Тайната на замъка Тройенфелз

Двадесет и шеста глава

Когато контеса Беата затръшна вратата на тъмното скривалище Гризелдис изкрещя от ужас. Тя изведнъж разбра, че това е опит да я погубят. Видя го в безумно святкащите очи на контесата.

Гризелдис си даде ясна сметка: контесата я бе обрекла на гладна смърт и задушаване.

Инак смела и непоколебима, тази мисъл смрази кръвта й. От Беата не можеше да очаква и капка милост. Тя вече знаеше, че тайната й е разкрита и престъплението й доказано. За да запази себе си, трябваше да премахне единствената жена, която можеше да потвърди вината й. Контесата я ревнуваше и така щеше да отстрани от пътя си своята съперница.

Гризелдис съзнаваше, че само чудо може да я спаси. Никой не можеше да чуе нейните викове и плач. Никакъв звук не проникваше от тази тъмница навън, за да й се притичат на помощ. Беата заключи кулата и едва ли някой ще се сети, че момичето е тук.

След като премина първият голям страх, тя се помъчи да открие някакъв начин да се спаси. Нищо не й идваше наум. Главата й се цепеше от напрегнатото мислене в тъмното и тясно скривалище.

„Трябва да опитам да отворя вратата на стенния долап откъм спалнята на графиня Алис. Но трябва да стъпя на нещо, за да стигна до ключалката.“

Няколко пъти опитва да се покатери по гладката стена, но все се плъзгаше надолу. Дишането й ставаше все по-тежко. Добре, че помещението бе тясно, но високо и въздухът не можеше да свърши лесно. Някога бе чела колко въздух е нужен на човек, за да оцелее. Дали ще й стигне кислородът, докато й се притекат на помощ? Ужас я обзе, почна да вика своя любим по име, сякаш той можеше да я чуе. Дълго вика тя, докато гласът й съвсем пресипна. Никой не я чу. Непрогледно беше около нея, но пред себе си виждаше страшните очи на отмъстителната Беата.

Неочаквано се сети за фенерчето, което бе в джоба й. Слава богу, поне ще освети своето нещастие.

Тъмницата й просветна. Освети наоколо стените и се изправи, за да опита още веднъж, дали ще може по някакъв начин да стигне ключалката. Би могла да се спаси, ако отвореше някак стенния долап.

Не й се отдаде.

Рухна на земята и зарида. Струваше й се, че започва да се задушава. Мислено взе да се сбогува с граф Харо, с Гилда, с леля Агнес и майка Анна. На всички пожелаваше нещо мило. И разбра: с нейната смърт невинността на графа не ще може да се докаже. Това извика на помощ всичките й жизнени сили.

„Не, няма да умра, не искам да умирам зазидана“!

Беше толкова млада и животът бе напред. Нима така нелепо ще свърши? Откога е в тази тъмница? Струваше й се, че са минали дни.

А Харо? Колко ли ще я търси! Видя неговото бледо и загрижено лице. Колко го обичаше тя! И започна молитвата си: Отче наш, който си на небето, да бъде волята ти. Помогни ми, Небесни Татко, помогни ми заради него!

И когато отново отпусна ръце, пак се докосна до фенерчето. То имаше здрава металическа кутия. Изведнъж й хрумна: защо не вземе да чука с него по дървената стена! Стените кънтят, когато се кове гвоздей в тях. Стените на замъка и на кулата са дебели, но тропането по-лесно може да се долови от викането й.

И тя заудря с кутийката на фенерчето по стената. Ослуша се, притаила дъх: тежката тишина я притисна още по-осезателно. Заговори високо със самата себе си, само за да чува нещо.

Да имаше поне часовник, за да знае откога е пленница. Още не усещаше глад. Значи не е минало много време, откакто е затворена тук.

Пак затропа. Тропането бе единственото средство, от което можеше да очаква нещо. Чукаше продължително, на равни интервали. Цялата й душа, изпълнена със страх и отчаяние призоваваше любимия. Всичко я болеше, поради неудобната й поза. И все по-слаба ставаше надежда, по-тежко дишането й, въздухът все повече не достигаше.

Когато бе загубила вече всякаква надежда и едва-едва почукваше от време на време, ненадейно дочу ответен звук.

Отново потропа и се ослуша. Отговор не дойде.

Тя бе дала знак за себе си и оттатък все пак чуха. Започна да крещи. Всичките и сетива бяха напрегнати. Вслушваше се примряла. Струваше и се, че нови сили прииждат в изнемощялото й тяло.

Нададе вик за помощ и в отговор чу мъжки глас, съвсем близо над нея. Не беше ли това гласът на Харо? Тя започна да повтаря през сълзи:

— Харо! Харо!

И дойде сигнал откъм стаята на графинята:

— Гризелдис!

Тя се смееше; плачеше, зовеше го.

— Харо!

Повдигна се на пръсти и затропа по стенния шкаф.

— Гризелдис! Гризелдис! Къде си?

Тя се смееше и плачеше.

— О, Харо, чуваш ли ме?! — викаше с пълен глас.

— Да, чувам те. Но къде си, мое бедно дете?

— Чуй ме, Харо. В стаята на графинята ли си?

— Да, мила.

— Тогава приближи нощната масичка.

— Вече съм до нея.

— Виждаш ли на стената над нея три кръгли седефени пластини?

— Да.

— Натисни силно най-долната. Но силно.

Граф Харо направи това, което тя поиска. За голяма негова изненада, отвори се един стенен шкаф.

Гризелдис светна с фенерчето си и протегна ръце към любимия. През пролуката той я видя като от прозорец.

— Милостиви Боже, какво ти се случи?

— Е, вече всичко е наред. Спасена съм.

Той потръпна като си представи на какви мъки е била подложена.

— Да не си контузена, Гризелдис?

— Слава богу, не!

— Но как попадна в тази дупка, за която нищо не съм подозирал? Случайно ли се озова в нея?

— После ще чуеш подробности. Първо ме извади. Искам да дойда при теб.

— Как да те освободя? Докато пробият стената, ще мине време. О, бедно мое дете, не мога да те поема.

— Иди в кулата, Харо. В стаята на първия етаж. Там има стенно килимче в рамка от дърворезбени делфини. На около метър разстояние от пода има един делфин, отбелязан с черно кръстче. Натисни го силно към стената, както направи със седефената пластинка. Ще се отвори една врата, която не мога да отворя отвътре. Моля те, побързай! Силите ми свършват. Контеса Беата се опита да ме убие.

— Гризелдис! — извика извън себе си графът.

— Да, мили! Защити ме от нея. Освободи ме! Тя ме заключи тук.

В дива болка Харо извика:

— Бедно мое дете, мила моя! Веднага ще те освободя. Не няма да те оставя сама.

Графът се обърна и извика:

— Гролман! Госпожица Фон Ронах е тук. Стой на стража и не пускай никого. Аз ще заключа вратата след себе си. Чуй, старче, госпожица Фон Ронах е моя годеница. И с нея са искали да направят същото, както с покойната Алис — графът не можеше да си поеме дъх от вълнение. — Бъди смела, Гризелдис! Гролман ще остане тук, докато дойда.

Тя кимна с глава. Краката вече не я държаха. Бавно приклекна на пода.

Граф Харо събра слугите; въоръжени с инструменти, те наобиколиха кулата.

— Госпожица Фон Ронах е заключена вътре! — извика той. — Трябва да разбием вратата.

С лост отместиха вратата. Граф Харо забърза по стълбите нагоре. Нахълта в стаята на първия етаж. С един скок се намери до рамката с делфините. Фенерът освети стената и намери черното кръстче.

Най-сетне вратата се отвори и той видя Гризелдис: лежеше на пода.

— Тя е в безсъзнание, господин граф! — рече Хенрих.

Графът внимателно вдигна на ръце Гризелдис. Понесе я навън, мина покрай слугите си, които гледаха уплашено.

Вън, на чист въздух, Гризелдис отвори очи.

— Ти си жива, нали? Жива! — извика графът и я притисна до гърдите си.

Момичето простена:

— Не ме оставяй на контеса Беата. Тя иска да ме погуби.

Той прошепна с болка:

— Не бой се. Тя скъпо ще си плати.

Гризелдис бълнуваше. Той я отнесе в замъка, грижливо я положи на един диван в предверието.

Хората, които бяха влезли заедно с него, учудено гледаха измъченото русо момиче. Гролман ги изтика навън и остави само Берта в стаята, за да се грижи за годеницата на господаря. А той изскочи пъргаво и след малко се върна с вкусни сандвичи. През това време Берта бе разплела косите на Гризелдис и я масажираше заради главоболието. Гризелдис се хранеше с апетит, без да откъсва влюбени очи от графа впил поглед в бледото й лице.

По негова молба тя изпи една чаша вино. След като се подкрепи по този начин, момичето помоли графа за разговор насаме. Гролман и Берта веднага излязоха.

Гризелдис разказа какво бе успяла да издири. Как стъпка по стъпка е вървяла към неговото пълно реабилитиране.

— Аз с удоволствие бих изследвала и начина, по който контеса Беата е взела отровата от писалищната маса; тя е убийцата на твоята Алис; искаше да убие и мен. Повече не смея да продължавам… Ти трябва да довършиш започнатото от мен — заключи тя.

— И всичко това направи заради мен?! Ако мога отново да изправя глава, завинаги освободен от тежкия товар, това дължа на теб. Но колко скъпо щях да заплатя моята спасена чест! Ти много изстрада, Гризелдис. Часовете, които прекара в този затвор, навярно ти се сториха вечност. Като си помисля…

Той целуна бледите й устни. Тя се притисна към него и сините й очи засияха.

— Страхувам се от контеса Беата. Когато затръшна вратата на онази тъмница, очите й горяха от омраза и ревност. О, тя е способна на всичко!

— Бъди спокойна, мила моя. Това нещастно същество повече няма да ти причинява неприятности. Тази вечер ще разчистя сметките си с нея. Едва сега разбирам защо не отговори на всичките ми тропания и викове. Тя не можеше да ме погледне в очите. Сега разбирам много неща, които по-рано не можех да разбера. Чудно ми е защо не почувствах никога подозрение към нея? Та как можеш да припишеш на една жена такова ужасно престъпление? Но да не говорим за това. Трябва да си починеш. Ще те заведа при Гилда. Там Анриет ще ти приготви леглото и ще ви пази и двете през нощта. Гролман ще е на пост пред вратата, докато прогоня тази престъпница.

Тя плахо го прегърна.

— А ти, ти какво мислиш да правиш?

Той я целуна по косите.

— Това, което отсега нататък трябва да се прави, не е вече работа за жена. Не бива за нищо друго да мислиш, освен за нашето щастие. Слава богу, пред него пътят е открит. Ела сега, мила моя. Можеш ли сама да вървиш? Имаш ли достатъчно сили? Иначе с удоволствие бих те взел на ръце.

Тя бавно стана. Коленете й още трепереха. Но вече можеше да се държи и подкрепяна от него, да стигне до стаята на Гилда.

В преддверието се трупаха развълнуваните слуги. Гролман им бе казал, че госпожица Фон Ронах ще бъде тяхната нова господарка и те се бяха стекли да я видят.

Всички впиха очи в младата двойка. Бледото момиче с милото лице и дългите златисторуси коси представляваше трогателна гледка. Графът вървеше изправен до нея, грижливо я подкрепяше. Берта тръгна след тях, за да бъде на разположение на Гризелдис.

Графът въведе Гризелдис в стаята на Гилда, целуна и ръка.

— Лека нощ, мила. Ще произнесеш ли молитвата на венеца?

Тя се усмихна.

— Да Харо. За теб и за мен.

Тя го хвана за ръка и го отведе до леглото на Гилда, която спеше.

— Колко е мила, Харо. Ние ще я обичаме, нали?

Той не се сдържа, прегърна я в присъствието на Берта и Анриет.

Двете жени се спогледаха усмихнати.

— Идват по-добри времена за Тройенфелз — прошепна Анриет.