Свещеният меч

66

Откри го сам в полумрака на съсипаната трапезария. Седеше прегърбен в едно кожено кресло, сякаш изпаднал в транс. Беше вперил поглед в празното пространство и почти не реагира, когато Бен влезе в стаята и запали осветлението.

Бен направи няколко крачки и се втренчи в него. Най-после се бе озовал лице в лице с врага на Саймън. Този разчорлен хилав мъж, облечен в мръсен халат, нямаше нищо общо с наперения елегантен професор от видеозаписа.

Върху подлакътника на креслото имаше голям лъскав пистолет. Той пристъпи бързо напред и го вдигна. Пенроуз дори не помръдна. Бен дръпна плъзгача, изкара патрона от цевта и извади пълнителя. После разглоби оръжието и захвърли частите му в другия край на стаята.

Издрънчаването на металните парчета върху пода сякаш изтръгна Пенроуз от транса. Той се извърна бавно и погледна Бен. Мътните му очи се фокусираха върху лицето му.

— Ти си онзи мъж — промърмори той. — Хоуп.

— От плът и кръв — каза Бен.

— Къде са хората ми?

— Едва ли ще ти помогнат много. Къщата ти гори. Знаеш ли това?

Пенроуз кимна.

— Нека си гори. — Той притвори очи и добави: — Какво правиш тук?

— Нося ти подарък за Коледа.

Лицето на Пенроуз се изкриви в гримаса.

— Какво?

Бен свали чантата и извади отвътре предмета, който бе донесъл чак от Америка с частния самолет на „Тримбъл Груп“.

Каквото пожелаеш, му бе казал тогава Браун. И когато Бен поиска меча, той му го даде с думите: „Твой е. Закачи го на стената или поддържай огъня в камината с него, все ми е едно“.

Бен му бе обяснил, че ще го запази като спомен за мъртвите си приятели. Но това не беше всичко.

Той замахна с ръка и запрати меча в краката на Пенроуз. Върхът се заби в паркета, острието затрептя във въздуха.

— Ето го, професоре. Мечът на Исус Христос.

Пенроуз се наведе напред и впери очи в меча. До момента Бен бе имал само честната дума на Браун, че Пенроуз е в дъното на цялата история. Присъствието на Стив Кътър във вилата беше първото доказателство, че Браун не го е излъгал. Но сега демоничната смесица от омраза и копнеж в погледа на Пенроуз разсея и последните му съмнения.

— Него искаше, нали? — попита тихо Бен. — Затова ли уби Саймън и Микаела Аръндел?

Устните на Пенроуз се разтеглиха в усмивка.

— Червеите си получиха заслуженото.

Бен нямаше намерение да губи повече време с този човек. Той извади пистолета и свали предпазителя.

— Да разбирам ли, че си атеист, Лукас?

Пенроуз не отговори. Очите му шареха между Бен и пистолета. На лицето му потрепна мускул.

— Толкова по-добре. Значи няма да изречеш последна молитва, преди да те убия.

Долната челюст на Пенроуз увисна. Той се смъкна от креслото и падна на колене.

— Моля те, недей! — Очите му гледаха тъжно, пръстите му бяха сплетени на гърдите. — Не искам да умра.

— Саймън Аръндел би те пощадил. Но аз не съм като него.

Пенроуз изхлипа жално, когато усети дулото върху челото си. Пръстът на Бен докосваше гладката извивка на спусъка. Той си представи лицата на Саймън и Микаела в потъващата кола. Тяхната смърт щеше да бъде отмъстена, а Джуд щеше да бъде освободен.

Но изведнъж в съзнанието му изплува друг образ: Винсънт Нейпиър, потънал до шията в онова тресавище в Корнуол. Той също го бе молил да пощади живота му. А Бен му го бе отнел, и то пред очите на собствения си син. Постъпката, която се готвеше да извърши сега, беше не по-малко безчувствена.

Не съм нищо повече от един убиец, помисли той. Винаги ще си остана такъв.

— Аз съм болен — изплака Пенроуз. — Сгреших ужасно. Но ще се променя. Дай ми шанс. Знам, че ще успея.

Бен се поколеба. Не му беше нужен психиатър, за да установи, че този жалък човечец не е с всичкия си. Трябваше да бъде лекуван, а не хладнокръвно екзекутиран.

Застреляй го! Заради Джуд. Бен си представи Джуд в ръцете на анонимните безскрупулни пионки на Браун. Чудеше се какво ли биха му направили, ако той не изпълнеше поставената му задача да елиминира Пенроуз Лукас.

Нямаше избор. Пръстът му се сви около спусъка.

Но после отново се отпусна. Сигурно съществуваше и друг начин. Ако не убиеше Пенроуз, а го доставеше жив на „Тримбъл Груп“, може би щяха да проявят милост. Все пак щяха да се убедят, че Лукас вече не е заплаха за никого. Разполагаха с достатъчно ресурси, за да го настанят в лудница или да го сложат зад решетките.

Димът в коридора отвън се сгъстяваше. Бен чуваше пращенето на пламъците, които бяха плъзнали из цялата вила.

Тогава взе решение и свали пистолета.

— Ставай. Да се махаме от тук, преди да сме изгорели живи.

— Няма ли да ме убиеш? — заекна Пенроуз.

Бен протегна ръка и му помогна да се изправи.

— Идваш с мен. Ще се погрижа да получиш помощта, която ти е нужна.

— Благодаря ти — каза радостно Пенроуз и избърса сълзите си с ръкава на халата.

После, преди Бен да успее да реагира, се дръпна крачка назад и извади малката автоматична берета, пъхната в ластика на боксерките му. Той насочи дулото към Бен и дръпна спусъка.

Малокалибреният куршум се заби в лявото рамо на Бен. От толкова близко разстояние силата на удара бе достатъчна, за да го завърти настрани. Бен не усети болка. Задържа се на крака и вдигна пистолета си, но сетивата му бяха парализирани от шока. Пенроуз го изпревари и стреля повторно. Този път куршумът попадна в гръдния му кош и го събори по гръб.

Пенроуз избухна в истеричен смях.

— Я да видим сега кой ще умре! Няма да съм аз! Няма да е Пенроуз Лукас!

Той пристъпи към Бен с оголени от омраза зъби.

Бен се опита да стане, но тялото му не се подчини. Пенроуз направи още крачка напред и се надвеси над него. Дулото на пистолета бе едва на метър разстояние от главата му. Този път Пенроуз нямаше как да пропусне целта.

Бен се оттласна с крака и се плъзна назад по пода. Тилът му се опря в нещо твърдо и той се сети, че е мечът, забит в паркета.

— Мислеше си, че ще ме надхитриш, а? — хилеше се Пенроуз. — Сега ще гниеш в ада с останалите.

Бен се чувстваше напълно изнемощял. В отчаянието си сграбчи бронзовата дръжка на меча и я дръпна с всички сили. Върхът се отскубна от пода.

Пръстът на Пенроуз върху спусъка на беретата побеля. Бен замахна над главата си и запрати меча напред.

Пистолетът изтрещя. Куршумът се заби в пода, на половин метър от главата на Бен.

От устата на Пенроуз излезе задавено гъргорене и тялото му се люшна назад. Той изпусна пистолета и се хвана за гърлото. От него, малко над ключицата, стърчеше бронзовата дръжка на меча. Част от острието се подаваше от тила му. Бликащата кръв се стичаше надолу по гърдите му.

Бен се надигна с мъка от пода. Лявата му ръка беше като парализирана. Залитайки, той тръгна към Пенроуз. Със здравата си ръка хвана окървавената дръжка на меча, извади го и замахна настрани. Извитото като сърп острие изсвири във въздуха и преряза гърлото на Пенроуз до гръбнака, като за малко не отсече главата му.

Коленете на Пенроуз се подгънаха и тялото му рухна на земята сред локва кръв.

Бен се олюляваше, краката едва го държаха. Вторият куршум бе счупил ребрата му и бе излязъл отзад, но първият бе заседнал в рамото му и повечето кръв по пода беше негова. Той усещаше как го обгръща мрак, но бе твърдо решен да не се предава. Поне засега. Подпря се на стената и тръгна бавно към вратата.

Когато излезе от вилата, огнените езици вече излизаха през прозорците и се виеха нагоре по фасадата. Пожарът осветяваше нощното небе.

Бен хвърли един последен поглед към горящата къща, обърна се и продължи напред.

Трябваше да прибере сина си.