Тайната на замъка Тройенфелз

Седемнадесета глава

Гризелдис не можеше да съсредоточи мислите си върху урока. Детето с увлечение редеше буква по буква, а тя мислеше за своя сън.

Бе й се присънило, че стои на покрива на кулата и гледа обширното, обляно от слънчева светлина имение. Съвсем сама стоеше горе. Неочаквано й стана хладно, стори й се, че някой диша в тила й.

Обърна се и видя красива, изящна жена. Беше графиня Алис, облечена в бяло, с хубави плитки, едната се виеше около шията й. Алис показа един пръстен, същия, който описа на графа, и кимна с глава да я последва. Момичето тръгна след бялата фигура, която я поведе през някакви стълби и стигна до някаква стая. Същата, която така подробно описа на граф Харо, спалнята на графинята. До леглото — нощна масичка, а върху нея чаша пълна със златисто вино. Една ръка се показа от стената и пусна три бисерни топчета в чашата…

Обзе я силна възбуда, когато узна, че пръстенът, който бе видяла на сън, наистина съществува.

Когато урокът по писане свърши, Гризелдис и Гилда се прибраха в замъка. Време беше да се приготвят за обяд. Този ден контеса Беата се показа малко по-любезна към Гризелдис, дори похвали Гилда за успехите й в учението. Но тази проява на насилена доброта костваше много на контесата.

Граф Харо беше доволен — забележката му поотрезви Беата. И все пак в нейно присъствие той не се чувстваше добре. Вече подозираше, че тя храни към него чувства, на които той никога не може да отговори. Всеки достоен мъж няма да се чувства добре в подобен случай.

И Гризелдис бе изненадана от любезността на Беата. Но тя виждаше по-далеч от граф Харо: жените са по-прозорливи от мъжете и тя схвана, че неприязънта на контесата сега е само скрита и може би много по-силна от вчера.

В началото не можеше да разбере причините за тази омраза. След мъчителни размисли тя откри загадката. Бе я забелязала един ден с какъв поглед проследява граф Харо, въобразила си, че е сама. Очите й излъчваха безумна страст и поход. Гризелдис разбра: контесата е луда по своя братовчед, надява се да му стане втора жена и да замести майката Гилда. И не си дава сметка, че граф Харо я търпи от състрадание. Любовта на Беата никога не би могла да срещне взаимност.

— Беата, отдавна не съм виждал на ръката ти пръстена, който Алис ти бе подарила.

Гризелдис наблюдаваше контесата. Тя сякаш се вкамени, загледана в една точка пред себе си.

— Пръстена го няма вече — въздъхна жената.

— Как така го няма? Как да те разбирам?

— Изгубих го. Може би съм го изтървала в снега. Много го търсих, но не го намерих.

Граф Харо погледна виновно Гризелдис, сякаш искаше да й каже: „За съжаление не можеш да го видиш.“

— Жалко, той беше такова бижу. Не смеех да ти кажа досега това…

Графът се усмихна.

— Затова ли се смути от въпроса ми?

— Да, затова — отвърна тя с безжизнен глас. Погледът й беше мътен и налудничав. Не знаеше как да се държи.

— Нищо де, нищо. Ще получиш друг пръстен от украшенията на Алис, за спомен от нея.

Графът извади връзка ключове и ги сложи пред Гризелдис.

— За стаите на жена ми, госпожице Фон Ронах. Можете да ги видите, когато пожелаете. Върнете ми ключовете, след като няма да ви бъдат нужни вече.

Гризелдис взе връзката.

— Благодаря ви, господин граф. Ако позволите, днес следобед ще видя стаите. Гилда може ли да ме придружи?

Той кимна с глава.

— Разбира се, но нека дъщеря ми нищо не пипа или размества. За Гилда искам да запазя стаите такива, каквито ги е оставила майка й. По-късно, като порасне, може би ще поиска да живее в тях.

Докато се водеше този разговор между графа и Гризелдис, Беата плъзгаше изгарящ поглед ту към единия, ту към другия; накрая не се сдържа:

— Госпожица Фон Ронах иска да надникне в стаите на Алис?! И как го позволяваш? Бе забранил друг да влиза в нея, освен ти, братовчеде.

— Забранено е за любопитните. Ти също би могла да ги видиш, Беата. Можеш да придружиш госпожица Рои Ронах днес следобед.

Гризелдис, която не сваляше своя изпитателен поглед от Беата, видя как тя пребледня и се втренчи пред себе си.

— Не, днес не мога — отвърна Беата.

— Тогава ще отидете с Гилда, госпожице Фон Ронах, и можете да се уверите дали обстановката отговаря на съня ви.

— Благодаря ви.

— Да не би госпожица Фон Ронах да е сънувала Алис? — попита контесата подигравателно.

— Да, представи си. Видяла на сън спалнята на жена ми, самата нея, русата й плитка около шията и дори пръстена, който ти бе подарила — графът се наведе над второто блюдо, което слугата му поднесе.

Гризелдис се уплаши от изсивялото й лице и безумно блуждаещия поглед.

— Моят пръстен? — промълви контесата.

— Да, за който те попитах. Кога си го загубила всъщност?

Контесата сбърчи чело.

— Не мога да си спомня точно.

— Ако милостивата контеса позволи, аз ще й припомня деня, в който го загуби — обади се слугата Хенрих, който вече дълги години сервираше на масата.

Контесата хвърли мълниеносен поглед към слугата, устните й се отвориха, ала не издадоха звук.

— Кога беше това, Хенрих? — попита графът.

— Ами в деня, когато намерихме мъртва блаженопочившата госпожа графиня. Всичко вкъщи беше наопаки. Краката ми трепереха от ужас, когато в коридора срещнах милостивата контеса. Тя се оплака, че загубила пръстена си. Сигурно бе паднал в снега. Трябваше да обърна внимание на прислугата да го потърси. Може да го е изгубила вкъщи. И тогава рекох аз: „Знаете ли, милостива контесо, че се случи още по-голямо нещастие? Нашата графиня е мъртва.“

Гризелдис не сваляше погледа си от контесата. Никой не я наблюдаваше така зорко. Контесата имаше съвсем разстроено лице, тялото й бе изтръпнало.

— Възможно е, през онзи страшен ден не бях на себе си.

Граф Харо каза:

— Никога не си спокойна, когато стане дума за онзи паметен ден.

Контесата видимо се бореше със себе си.

— Няма да бъда никога спокойна. Да говорим за нещо друго — произнесе тя с усилие.

Граф Харо подхвана друга тема, за да даде време на контесата да се окопити. Той я съжаляваше. Колко зле й се бе отразила тази катастрофа!

Сервираха десерта. Графът се обърна към Беата:

— Ако обичаш, дай ми ключовете от кръглата кула.

Контесата се сви като от удар. Графът помисли, че братовчедка му вече не е господар на нервите си.

— Ключовете от кръглата кула?! — почти изстена Беата. — Никой не ги е искал досега. Не е отключвано. Защо ти са?

— Да отворя кулата. Ще се качим на покрива. Госпожица Фон Ронах желае да види панорамата, която се открива от високо.

Един бърз, пълен с ненавист поглед стрелна Гризелдис. „Вие, пак вие! О, колко ви мразя!“ Беата с всички сили се мъчеше да запази спокойствие.

— Бих те посъветвала да не позволяваш това на госпожица Фон Ронах. Кръглата кула е заключена от години, много стъпала са изгнили.

— Втората стълба е опасна, затова и аз ще бъда там. Но при повече внимание няма опасност. Ще се разпоредя да поправят стълбата. Госпожица Фон Ронах има право. Горе се открива великолепна гледка. Стаите на кулата са много оригинални. Един от моите прадеди, който е построил тази кула, я обзавел по свой вкус.

— Ако искаш да отвориш кулата, трябва да се почисти и проветри.

— След като стълбата бъде поправена, погрижи се кулата да се почисти.

— Докато стане това, нито сама ще стъпя там, нито ще позволя някой друг да влезе.

Граф Харо усмихнат погледна Гризелдис и се учуди: тя беше бледа като платно.

— Още днес ще се качим… Госпожица Фон Ронах желае да види кулата в този й вид. Затова, моля те, изпрати ми ключовете. Ако имаш желание, можеш да дойдеш с нас, Беата.

— Ако намеря свободно време — едва чуто отвърна контесата с безцветни устни.

След това станаха от масата.

Гризелдис заведе Гилда да спи, но беше толкова сериозна и мълчалива, че малката се обезпокои. Когато баща й дойде да я целуне, преди да заспи, тя му каза:

— Татко, Гризелдис я боли главата. Днес тя не е весела.

— Не се ли чувствате добре, госпожице Фон Ронах? — попита графът.

— Нищо особено, господин граф. Докато Гилда поспи, аз ще се поразходя в гората и главоболието ми ще мине.

— Още на масата видях, че сте много бледа. Внимавайте да не се разболеете.

Тя с усмивка поклати глава.

— Имам само леко неразположение — каза.