Тайната на замъка Тройенфелз

Двадесет и осма глава

Когато Гризелдис се събуди, Анриет й поднесе голям букет червени рози.

— От господин графа за милостивата госпожица годеница.

Тя скри пламналото си лице в още росните цветя. Гилда скочи от кревата и се хвърли в ръцете на Гризелдис.

— Ах, колко е хубаво, че си спала до мен… Да не си болна?

— Не, мило дете, жива и здрава съм.

— А къде беше вчера? Толкова плаках за теб!

— Загубих се в гората — каза Гризелдис, както се бяха уговорили с граф Харо. Гилда не трябваше да узнава нищо от тази ужасна история, за да не смутят крехката й душа. Ала Гилда подложи на истински разпит Гризелдис. Не беше лесно да се задоволи любопитството й. През това време Анриет приготви дрехите на Гилда. Граф Харо бе заповядат на цялата прислуга никой да не споменава нищо пред Гилда, нито пред госпожица Фон Ронах за станалото през нощта. Искаше да извести деликатно Гризелдис за смъртта на Беата.

Гризелдис и Гилда, облечени в бели рокли, слязоха на закуска. Граф Харо отдавна ги чакаше. Целуна ръка на Гризелдис, а Гилда взе на колене. Беше малко блед от безсънната нощ, но очите му блестяха от щастие.

Той постоя известно време с Гилда в обятията си, а Гризелдис държеше за ръка.

— Дете мое, трябва да бъдем достатъчно умни да задържим Гризелдис да не вземе да избяга, както вчера — каза Харо.

— Да, татко и вече няма да я пускаме сама в гората, че може да се изгуби отново.

— Знаеш ли какво ще направим, за да бъде винаги с нас?

— Какво, татенце?

— Ще я помолим да бъде твоя майка. Бива ли?

Гилда изгледа удивена баща си.

— Но как, татко? — запита тя.

— Много лесно. Гризелдис ще стане моя жена и… твоя майка.

Гилда плесна с ръце.

— И може ли така?

— Да, мило дете. Тя ще бъде твоя майка и моя жена.

— О, да побързаме да го сторим!

Гилда прегърна Гризелдис, а графът прегърна и двете. После тримата седнаха да закусват. Гилда попита:

— Ами леля Беата? Защо я няма?

Гризелдис пребледня. Графът стисна ръката й.

— Спокойствие, мила, аз съм тук. Беата замина.

Гризелдис го погледна въпросително. Той й направи знак.

— Да, замина далеч. После ще говорим за това.

Те бързо свършиха закуската и отидоха в парка. Днес нямаше да има никакви уроци. Граф Харо искаше Гризелдис да си отпочине няколко дни и да се успокои напълно. Гилда излезе във ваканция. Детето подскачаше щастливо пред баща си и Гризелдис. Графът хвана годеницата си под ръка и тихо й съобщи за трагичния край на контесата. Даде й да прочете писмото, което бе оставила. Сълзи потекоха от очите на Гризелдис.

— Защо има толкова нещастни хора? Не мога да й се сърдя, съчувствам й. Прости й, както и аз й прощавам. Тя сама се осъди и изкупи греха си.

— Ти си великодушна, мила. Оставаш вярна на себе си. Знаех, че ще й простиш. Ти си здрава, невредима и аз ще и простя също. Какъв ужас! Като си помисля как можеше да свършиш в онази страшна килия…

— Да не мислим повече за това, което е отминало. Бог беше милостив към мен и ме спаси. Нека бъде милостив и към Беата.

Гилда се пъхна между тях и започна да се гали. Баща й и Гризелдис я хванаха за ръце и тримата тръгнаха да се разхождат в тихата лятна сутрин.

Когато се върнаха, пред портата бе спрял конник — барон Далхайм.

— Слава богу, няма защо да питам дали сте здрава и жива госпожице — извика баронът и тръгна да се здрависва.

— Може да ми честитиш, Фриц. Госпожица Фон Ронах е моя годеница. Толкова неща имам да ти разказвам — каза граф Харо.

— Моите най-сърдечни благопожелания, приятели! Трябва да призная, че тръгнах насам неспокоен. Чух да се говори за нещастни случаи, полицейски комисии…

— Заповядай в кабинета ми, Фриц. През това време, Гризелдис, напиши писмо до ордена „Света Мария“.

Барон Далхайм поразен изслуша разказа на графа.

— Сега имам една голяма молба към теб, драги Фриц — подзе граф Харо. — Явно трябва да ускоря сватбата си с Гризелдис. Ти разбираш, не искам да бъде далеч от мен, пък и Гилда не може без нея. Докато се уредят формалностите, ще минат няколко седмици. Дотогава Гризелдис, като моя годеница, не бива да живее в Тройенфелз. Мислиш ли, че твоята почитаема майка ще има добрината да приеме моята годеница и Гилда в Далхайм до деня на венчавката?

— Разбира се, майка ми с радост ще ги приеме. Ето удава й се случай да изкупи своето поведение към теб досега.

— Тогава да отидем в Далхайм, за да я помоля лично. Слава богу, вече няма защо да заобикалям вашата къща.

— Чудесно! Радвам се, че лошото е зад гърба ни. По пътя ще минем през селото да подам телеграма до Тили. Мога ли да й съобщя за годежа?

— Разбира се, това вече не е тайна.

Барон Далхайм написа телеграмата. Тя гласеше:

— Така — каза той доволен. — Тили никога не би ми простила, ако й обадя, макар и един час по-късно тази новина. Тя иска всичко да узнава на часа.

Двамата мъже се метнаха на конете си и заминаха.

Гризелдис отиде да довърши своите писма до майка Анна и леля Агнес.

На майка Анна тя подробно съобщи всичко, което се бе случило, и я помоли да покаже това писмо и на леля Агнес, а на жените в приюта да предаде каквото намери за добре. Но преди всичко да им съобщи за нейния годеж.

Писмото до леля Агнес беше значително по-късо. То гласеше: