Тайната на замъка Тройенфелз

Петнадесета глава

След като напусна графа, Гризелдис надникна в стаята на малката контеса. Тя още спеше. Гризелдис се уедини в стаята си, за да си даде сметка за чувствата, които преживяваше. Отмаляла коленичи пред един стол и скри лицето си в шепи. Душата й пееше и се възнасяше нагоре. От сърце поблагодари на Бога, че й позволи да облекчи отчасти мъката на графа. И тя още по-дълбоко се замоли Богу да стане чудо, за да победи невинността на графа.

Както се бе вдала в молитвата си чу лек шум. Огледа се и забеляза, че картината, която скриваше тайната врата на шкафа, бавно се обърна и отвори шкафа. Тя скочи и приближи развълнувана.

„Как се отвори сама тази врата? Бях я заключила!“

Затвори шкафа. Делфинът зае предишното си място. За да се увери, че е добре затворен, тя го пипна с ръце.

„Може би не съм затворила както трябва сутринта“ — каза си.

Дори подозираше, че небето й отправя сигнал по какъв начин би могло да дойде чудото.

Този ден повече не видя графа. Той се бе извинил, възпрепятстван да присъства на чая. Гризелдис остана на масата с контесата и Гилда. Беата седеше на стола си вкаменена. Гилда сложи глава на рамото на Гризелдис и каза:

— О, леля Беата, страх ме е. Колко особено е лицето ти.

Контеса Беата принудено се усмихна.

— Малка глупачке, как може да се страхуваш от мен?

Гилда отвърна:

— Ами очите ти бяха грозни.

Гилда се опита да имитира погледа на Беата. Беше забавно, но нито Гризелдис, нито контесата се засмяха. Беата грабна Гилда и я сложи на коленете си, не можеше да понася близостта й с Гризелдис.

— Мое сладко дете, мое бедно, бедно детенце! — завайка се, но Гилда се изтръгна от ръцете й и се хвърли в обятията на Гризелдис.

— Не искам! Ти ме убиваш! Докога ще ти бъда бедно дете?

Контесата се изправи, олюля се и без да каже и дума, напусна трапезарията. Лицето й бе добило грозен израз.

Тя отиде в стаята си, хвърли се по очи на дивана и се разрида.

— О, аз, аз направих всичко! Това проклето момиче се опитва да ме подхлъзне. Е, ще видим…

Тя скръцна със зъби и в очите й се потаи тъмен огън. Ако Гризелдис я бе видяла в този момент, навярно би се ужасила, въпреки своята смелост.

Харо не дойде и вечерта. Гризелдис настръхна, когато слугата съобщи, че графът ще вечеря в стаята си. Но и контесата поръча да занесат вечерята в стаята й. И така Гризелдис вечеря сама.

Тя се замисли за причините, които възпрепятстваха граф Харо да се яви този ден на масата. Не подозираше, че поводът бе днешният им разговор.

След вечеря Гризелдис отиде да провери дали Гилда спи спокойно и видя графа, седнал до леглото на детето си, закрил лице с ръцете си. Той я погледна. Тя посочи детето с ръка, за да му покаже, че е дошла да го види. Той кимна, че е разбрал и Гризелдис излезе.

Самотният мъж я проследи с пламенен поглед и се отправи към стаята си.

А Гилда остана под покровителството на Анриет, която някога беше нейна дойка, а сега имаше единственото задължение да държи дрехите й в изправност и да бди над нея, когато спи.