Тайната на замъка Тройенфелз

До моя братовчед граф Харо Тройенфелз

Мили мой Харо!

Позволи поне веднъж така да те нарече една жена, която те обичаше безумно. Когато четеш това писмо, аз не ще бъда вече между живите — на мъртъвците никой нищо не може да забрани.

Днес ми каза решението си: пъдиш ме, за да не бъда близо до теб. Моята любов ти посрещна с досада. За мен оставаше само един изход — смъртта.

Знам, че си влюбен в хубавата руса възпитателка на твоята дъщеря. Тя без труд постигна това, за което аз години наред се мъчих с разяждащ ме копнеж. Затова я мразя, мразя я със същата страст, с каквато обичам теб. И с която мразех преди твоята жена.

Да, аз ненавиждах Алис, защото те измъчваше и тормозеше с капризите си. Аз бих коленичила с благоговение в краката ти; тя те тиранизираше.

Знам, че искаш да направиш русата чародейка твоя жена, но и тя няма да постигне щастието, което бе отказано на мен.

Тя ще умре заедно с мен; не те давам на никоя друга жена, а най-малко на нея, макар да знам колко много я обичаш. Ти никога няма да узнаеш как е умряла. Ще изчезне от този живот като сянка. Няма да я видиш повече нито жива, нито мъртва.

Тя ме шпионираше, за да защити твоята невинност. Няма да допусна да ти окаже тази услуга. Аз самата ще го сторя. Чрез мен пак ще спечелиш честното си име, както чрез мен го изгуби. Много ме терзаеше това, че ти причиних толкова страдания.

Покажи това писмо на съдиите. То е моето предсмъртно признание. Изповядвам истината, че съм убийцата на графиня Алис Тройенфелз.

Откраднах отровата от тайното чекмедже на граф Харо. Вечерта, когато той показа стъкленицата на барон Далхайм и на мен, аз тайно го проследих. В огледалото на съседната стая видях как отваря чекмеджето, за да скрие вътре отровата. През нощта се вмъкнах в кабинета и отлях от течността в шишенце. Вече бях се убедила лично в качествата на тази отрова, когато моят братовчед отрови едно старо болно куче само с две капки.

От този момент трескаво търсех начин да се сдобия с тази течност, разбира се, отначало с намерение да сложа край на собствените си страдания, които бяха непоносими.

Но, когато видях как Алис все повече и повече измъчва моя братовчед, хрумна ми друго: защо да не умре тя, дето го прави толкова нещастен, а аз, която бих могла да го направя щастлив с моята любов?

Рисувах бъдещето си в блестящи краски. Какво щастие ще бъде, когато стана съпруга на моя братовчед! Мисълта да затрия графинята престана да ме плаши. Чаках само удобния случай. Трябваше всичко да стане така, че никой да не се усъмни, че графинята сама е сложила край на живота си.

И случаят не закъсня. Избухна грозна свада между двамата съпрузи. Алис беше виновна, Харо й се закани. Тогава пристъпих към решителни действия. През един таен шкаф в спалнята на графинята успях, без да ме види, да капна няколко капки отрова в чашата й с вино, докато тя се приготвяше за сън в будоара си. Тайната на тоя шкаф открих по много странен начин. Една вечер четях, както често ми се случваше, фамилната хроника и стигнах до едно място, където липсваше един лист. Той беше изрязан от хрониката. Точно този лист ме заинтересува. Прегледах всички стари писма и документи. Скъсаният лист излезе наяве.

Някой от нашите прадеди, кой знае по каква причина, го бе отрязал и прибрал в шкафа. На него намерих чертеж на стенния долап и като направих копие, унищожих оригинала. Никой след мен не трябваше да узнае тази тайна. Аз незабелязано успях да узная от самия граф Харо, последният граф Тройенфелз, че и не подозира за този тайник. Това ми даде възможност да изпълня своя план: да убия графиня Алис, без да падне върху мен каквото и да било подозрение.

На другата сутрин намериха мъртва Алис. Разчитах на това — констатират самоубийство, тъй като отровата е била излята във виното едва след като графинята е останала съвсем сама и никой не е могъл да дойде при нея. За съжаление излезе иначе. Обвиниха граф Харо. Бях извън себе си от страх и ужас, макар и да не се разкайвах за своята постъпка. Графиня Алис заслужаваше тази смърт. Но че моят братовчед бе заподозрян, ме влудяваше. При това, когато отивах в стаята на графинята, изгубих един пръстен, предполагам, близо до местопрестъплението. Не можех да се върна да търся този пръстен, не смеех, защото изпитвах ужас.

Ако бяха осъдили на затвор братовчед ми, щях да призная престъплението си. Но когато го освободиха по липса на доказателства, аз се отказах от намерението си.

Всичките си надежди възложих на самотата, в която изпадна моят братовчед. Надявах се да го увлека и вероятно щеше да ми се удаде, ако не беше дошла новата възпитателка. Тя скоро спечели сърцето му и аз трябваше да гледам как рухват надеждите ми за щастие, в името, на което извърших престъпление.

Прибави се и нова тревога: Гризелдис Фон Ронах започна да ме подозира и следи.

Тогава ме налегнаха страшни демони, беснееха в гърдите ми, тласкаха ме към ново престъпление. И когато се уверих, че възпитателката знае за моето деяние; че графът я обича безпаметно и аз повече няма на какво да се надявам — за мен стана ясно: трябваше да умра, но заедно с мен трябваше да иде там долу, в тъмното царство, и Гризелдис.

И аз я обрекох на смърт. Как я ликвидирах, никой не ще узнае. Вече съм отмъстена. Не моля за прошка, не се разкайвам пред графа; това, което изстрадах, е хиляди пъти по-страшно от това, което той изстрада. Той ме презря и с това разпали адски пожар в душата ми. Аз безкрайно любих и безкрайно страдах. Сега сама се наказвам с отровата, която отлях за себе си, и от която дадох на графиня Алис.

Който от вас е без грях, нека каже едно „Отче наш“ за моята бедна душа. Който много обича, нему трябва и да се прощава.

24 юли 1913 г.

Беата Дороти Клара

Контеса Тройенфелз