Тайната на замъка Тройенфелз

Десета глава

Гризелдис отговори, че ще тръгне идния понеделник за Тройенфелз и посочи часа на влака.

В „Св. Мария“ доста очи се навлажниха поради предстоящата раздяла. Два часа преди заминаването си, Гризелдис започна да се сбогува. Не успя да преглътне сълзите. Но на всяка жена тя казваше нещо весело и ободрително. Когато стигна до леля Агнес и майка Анна, гласът й загуби своята увереност.

В трапезарията се бяха събрали всички на закуска. Гризелдис заговори:

— Не ви казвам сбогом. Тази дума е печална: искам да ви запомня мили и усмихнати. Ще ви пиша и ще се радвам, когато чуя, че сте добре. Като изляза след време в отпуск, ще дойда да ме поглезят моите незабравими нови майки. Тук при вас ми беше хубаво, но сами виждате: животът ме зове.

В гласа й прозвучаха и смях, и сълзи. Майка Анна я помилва по косите:

— Надявам се, че в Тройенфелз ще ти бъде още по-добре, мила Гризелдис. Ти не си претенциозна и сигурно ще се учудиш на феодалното великолепие. Нашата благословия ще бъде винаги с теб.

Старата кола чакаше пред вратата. Кристиан гордо седеше на капрата, потънал в шубата си. Старите жени, загърнати в топли шалове, изпратиха момичето до колата. Конете буйно дръпнаха напред.

Гризелдис се взираше през прозореца.

— Мили, скъпи мои, благодаря ви от сърце за вашата доброта към мен. А сега — напред, смело към неизвестността.

Майка Анна седеше в стаята си, гледаше след колата и в тъмните й очи грееше благослов:

— Нека щастието бъде твой спътник, скъпа Гризелдис. Дано влезе заедно с теб в Тройенфелз, откъдето отдавна избяга.

И тя молитвено сключи ръце на гърдите си.

Гризелдис не пътува дълго. За два часа бързият влак я отведе до най-близкия до Тройенфелз град. Тук я чакаше автомобилът на граф Харо.

Тя позна по описанията на майка Анна слугата в кафява ливрея, който я чакаше на перона. Спокойна и сигурна, се запъти към него.

— Вие сте от замъка Тройенфелз, нали? — попита го.

Слугата свали шапка и изпитателно изгледа пътническата дреха на младата жена.

— Да, милостива госпожице. Дойдох да посрещна госпожица Фон Ронах.

— Аз съм госпожица Ронах.

Гризелдис с изненада изгледа елегантната кола, в която се настани, докато слугата освободи багажа й.

„Чудесна е, помисли си той, — съвсем не прилича на старата бричка на приюта.“

Няколко души наблюдаваха непознатата и се питаха коя е тази млада, засмяна жена. Ако е роднина на Тройенфелз, би трябвало да бъде в траур.

Когато колата тръгна, тя една не ахна от удоволствие, но сърцето й изведнъж плахо се сви. След малко тя ще застане пред граф Тройенфелз: да се радва или да се бои от тази среща?

По-рано отколкото предполагаше, навлязоха в гористия път, който водеше към замъка. Изкоренените от бурята дървета бяха отстранени. Пътят се виеше гладък и чист.

Когато гората остана назад, Гризелдис видя горе на високото замъка. Тя се наведе през прозореца и се полюбува на внушителната постройка.

„Красив, приказен замък — помисли и притисна ръка до сърцето си, което неспокойно заби. — Но там не живее някоя омагьосана принцеса, а самотен мъж с накърнена чест. Той е лишен от щастие. О, да можех да му помогна!“

Автомобилът леко се плъзгаше нагоре между поляни, по които едва се бяха показали ранни кокичета. Скоро колата спря до откритата стълба на замъка.

Гризелдис нямаше време да се любува на живописната околност. Слугата в ливрея изскочи от колата и я помоли да го последва.

Когато стигна огромните врати на замъка, стори й се, че сърцето й замира; може би трябва да се върне назад, да побегне с всички сили?

Бързо се съвзе, упрекна се за глупавия страх. Изправи снага и влезе през широко отворената врата.

Изумена наблюдаваше тя чудесната архитектура на преддверието, художествената мозайка на пода и скъпите килими. Около голяма кръгла маса в средата на преддверието бяха наредени високи столове с облегалки. Такива имаше и в ъгъла пред красивата камина.

Безшумно стъпваше по дебелите килими. В широкия замък бе безмълвно, сякаш нямаше никакъв живот. Но миг след това Гризелдис дочу отваряне и затваряне на врата. Шумът идваше от горе.

Когато слугата я въведе на първия етаж, пред нея се изправи висока и стройна жена в траур: тя водеше момиченце в бяла премяна.

Граф Харо бе пожелал контеса Беата и Гилда да посрещнат новата възпитателка тук.

Гризелдис веднага позна оригинала от фотографията на детето, която майка Анна й бе показала. Приветливо усмихната, срещна сините невинни очи на момиченцето.

— Ти ли си Гризелдис? — звънливо попита Гилда.

Младата жена кимна с глава и се наведе към детето.

— Да, малка Гилда, аз съм Гризелдис.

— Откъде знаеш коя съм?

— Видях един твой портрет.

— Къде?

— При майка Анна.

— Не я познавам.

— Но тя те познава. Може би я знаеш под друго име. Запитай за нея татко си.

— Хъм, ще го попитам. Да идем при татко. Той те чака. — Малкото момиче я хвана за ръка и напористо я повлече.

За щастие Гризелдис не видя как пламнаха черните очи на контесата, когато я съгледаха. У Гризелдис сякаш всичко бе създадено, за да я отрича. Сърцето й се сви. Да можеше, с удоволствие би изпъдила още от стълбите това момиче.

Но докато Гризелдис се забавляваше с Гилда, тя намери време да се окопити.

— Сега не може да отидете при татко. Той е зает. Първо да покажа на госпожица Фон Ронах стаята й.

Малката контеса се замисли.

— Ще се бавиш ли много, Гризелдис?

— Не бива да я наричаш така, Гилда — напомни контеса Беата твърдо и строго; граф Харо не беше тук, за да го впечатли тонът й.

— Как да й казвам? Мадмоазел?

— Не, ще я наричаш госпожица Фон Ронах — отвърна контеса Беата.

— Не ми харесва. И татко каза, че Гризелдис е хубаво име. Може ли да те наричам така, леличко?

— Можеш да се обръщаш към мен както желаеш — отвърна Гризелдис и нежно я помилва по косата.

Гилда притисна лицето си до ръката й. Това се случваше с нея много рядко. Очите на Беата мрачно блеснаха.

— Госпожице Фон Ронах, моля ви, оставете на господин графа да реши как да ви назовава Гилда. Мисля, че не трябва да се отнася към вас толкова фамилиарно, защото това ще накърнява авторитета ви — каза студено Беата.

Гризелдис бавно вдигна очи към нея. Контеса Беата я надвишаваше с цяла глава, макар че Гризелдис беше със среден ръст. Враждебно затаеният поглед я смути. Никой не бе я посрещал до сега толкова нелюбезно. И Гризелдис почувства остра неприязън към контесата.

— Естествено, че графът ще реши. Но и сега ще кажа, че нямам нищо против, ако Гилда се обръща към мен на собствено име — каза с хладна учтивост новата възпитателка.

— Лельо Беата, татко ще се съгласи. Гризелдис много ми хареса, тя има такива мили очи. Довиждане, Гризелдис. Побързай да се приготвиш.

— Не говори на ти с госпожица Фон Ронах! — строго забеляза контесата, забравила, че не бива да губи благосклонността на Гилда.

Гилда учудено я изгледа.

— Аз пък говоря така с всички хора, които обичам.

— Иди си сега, Гилда. Веднага ще дойда при теб, след като покажа стаята на госпожица Фон Ронах — заповяда контесата.

Гилда тичешком се отдалечи, като смигна весело на Гризелдис, която също се зарадва; веднага обикна момичето това улесняваше задълженията й.

Спокойно последва контеса Беата до втория етаж. Последните стаи в дългия коридор бяха предназначени за нея; намираха се точно над спалнята на графиня Алис. Тия стаи също се опираха до кръглата кула, но и от тях нямаше врата, която да води към нея. Две от помещенията бяха определени за възпитателката — просторни и светли, с лъскав паркет. До тях бяха и стаите на контеса Беата; но Гризелдис не знаеш, че така Беата имаше възможност непрекъснато да наблюдава новата си съседка.

— Това са вашите стаи, госпожице Фон Ронах. Багажът ви веднага ще бъде пренесен. Разполагайте се. Графът ще ви поздрави на чая в пет часа. До тогава имате два часа. В пет часа ще изпратя един слуга да ви вземе.

— Благодаря ви — едва, едва се поклони Гризелдис.

Черните очи на контесата опариха лицето й.

— Трябва да ви предупредя, че от вас ще се искат такт и прилежание. Господарката на замъка е покойница. Голяма смелост е при вашата младост да приемете място, където домакинята липсва — каза тя рязко.

Гризелдис инстинктивно почувства, че това е казано със зъл умисъл.

— Моля да не се съмнявате в моя такт, контесо. Не смятам, че съм поела голям риск, като съм дошла в тази къща. Майка Анна ми обрисува графа като безупречен благородник.

— Не знаете ли в какво го обвиняват?

Гризелдис каза:

— Знам, че граф Харо е много нещастен. Но е невинен.

— Откъде тази вяра у вас?

— От игуменката на орден „Света Мария“.

— Ах, наистина, забравих, че графинята ви настани тук. Много смело от ваша страна. За една млада жена е доста рисковано да живее в къща на вдовец.

Гризелдис прехапа устни и после каза спокойно:

— Ще изпълнявам своя дълг и това е всичко. Няма от какво да се боя.

Контеса Беата помръкна. Това дяволско момиче не се плаши от нищо.

— Тогава мога да бъда спокойна. Изглежда, добре знаете какво искате.

— Който е останал без подкрепа, трябва да го знае.