Тайната на замъка Тройенфелз

Тринадесета глава

Изминаха няколко дни. Гризелдис бързо свикваше с живота и реда в замъка. Би се чувствала много по-добре, ако не бяха две обстоятелства: неприязънта на контеса Беата и мрачното настроение на граф Харо, което издаваше дълбоко душевно страдание. Тя би понесла и най-тежкото изпитание само да може да му помогне. Не криеше пред самата себе си, че нейното младо сърце му принадлежи, че го обича с неудържимата сила на жадната за щастие младост.

Никакви желания и мечти обаче не се вплитаха в тази любов. Тя знаеше, че е безнадеждна и се примири с това като с нещо неизбежно. С радост би поела цялото му страдание, стига да го види пак щастлив. Но за съжаление не бе по силите й. Стигаше й от време на време да внася по малко слънце в мрачния му живот.

С Гилда бяха като едно сърце и една душа. Детето силно се привърза и делеше своята преданост между нея и своя баща. Гризелдис изцяло се отдаде на детето. Тя се грижеше не само за душевното и умствено развитие на Гилда, но и за физическото. Сякаш над малката контеса бдеше една вярна и изпълнена с любов майка.

Граф Харо я наблюдаваше и се убеди, че може да се счита за щастлив, че е намерил тази добра възпитателка на дъщеря си. Първата седмица мина, без да уговорят с Гризелдис плана на възпитанието и уроците.

Гилда още нямаше пълни шест години и баща й не бързаше. Когато Гризелдис сама го запита той любезно й каза:

— Да почакаме. Първо изградете искрено приятелство с Гилда. След приятелката идва учителката. Едва на Великден Гилда ще навърши шест години и ще навлезе във възрастта за учене. Тогава ще започнете уроците по установена програма.

Гризелдис се съгласи.

И не губеше време да се подготви за новата си задача. В 8 часа сутринта закусваха. Гризелдис се явяваше много по-рано при детето. Помагаше при къпането и обличането му и това й доставяше голямо удоволствие. Те се смееха и играеха; често граф Харо се спираше да послуша до вратата.

След закуска Гризелдис и Гилда излизаха на разходка. В хубаво време разходките траеха по-дълго и граф Харо се присъединяваше към тях. Когато се връщаха в замъка, отиваха да играят в стаята на Гилда. Играеха на кукли и си разправяха приказки. Гризелдис внасяше нещо ново и интересно в тези игри. Малко преди обяд се отбиваха в стаята за гимнастика. След това се приготвяха за обяд, който биваше точно в два часа. След обед Гилда поспиваше малко.

Скоро Гризелдис сама започна да съблича Гилда и я слагаше да спи. По-рано това вършеше контесата.

— Беата има твърди ръце и много ме стиска. Твоите са нежни и меки, Гризелдис. Обичам да ме галиш ти, не Беата.

Без да дава външен израз, Беата от ден на ден все по-силно намразваше младата възпитателка.

Само следобед, когато Гилда спеше, Гризелдис имаше малко свободно време. А когато малката контеса се събуждаше, веднага я повикваше при себе си. Отново започваха смеховете и лудории, в които графът развълнуван се вслушваше. Той не знаеше кое повече го привлича: дълбокият и топъл смях на младата възпитателка или звънкото ликуване на дъщеря му. Веднъж не го сдържа и отиде да ги види отблизо. Гризелдис не се смути и продължи да се смее като дете. Ако видеше усмивка на лицето на графа, тя цял ден беше весела.

Когато Гилда бе готова, отново се разхождаха цял ден. След това пиеха чай, а след чая до седем часа пак играеха. След това на Гилда сервираха лека вечеря. Гризелдис не се отделяше от нея до часа, когато детето се озоваваше в леглото. След като чуеше приказка, то заспиваше с ръка в ръката на възпитателката си.

Едва тогава Гризелдис можеше да помисли и за себе си. Вечерята протичаше безмълвно. Понякога граф Харо не идваше — било поради някаква работа, било поради много мрачно настроение. В тези случаи Беата и Гризелдис сядаха една срещу друга.

Вечерите с Беата бяха истинска мъка за възпитателката. Тогава тя чувстваше, че черните и неприязнени очи непрестанно я дебнат. Злокобни чувства издаваха тези очи и момичето потреперваше от ужас.

Мълчанието й се струваше страшно. За щастие тези случаи бяха редки. Макар и граф Харо да беше мълчалив и мрачен, само присъствието му бе достатъчно, за да се чувства Гризелдис щастлива. Той обикновено се оттегляше веднага след вечеря. Гризелдис също се прибираше в стаята си. Пишеше писма до леля Агнес и майка Анна, както и до някогашните си приятелки. И на Тили фон Сарнов изпрати дълго писмо за сегашния си живот. Често четеше някоя хубава книга, взета от богатата библиотека на замъка, която й беше на разположение.

И не подозираше с какъв затаен интерес граф Харо следи какво тя чете. Ако тя вземеше нещо непознато, той го прочиташе след нея. Искаше да опознае възпитателката на дъщеря си. Помнеше пословицата: „Кажи ми какво четеш, за да ти кажа какъв си.“

И разбра: Гризелдис не обича леките четива, които увличаха жена му.

Търсеше съдържателното четиво. Спомняше си думите на Шилер: „Благородната душа обича благородните характери.“ Това го накара да цени още повече Гризелдис.

Дойде Великден. Контеса Беата бе заета с приготовления за празника и цял предобед не я видяха. Пристигна добре опакованият портрет на графиня Алис в естествен ръст. Граф Харо поръча да го разопаковат и временно да го оставят до една колона в галерията. Портретът беше точно копие на оригинала — майсторско произведение на художника.

Граф Харо беше доволен. Потънал в мисли, разглеждаше портрета, когато чу Гилда и Гризелдис да слизат по стълбите.

— Гилда, ела — викна я той.

Тя тичешком влезе. Графът я поведе към портрета.

Гилда плесна о ръце.

— Мама! Гризелдис, ела да видиш мама!

Възпитателката приближи. Граф Харо я погледна и тя разбра, че портретът е събудил у него мрачни спомени. Гризелдис погали детето.

— Хубаво е, че имате тази картина. Когато пожелаеш можеш да видиш майка си.

Граф Харо понечи да каже нещо, но прехапа устни и излезе. Какво си бе спомнил?

Гризелдис хвана Гилда за ръка и двете напуснаха галерията. Междувременно Беата пожела да подслуша разговора между графа и Гризелдис. И неочаквано застана пред портрета на графиня Алис. Олюля се и нададе вик. Стори й се, че вижда живата графиня.

Граф Харо и Гризелдис веднага се върнаха. Те помислиха, че се е случило някакво нещастие. Завариха контесата, облегната на стената, закрила лицето си с ръце.

— Какво има, Беата? — запита я граф Харо приближавайки се към нея.

Контесата отпусна ръце.

— А, нищо, нищо. Не забелязах портрета и едва не се блъснах в него. Гласът й бе пресипнал от вълнение.

— Ти си много нервна, Беата, и страхлива. Преди не беше. Наистина ние преживяхме тежки моменти, които биха разстроили и най-здравите нерви. Не, на този портрет мястото му не е тук.

Контеса Беата се окопити и насилено се усмихна.

— Няма за какво да се упрекваш, Харо. Аз бързах и едва не съборих портрета. Това можеше да се случи и със слугите. Не е ли по-добре да го сложим в залата на прадедите?

— Да, веднага.

Гризелдис наблюдаваше сцената. Странно, какъв беше този страх от един портрет?

Граф Харо се отдалечи, а Гилда и Гризелдис излязоха вън на гимнастика. Времето беше хубаво.

Гризелдис видя граф Харо и контеса Беата едва на обяда. Контесата беше оживена, разговорлива, което до сега не се бе случвало. Дори се шегуваше със случката, стараеше се да бъде по-любезна и с Гризелдис. Гризелдис се държа учтиво, но резервирано.

Граф Харо забеляза необикновената промяна в държане, а братовчедка си. Суровата й неприязън към възпитателката той си обясни с преживените неприятности през последните месеци. Когато Гризелдис се накани да отведе Гилда в леглото й, граф Харо каза:

— След като Гилда си легне, елате в работния ми кабинет, госпожице Фон Ронах. Ще обмислим плана на обучението.

Гризелдис кимна с глава.

Щом сложи Гилда в леглото, тя отиде при графа. И не забеляза, че Беата я проследи като черна сянка, скрита зад една завеса.