Свещеният меч

16

След като спря видеозаписа, Бен си наля чаша „Гленморанджи“ от бара на семейство Аръндел. Значи това са враговете на Саймън, помисли си той и отпи една голяма глътка. Дамите от Женския клуб на Литъл Дентън може би представляваха по-голяма заплаха, отколкото превзетият и егоцентричен професор Лукас.

За пореден път Бен усети, че някой го наблюдава. Сведе очи и видя кучето, което го гледаше с любопитство, наострило едното си ухо.

— Знам какво се чудиш, Рошльо — изрече на глас той. — А сега накъде? Добър въпрос.

Отговорът беше ясен. Бен се втренчи в снимката на Джуд Аръндел, поставена в рамка върху рояла. Трябваше да го открие и да му разкаже за случилото се.

Телефонният бележник на семейство Аръндел бе оставен върху холната масичка. Бен разлисти страниците и забеляза, че са пълни с телефонни номера, сякаш Саймън бе съхранявал координатите на всичките си енориаши. Той видя номера на Джуд и го набра от мобилния си телефон, опитвайки се да намери подходящите думи. Как можеш да съобщиш на един напълно непознат човек, и то посред нощ, че вече няма семейство?

След второто позвъняване се включи гласова поща. Бен остави кратко съобщение, без да разкрива подробности, като помоли Джуд да се свърже с него при първа възможност. После въздъхна и се отпусна в креслото. Времето минаваше. Мозъкът му работеше трескаво, но накрая силите го напуснаха, клепачите му се затвориха и главата му клюмна на гърдите.

Събуди го силният звън на домашния телефон в другия край на стаята. Той скочи от креслото и се затича да вдигне слушалката.

— Джуд? Ти ли си?

По линията имаше шум. След кратка пауза се чу мъжки глас:

— Саймън? Тук е Уес. — Мъжът говореше с американски акцент и звучеше тревожно. Преди Бен да успее да реагира, той продължи: — Слушай, още не съм стигнал до вилата на Марта. Обаждам ти се от пътя. Те са по следите ми… По дяволите, връзката е ужасна! Ало? Чуваш ли ме?

— Саймън го няма — каза Бен.

— Кой е там? — попита рязко гласът.

— Негов приятел. — В слушалката настъпи тишина. Бен долови колебанието на мъжа и добави: — Моля ви, не затваряйте. Нека да ви помогна. Кои са „те“? Какво става?

Клик. Връзката прекъсна.

— По дяволите! — извика Бен.

След минута от вътрешността на къщата се разнесе друг телефонен звън — далечен и едва доловим. Бен изтича в коридора и се ослуша. Идваше от горния етаж. Той тръгна по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Звукът се чуваше зад една от четирите лъскави бели врати след площадката.

Веднага щом отвори вратата, телефонът замлъкна. След миг Бен се озова в спалнята на Саймън и Микаела. Отново го изпълни тъга, когато зърна оправеното легло и долови аромата на фин парфюм, оставен от Микаела.

Но откъде бе дошъл продължителният звън?

Той си спомни как при пристигането им в „Старата мелница“ Саймън се бе ядосал, че си е забравил телефона в другия панталон. Бен веднага го откри, преметнат върху облегалката на един стол до гардероба. Блекбърито на Саймън се намираше в задния джоб. Той го извади и видя, че има две пропуснати съобщения в гласовата поща.

По-новото бе оставено току-що. Бен го прослуша и разпозна американския акцент на мъжа, който преди минути бе звънял на домашния телефон. Гласът му звучеше още по-уплашено.

Саймън? Тук е Уес. Какво става? Обадих се в дома ти, но ми вдигна непознат човек. Искам да се убедя, че си добре. Виж, ония типове се опитаха отново преди няколко часа. Извадих чист късмет, че се измъкнах невредим. Не знам кои са, но искат меча и няма да се спрат пред нищо. Когато пристигна във вилата на Марта и го скрия на сигурно място, ще ти позвъня пак. Пази се, приятелю, най-сериозно ти го казвам.

Бен избра номера от блекбърито, но отсреща никой не отговаряше. Прослуша съобщението още два пъти и го записа в паметта на телефона. Беше почти сигурен, че мечът, споменат от американеца, е същият от книгата на Саймън. „Свещеният меч“ не беше случайно избрана тема на научно изследване, а нещо реално, което очевидно се намираше във владение на въпросния Уес.

Може би ставаше дума за ценна историческа реликва? За церемониален предмет? Какво особено значение имаше този меч, че бе събудил интереса на толкова опасни хора?

Проектът е революционен, бе споменал Саймън в колата. Ужасяващо революционен.

Едно нещо беше ясно: какъвто и да бе мечът, Саймън и колегите му бяха попаднали в ситуация, от която не можеха да се измъкнат.

Бен премина на следващото съобщение в гласовата поща на блекбърито. Саймън вече го бе прослушал и запаметил. Беше записано на 2 декември, късно вечерта. Когато разбра от кого е, Бен се намръщи.

Саймън… Аз съм, Фабрис. Онова, за което ти разказвах… Убеден съм, че пак се случва. Тази вечер, в момента. Мисля, че ме следят. Моля те, обади ми се веднага щом можеш.

Бен седна на ръба на леглото, стиснал телефона на Саймън в ръката си.

Думите, които току-що бе чул, не звучаха като предсмъртно послание на човек, готов да скочи от някой мост.