Тайната на замъка Тройенфелз

Единадесета глава

Когато остана сама, Гризелдис се огледа. Двете големи стаи бяха почти княжески наредени. Силно впечатление й направи голямото легло с балдахин с позлатена поставка и драперии от копринена дамаска. Леглото бе опряно до стената, която граничеше с кулата.

И другите мебели бяха великолепни; вероятно преди време са красели господарските стаи. Гризелдис помисли, че за човек със заплата тия мебели са голямо разточителство. Тя още нямаше реална представа за разкоша в този стар феодален замък.

Малкото салонче бе мебелирано също с копринена дамаска, обточена със златни нишки.

Гризелдис въздъхна: „На колко години са тия мебели? Те биха възхитили всеки художник или любител на антики. Графовете Тройенфелз трябва да са страшно богати, иначе биха ли си позволили подобна мебелировка на стаята за една обикновена възпитателка.“

Да можеше да я види нейният беден баща сред това великолепие.

В къщата на Сарнов всичко беше превъзходно, но дори стаята на Тили не бе така красиво наредена.

И Тили би се удивила. Ами леля Агнес, ами жените от приюта? Те всички свободно биха се побрали тук. С право майка Анна й каза:

„Ще останеш учудена, Гризелдис.“

И в най-смелите си мечти не бе виждала подобно великолепие.

С какво заслужи това приказно царство? Дали не сънува? Не, стоеше здраво на краката с, а от прозореца грееше мартенското слънце.

Гризелдис притисна ръце до сърцето си. „Да бих могла завинаги да остана тук!“

И изведнъж се сети за враждебното държане на Беата и изпита тревога. „Тя не е доволна от идването ми. Защо? Коя е причината?“

Контеса Беата засега бе единствената сянка на пътя й. Може да е за добро, иначе би се възгордяла, ако всичко е безупречно.

Тя се върна в спалнята, където току-що бе донесен багажът й.

Едно миловидно момиче в черна рокля и бяла престилка я запита дали има нужда от нейната помощ. Гризелдис се усмихна.

— Сама ще свърша всичко. Изнесете после празните куфари.

— Вие само позвънете, госпожице.

Момичето си отиде.

Гризелдис остана сама. Пристъпи към прозореца и погледна навън. От гърдите й се изтръгна тих възторжен вик.

Пред нея се откриваше величествен изглед към долината, полето, гората, реката и ливадите. Колко ли красиво е на пролет, когато зеленее и цъфти! Гризелдис се наведе от прозореца и видя долепената кръгла кула.

Нейде там сигурно са стояли девойките от замъка и са размахвали воали на любимите рицари, които вихрено се носели на конете си към замъка. А когато идвал неприятелят защитниците на замъка отгоре са пращали своите смъртоносни стрели срещу врага. „Да мога да се кача поне веднъж на кулата! Дали ще ми позволят? Съжалявам, че от моята стая няма врата, през която бих могла веднага да изтичам — помисли си тя и затвори енергично прозореца. — Сега на работа, Гризелдис!“ — подкани се и започна да разопакова куфарите, да подрежда нещата си по шкафове и чекмеджета.

Малкото накити, които възлизаха на незначителна сума тя остави върху нощната масичка, за да ги прибере по-късно! Очите й се спряха на женския портрет в средновековно облекло. Картината беше половин метър широка и около три четвърти метър висока. Рамката й беше с орнаменти. Платното бе потъмняло, но лицето личеше сред сенките.

Картината сигурно беше много стара и отдавна висеше на това място.

Наоколо имаше и други картини — закачени на халки и шнурове. Но женският портрет правеше изключение.

— Кажете нещо, почитаема госпожо — каза Гризелдис усмихната.

Отговор, разбира се, не последва. Заинтригувана, Гризелдис започна да опипва интересните орнаменти, които представляваха преплетени делфини. Допирайки пръста си до един от тях, тя уплашена се отдръпна назад. Делфинът трепна, чу се някакъв шум и картината се задвижи напред. Зад нея се показа шкаф, издълбан в стената.

Гризелдис се усмихна на страха си и погледна вътре. Шкафът бе пълен с паяжина, вероятно отдавна не е бил отварян. Изчисти паяжините и започна да разглежда. Формата на шкафа й се стори особена. Отвътре стените бяха дъсчени, а под него пространството беше празно.

„Сигурно слугите нищо не подозират за съществуването на този шкаф, затова е толкова прашен. Ще го почистя и ще прибера в него княжеските си накити“ — развесели се момичето.

— О, госпожице, току-що пъхна носа си в този феодален замък и вече откри една тайна. Благодаря ти, хубава госпожо, че ми откри тайната. Сега пази моите скъпоценности.

Тя изпита удоволствие да изпробва няколко пъти механизма. Той работеше отлично. С молив драсна знак на подвижния делфин.

Щом привърши работата си, позвъни на момичето да прибере куфарите. Оставаше й цял час за тоалета.

„Какво да облека?“ — запита се тя като всяка Евина дъщеря.

Голям избор нямаше, защото нейното състояние не й позволяваше да има много траурни тоалети.

В приюта си бе ушила няколко хубави поли и блузи. Беше доста сръчна и имаше добър вкус.

Дълго обмисля. Никога не е била толкова придирчива. Трябваше да направи добро впечатление на граф Тройенфелз. При тази мисъл лека руменина оживи страните й.

Най-после избра една рокля от черна коприна. Беше преправена от рокля на леля Агнес, но много й отиваше и тя реши, че с нея ще трябва да се явява на графската маса.

Дали ще се храни с всички, или ще й носят яденето в стаята? Още нищо не значеше поканата за чай, освен да бъде представена на графа.

Облече се и оправи блестящите си руси коси. Застана пред огледалото и се загледа в отражението си.

Сериозна и внушителна изглеждаше в тъмното облекло. Понеже в тази къща носеха траур, без стеснение можеше да носи траур за баща си. Животът тук изглежда пълен с чудеса и великолепие, стига да имаш очи да го видиш. Така. А сега да направи сериозно лице, за да респектира малката контеса.

При тази мисъл Гризелдис поклати глава. „Не, никакъв респект. Тя трябва да ме обикне, както и аз нея. Тогава всичко ще върви леко. Ще я накарам да ме обикне.“

С това желание последва Гризелдис слугата, който я повика за чая.

Тя измина дълъг път по стълби и коридори. Помисли: „Сама не бих могла да се върна в стаята си.“

С възторг се вглеждаше в мебелировката и архитектурата на редица стаи и коридори, през които минаваше. Ето я и галерията с портретите на прадедите от рода Тройенфелз.

Гризелдис им хвърляше само бегъл поглед, но си обеща в свободното си време да прекара тук часове.

Слугата я покани да влезе в една просторна стая.

И тук беше наредено със старинни мебели. В еркера — кръгла маса, покрита с дамаска коприна, а върху нея бяха сложени сребърни прибори.

Край средния прозорец на еркера стоеше висок, строен мъж. До него в едно кресло седеше контеса Гилда и весело бъбреше. Насред стаята беше контеса Беата. Нейният критичен и изпитателен поглед стрелна недружелюбно Гризелдис. Лицето на Беата, което и без туй не беше много красиво посивя, когато момичето й се поклони. В тъмните й страстни очи лумна люта неприязън. Преди още граф Харо да е хвърлил поглед към възпитателката на детето му, контесата вече изпитваше дива ревност. Но все пак каза с глух, престорено приятелски тон:

— Елате по-близо госпожице Фон Ронах, да ви представя на графа.

При тези думи бащата и дъщерята се обърнаха. Гилда скочи от стола си и се спусна към момичето.

— Най-после дойде. Татко, това е Гризелдис!

Граф Тройенфелз се взря във възпитателката изненадан. Гризелдис стоеше пред него като поетичен блян. Името и фигурата й така се покриваха, щото при нейната поява той изпита истинска наслада. Държането й беше скромно и простодушно и все пак гордо и дръзко като на млада царица. Прелестните златноруси коси и искрящите засмени очи го привлякоха с неудържима сила.

Гризелдис!

Това име завладя въображението му, пренесе го в приказно царство. Колко красива и прелестна стоеше тя пред нето! Очите й излъчваха светлина и необясним чар, който действаше като балсам на измъчената му душа.

Гризелдис, странно възбудена, изучаваше благородното лице пред себе си. То не приличаше на фотографията, която й показа майка Анна. Пред нея стоеше мъж, зрял в бурите на живота. Очите му, тънките му устни бяха отвикнали да се смеят.

Сърцето й силно заби. Стори й се, че за нея ще бъде истинско блаженство да се жертва за този човек. Бе настъпил часът, когато нейното сърце трябваше да заговори. И ето то с все сила биеше вече за него. Тънка червенина изби по бузите й, когато му отдаде мил поклон. Беата с огнени очи наблюдаваше и двамата. Тя отмаля — граф Харо веднага хареса новодошлата. Цялата й омраза се съсредоточи срещу Гризелдис, която се бе осмелила да се покаже с тези руси плитки. С неимоверна мъка Беата поглади своите остри коси, черни като абанос, но без всякаква мекота и свежест.

Граф Харо се поклони на Гризелдис, но не й подаде ръка. Откакто се бе върнал у дома си, той никому не протягаше ръка, защото инстинктивно се боеше, че могат да я отблъснат. Каза с топъл глас:

— Добре дошли в Тройенфелз, госпожице Фон Ронах. Надявам се, че тук ще се чувствате добре.

— И аз се надявам, господин граф. Замъкът е чудесен. Животът тук изглежда хубав — каза тя смело.

— Не бързайте — отвърна той с лека усмивка, — животът в Тройенфелз не е много приятен за млади момичета.

Ведра усмивка заигра по устните на Гризелдис.

— О, животът навсякъде е хубав, стига да можеш да го забележиш, а на мен това всякога ми се е удавало.

— Може би защото винаги сте живели на слънчева светлина, а тук е мрак — каза той невесело.

Тя не сваляше очи от него, макар че сърцето й биеше до пръсване.

— В болничната стая на баща ми имаше малко слънце. Той беше сломен и аз трябваше да повдигам духа му. В ордена „Св. Мария“ жените смятаха, че за тях животът е празен и скучен, без слънце. Аз ги убедих, че има светлина. Старият манастир беше забележителен, но замъкът Тройенфелз е изумителен. Тук съм като омагьосана.

На граф Харо се стори, че до това младо създание по-леко се диша. С болка си спомни времето, когато гледаше на живота с нейните очи. Той сподави една глуха въздишка.

— Ще се радвам, ако се чувствате добре. Дъщеря ми се нуждае повече от весела другарка, колкото от строга възпитателка.

Гризелдис с любов се наведе над малкото момиче, което я бе хванало за ръка и подскачаше ту на един, ту на друг крак.

— Убедена съм, че новата работа ще ми се удаде господин граф. Всичките си сили ще посветя на госпожица Гилда.

Той кимна с глава.

— Първо се постарайте да привикнете с моята дъщеря. Струва ми се, вече спечелихте сърцето й. Тя само за вас ми говори.

Гилда увисна на ръката на Гризелдис.

— Татко няма нищо против да те наричам Гризелдис и да ти говоря на „ти“, ако позволяваш — каза й радостно детето.

Гризелдис сложи ръка на рамото й.

— Надявам се, че ще станем добри приятелки, контеса Гилда.

— Щом позволявате на Гилда да ви нарича по име, няма смисъл тази титла пред нейното. Тя е още дете и много държи да ви чувства близка. Вие трябва да се грижите като майка за нея. Ще имате нейното уважение, ако спечелите любовта и доверието й.

— О, аз с удоволствие бих се отказала от уважението, но да я възпитавам с любов. С любов всичко се постига.

Той я погледна удивен.

— С любов всичко се постига…

Тия думи прозвучаха с такава увереност от устата на това младо момиче.

— Мога ли да ви напомня за чая? — отекна рязко и твърдо гласът на Беата.

Граф Харо улови неприязнения поглед на Беата, насочен към Гризелдис.

Какво означава този поглед?

На графа му се стори, че трябва да защити момичето от този поглед. Излезе една стъпка напред и застана между Гризелдис и Беата. И за пръв път той ясно почувства, че контесата го отблъсква със своята неприкрита злоба. Досега бе потискал чувството си на отвращение. Той бавно се отправи към масата. Гилда държеше ръката на новата си възпитателка и не се откъсваше от нея.

Контеса Беата посочи един стол на Гризелдис.

— Моля седнете, госпожице Фон Ронах. Днес можете да пиете чая си с нас. Дали и занапред ще се храните с нас, това графът ще реши — каза тя учтиво, но с тон, който като с ледена вода обля Гризелдис.

Граф Харо я погледна, неприятно изненадан.

— Разбира се, Беата, госпожица Фон Ронах ще се храни с нас.

Контесата прехапа устни, но направи голямо усилие да се сдържи.

— Прощавай, Харо, но мадмоазел Пердюноар, нейната предшественичка, не се хранеше с нас.

Граф Харо видя, че устните на Гризелдис леко потрепериха, светлите й очи се сведоха в мъчително смущение. Той сметна за обидна нетактичност Беата да поставя този въпрос в присъствието на Гризелдис.

— Ти знаеш защо мадмоазел Пердюноар бе мерена с друга мярка. Преди няколко дни стана дума за това. Искам възпитателката на моята дъщеря да бъде член на нашата фамилия. Гилда е достатъчно голяма, за да обядва с нас, естествено е и нейната възпитателка да не прави изключение. Извинете, госпожице Фон Ронах, че във ваше присъствие обсъждаме този въпрос.

Гризелдис го погледна с благодарност. И той в миг съобрази, че е упрекнал Беата. Лицето й беше сбърчено, очите — сведени.

Графът бързо отклони разговора.

— И така въпросът с решен, мила Беата, според твоето желание. И на теб ще бъде приятно да виждаш един весел човек на масата. Сега мога да ви предложа по чаша чай.

С това всичко се изглади, но Беата почувства своето поражение и неприязънта й се превърна в смъртна омраза.

Само Гилда нарушаваше мъчителните паузи с неспирното си чуруликане.

Тя подложи Гризелдис на истински изпит: чете ли жълти романи, ще й вика ли: „Гилда, много бърбориш“: цапа ли клепачите си с черен молив; вярва ли в духове и призраци.

Гризелдис се смееше от сърце на тези въпроси. Обеща, че няма да чете в присъствието на Гилда; не се гримира, не вярва в духове, а само в Бога и ангелите.

Гилда се разположи върху коленете на Гризелдис. Тя я прегърна с пълните си ръчички. Тя трудно се привързваше и сегашното й поведение направи впечатление на баща й и на Беата. Колкото единият се зарадва, толкова другият се обезпокои. Защо на младото момиче още в първата минута се удаде това, което тя тъй отдавна желаеше? Чрез Гилда, Беата искаше да спечели благоволението на бащата; разбира се тя не обичаше детето, то бе само средство да постигне целта си. В този час обаче тя не знаеше кого повече мрази — детето или възпитателката му.