към вашата работа.
— Моята работа ли?
— Нямам предвид академичната ви кариера — поясни О’Нийл и очите му проблеснаха. — Ще кажа само, че… извънкласните ви занимания се следят внимателно от хората, за които работя. Вие сте доста прозорлив човек, нали?
Пенроуз усети как краката му омекват. Стомахът му се сви на топка.
— За какво говорите? Нещо лошо ли съм направил? — Беше убеден, че някой се опитва да му отмъсти. Някой, който е шпионирал шпионите му. Англиканската църква бе наела хора да го сплашат. Той се оглеждаше наоколо, готов да побегне като изплашена котка.
— Спокойно, професоре. Точно обратното. — О’Нийл бръкна в джоба на балтона си, но вместо пистолет извади продълговат бял плик и го подаде на треперещия от страх Пенроуз. — Хайде, отворете го.
Пенроуз се поколеба, преглътна и разкъса плика. Вътре имаше неподписан чек на негово име. Отдолу пишеше „Тримбъл Груп“. Сумата беше сто хиляди лири.
Долната челюст на Пенроуз увисна. О’Нийл видя изражението му и се ухили.
— Това е много малко капаро. Моите работодатели искат да ви отправят едно предложение. Ако се интересувате от него, елате в бара на хотел „Кингс Лодж“ утре на обед. Ще ви заведа да се запознаете. Те ще дойдат в Лондон специално за целта.
— Не разбирам. Кои са работодателите ви?
— Всяко нещо с времето си, професоре. Ако предложението не ви заинтригува, ще се сбогуваме, сякаш нищо не се е случило. Чекът ще бъде подписан и парите ще са ваши. Но ако приемете да станете част от екипа ни… Е, ще кажа, само че възнаграждението за личност с вашите качества ще бъде значително. Моите работодатели смятат, че вие сте човекът, който ни трябва. Всъщност единственият подходящ.
Пенроуз гледаше изумено чека в ръката си. Не, това не беше някаква груба шега. Беше истина. Нямаше друго обяснение.
— Подходящ за какво?
О’Нийл се усмихна.
— До утре, професор Лукас — каза той, обърна се и закрачи към черния мерцедес.