Тайната на замъка Тройенфелз

Четвърта глава

Когато се събуди сутринта, слънцето светеше в стаята. Той отвори прозореца. Въздухът беше студен, почти леден. Но свеж и чист.

— Татко, татенце! — чу се нежен детски глас.

Той бързо отвори. Гилда, облечена цялата в бяло, му се усмихваше. Взе я на ръце и я притисна до гърдите си.

— Мой слънчев лъч, ти си вече будна?!

— Отдавна, татко. Окъпах се вече и съм готова. Казах на Анриет да бърза, защото исках да закуся с тебе.

— Наистина ли? Тогава хайде на закуска!

— О, колко е хубаво, когато си у дома, татко! — извика момичето.

Двамата слязоха в трапезарията. Закуската ги чакаше.

Детето весело бъбреше и разсейваше мрачните мисли на граф Харо.

— Татко, знаеш ли, че мадмоазел е заминала? Анриет ми каза — съобщи Гилда.

— Мъчно ли ти е?

— Никак. Нали ми обеща, че ще ходим заедно на разходка?

— Имаш думата ми — отвърна бащата.

Искаше да отиде сам в гората, за да огледа нанесените от бурята поразии, но детето така мило настояваше да вземе и него, че той нямаше сърце да откаже.

Доволна и весела, Гилда подскачаше около баща си и непрестанно бъбреше. Радваше се, че не е останала при контеса Беата, която не й харесваше твърде, макар и да се стараеше да й угажда. Децата имат инстинкт и долавят преструвките на възрастните.

Бурята бе съборила много дървета. Граф Харо и дъщеря му вървяха пеша. Автомобилът ги следваше, за да ги вземе, когато Гилда се умори. Странно спокойствие завладя графа в това слънчево утро, разхождайки се с детето след опустошенията на бурята.

„След буря и дъжд слънцето още по-хубаво грее“ — мислеше си той с тъга.

В неговия живот обаче няма да има вече слънчеви дни. Той е млад, здрав и силен. Дълъг ще бъде жизненият му път и само един слънчев лъч ще го грее — Гилда. Но този лъч ще гасне в сянката около него. Той знаеше, че дъщерята ще страда заради баща си.

Но днес малката Гилда беше неизказано щастлива. Тя чуруликаше като лястовичка до него и му сочеше хиляди неща. В гората срещнаха само няколко работници, които плахо поздравиха и отминаха. Когато стигнаха на кръстопътя, видяха някакъв конник да идва насреща им.

Граф Харо остана като прикован на мястото си. Това беше барон Далхайм, неговият приятел. Как ще се отнесе към него той? Ще му подаде ли ръка?

Баронът ги зърна и ярка червенина обля страните му. Погледът му стана колеблив. Извърна се и кривна в друга посока, престори се, че не е забелязал бащата и детето.

Граф Харо се смути. Баронът умишлено избегна тази среща, а графът не бе в състояние да поиска обяснение. Всички негови познати щяха да го отбягват. Далхайм беше най-добрият му приятел и най-близкият съсед.

Графът неподвижно гледаше след конника.

— Осъден и презрян — процеди той през зъби и остра болка сви сърцето му.

— Какво каза, татко? — погледна го Гилда.

Той се изправи. Много такива срещи ще има в живота си. Те не бива да го изненадват. Никой не е уверен, че ръцете му са чисти. Много огорчения го чакат.

На връщане минаха през селото. Хората се спираха и го гледаха като диво животно или пък бързаха да се скрият в домовете си, за да го наблюдават любопитно иззад пердетата. Един селянин, когото често бе съдил поради кражбите му и го търпеше заради многолюдното му семейство, бе застанал пред вратата на къщата си, пъхнал ръце в джобовете. Между зъбите си бе стиснал лула и нахално гледаше графа право в очите. Извади лулата от устата си и плю в краката си.

— Аха, ако някой от нас утрепе заек, бутат го като престъпник в пандиза. Обаче високопоставените господа свободно се разхождат дори когато имат убийство на съвестта си. Дребните грешници ги бесят, а едрите са на свобода — каза селянинът на жена си, която щръкна зад него.

За щастие графът не чу тези думи, но схвана, че се говори по негов адрес. Какво унижение за него, гордия господар, който безсилен трябваше да отмине и това дръзко предизвикателство.

Щом излязоха от селото, бащата и дъщерята се качиха в автомобила и се прибраха у дома. Той знаеше, че отсега нататък всичките му пътища ще бъдат трънливи. Блед и измъчен, потъна в замъка.

На писмената си маса намери днешната поща. Едно от писмата бе адресирано лично до него и го заинтересува. Той позна почерка, в единия ъгъл на плика се четеше: Орден „Се. Мария“, Тюрингия.

Писмото бе от игуменката на ордена „Св. Мария“, в който членуваха жени от най-старата аристокрация. Графиня Салиц-Халм беше далечна роднина и приятелка на покойната му майка. Докато бе жива майка му, тя прекарваше всяка година по няколко седмици в замъка. Граф Харо я тачеше за нейната доброта и интелигентност. Девизът й беше: „Да разбереш значи да простиш.“

След смъртта на майка му тя не приемаше неговите покани, защото Алис не й бе симпатична. Разменяха си само кратки писма, понеже тя бе кръстница на Гилда.

Какво искаше от него кръстницата? Той си представи тази благородна жена. Колко приличаше на майка му! Белите й коси контрастираха на черната копринена рокля. Живите черни очи на добродушното й лице също напомняха майка му.

— Майко, майко, да знаеш как страда твоят син! Но по-добре, че не знаеш! — въздъхна графът.

Със свито сърце отвори писмото.

Граф Харо погледна още веднъж писмото и се просълзи. Значи не всички се съмняваха в неговата невинност. Той би желал да целуне ръката на тази добра жена. Само на нея можеше да повери избора на възпитателка за своята дъщеря. И той й отговори: