Тайната на замъка Тройенфелз

Двадесет и пета глава

Гилда плачеше за Гризелдис. Графът също би се присъединил с удоволствие към нея. Гризелдис бе изчезнала. Къде? Той изведнъж почувства колко пуст и безсъдържателен е животът му без нея.

— Какво да правим, Гилда? Днес трябва да прекараме без госпожица Гризелдис. Но тя ще се върне. Успокой се! — утешаваше той дъщеря си.

След чая той предаде Гилда на Анриет и се опита да работи. Не, не можеше да върши нищо, не го свърташе на едно място. Ослушваше се да долови стъпките на Гризелдис.

— Тръгвам за Далхайм! — скочи той. — Трябва да я срещна, как ще мине сама през онази гора.

Оседлаха коня и той се метна на гърба му. Никъде не срещна Гризелдис. Стигна до самия замък Далхайм.

Известно време стоя скрит между дърветата и гледаше към господарската къща. За щастие видя барон Далхайм да излиза от портите. Граф Харо изсвири тихия познат сигнал. Баронът погледна по посоката, от, където дойде звукът. Граф Харо му направи знак с ръка и баронът тръгна към него.

— Най-после се реши да дойдеш у нас?

— Не идвам на гости, Фриц. Госпожица Гризелдис Фон Ронах идвала ли е днес в Далхайм?

Баронът го погледна учуден.

— Не, Харо, не е идвала у нас. Но какво ще търси тук?

— Не знам, Фриц. Съобщиха ми, че госпожица Фон Ронах поискала позволение от Беата да отсъства и тръгне за Далхайм. Това ми се стори странно, понеже без мое позволение тя не излиза от Тройенфелз. Защо е тръгнала пеша, когато имам кола?

— Странно наистина — въздъхна баронът.

— Искам да ти призная как стоят работите, Фриц. Госпожица Фон Ронах се въодушеви от желание и вяра да докаже моята невинност. Изглежда, че тя има някакви улики, които още не ми е поверила. Трогателно е нейното старание, но страх ме е, че и тя не ще открие това, което толкова много прозорливи хора се опитаха да разберат. Трябва да знаеш, аз обичам това младо момиче и след дълга борба със себе си, реших да поискам ръката й. И тя ми призна, че ме обича, но не ми даде решителен отговор. Смята, че за сега не бива да се обвързваме. Бои се, че след като бъда реабилитиран, мога да се разколебая в намерението си да се оженя за нея, обикновената възпитателка. Няма защо да те уверявам, че каквото и да стане, аз ще я направя своя жена. Трябваше да й дам срок от четири седмици. Тя се надяваше да докаже през това време моята невинност. И ето изведнъж изчезна, сякаш в земята потъна. Мислех, че е дошла в Далхайм да те пита нещо…

— Напълно те разбирам, Харо, но за съжаление госпожица Фон Ронах не е идвала у дома. Казала е, че ще бъде в Далхайм, може би, за да скрие истинските си намерения.

— Имам чувството, че е изпаднала в беда.

— Изглежда, че госпожица Фон Ронах е много енергична млада жена, която добре знае какво иска. Няма защо да се безпокоиш за нея. Мисля, че тя много добре знае какво върши. Може би наистина ще успее да докаже невинността ти. Жените имат по-верен усет от нас, а любовта им помага да постигнат това, което нам се струва невъзможно.

— Иска ми се да е истина, Фриц. Ще препусна обратно към замъка.

— Позволи ми от сърце да те поздравя за чудесния избор. Мисля, че си извадил голям късмет.

— Да, уверен съм.

— И сега ще ти разкрия една тайна. Аз се запознах с госпожица Фон Ронах, преди да ми я представиш.

— Ти я познаваше?

— Да. Ще ти доверя нещо, което тя не би желала да узнаеш, но знам, че ще те зарадва. Тя много силно се застъпи за теб, накара ме да те потърся.

— Не може да бъде!

Баронът обаче разказа за срещата на Гризелдис и Тили в гората, където и той се запознал с възпитателката.

— Тили ми каза на връщане към дома: „Фриц, когато една жена толкова дръзко се застъпва за някой мъж, това значи, че го обича. Гризелдис е подарила сърцето си на граф Тройенфелз. Той трябва да е достоен човек, иначе Гризелдис не би го обикнала.“

Граф Харо се усмихна.

— Благодаря ти, Фриц. Да, Гризелдис не обича да говори за добрините, които прави.

— Надявам се, че това признание не омаловажава моето решение. Тя просто ми помогна да надвия моята нерешителност.

Графът му протегна ръка и пришпори коня.

Когато стигна замъка, първият му въпрос беше дошла ли си е госпожица Фон Ронах. Но никой не бе я виждал.

Влезе в стаята на дъщеря си. Анриет я бе сложила да спи, но Гилда не затваряше очи. Искаше Гризелдис и баща си. Той я успокои с несигурен глас. Стоя до детето, докато заспи; после тръгна да обикаля замъка. Нийде не съзря каквато и да било следа от момичето. Имаше предчувствието, че нещастието го дебне.

Угрижен се отправи към стаята на Беата. Не му беше приятно, че ще я смути; знаеше колко тежки часове преживява. Ала не можеше да чака.

Потропа на вратата, но не получи отговор. Изглежда, Беата бе дълбоко заспала. Или не искаше да отговаря, за да не го види още веднъж? Може би се срамуваше от признанието, което му направи. Той пак слезе долу.

Самотен седна на масата. Яденето не му се услади. Скочи и отново се заразхожда из стаите. Изведнъж му хрумна една догадка: Гризелдис навярно е напуснала завинаги замъка; по незнайни причини е отказала да стане негова жена.

Не, тя не би заминала, без да му даде някакво обяснение. Изпрати Берта в стаята на госпожица Фон Ронах. Може би е оставила някакво писмо? Берта се върна развълнувана.

— Не е напускала замъка, не е далеч — каза слугинята. — Не си е сложила нито шапка, нито пък е взела горна дреха. Всичките й неща са тук.

Графът въздъхна облекчено. Страхът, че Гризелдис може да е избягала от него, го влудяваше. Но къде бе отишла тогава?

Главата му се пръскаше от най-различни предположения. Изведнъж се сети за кулата. Може би е там? Дали не й се е случило някакво нещастие? Може да е паднала по стълбите и безпомощна, изоставена, да лежи там.

Изтича до кулата. Намери вратата заключена.

Обзет от тревога, той се върна в замъка. Може би е излязла на разходка в гората и там я е сполетяло някакво нещастие?

Вдигна на крак цялата прислуга. Слугите трябваше да вземат факли и фенери. Падаше нощ и графът се присъедини към търсачите. Да, нямаше съмнение: с Гризелдис се е случило нещо страшно. Тревогата му прерасна в отчаяние.

Часове наред претърсваха гората, ала не откриха следа от Гризелдис. Една част от слугите се върна към единадесет часа, а граф Харо с останалите се прибра към полунощ. Той беше толкова блед и сломен, че го съжаляваха.

— Някакво проклятие тежи върху мен и никога няма да бъда щастлив — скри лицето си в шепи. — Гризелдис, къде си?

Той не знаеше вече какво да мисли и от какво да се страхува.

Още веднъж отиде до стаята на Беата. Може би ще научи нещо от братовчедка си. Отново почна да блъска вратата, но отговор не последва.

Когато слезе долу, бе дванадесет часът. На стълбите го пресрещна Гролман.

— Моля ви, господин граф, бихте ли желали да дойдете с мен? — каза той възбуден.

— Какво се е случило, Гролман?

— Може би съм луд, господин граф, но искам да ви обадя нещо. Когато се върнахме в замъка след напразното търсене в гората, отидохме с Хенрих в стаята му. Трябваше да похапнем. Едва бяхме седнали, когато чухме тропане: три пъти се почука, после пауза, пак три пъти и пауза. Стаята на Хенрих е на долния етаж, точно под стаите на покойната графиня Алис. Чукането идваше положително откъм долепената до кулата стена. Отидохме в сребърната зала. Тук чукането се чуваше по-ясно. И си помислих дали госпожица Фон Ронах не е заключена в стаите на покойната графиня Алис.

— Но стаите са заключени, Гролман. Как би могла госпожица Фон Ронах да проникне там?

— И аз се попитах същото, ама защо да не огледаме. Господин графът може да дойде с нас в залата, да се увери.

Завариха Хенрих в сребърната зала.

— Пак се потропа — каза той.

Графът също се ослуша и също чу странното почукване. То идеше откъм граничещата с кулата стена. Граф Харо долепи ухо до стената.

Чу се трикратно потропване. Графът заудря по стената по същия начин: три пъти, пауза и пак три пъти.

Последва отговор, по-бърз и по-силен от преди. Граф Харо и двамата слуги се спогледаха. Графът потропа четири пъти — пауза — и отново четири пъти. Като ехо се повториха ударите оттатък.

Графът се изправи.

— Хенрих, остани тук и продължавай да подаваш сигнали. С Гролман ще се качим в стаята на графинята. Трябва да проследим от къде идва това загадъчно тропане — каза той блед и развълнуван.