Тайната на замъка Тройенфелз

Седма глава

До гарата ги чакаше колата на ордена „Св. Мария“, вече посивяла. В нея бяха впрегнати два мършави коня, а на капрата, завит в износена мантия с някога черна, а сега почервеняла кожена яка, седеше кочияшът на ордена, който изпълняваше няколко длъжности: кочияш, градинар и портиер, при големи празници ставаше слуга; обличаше добре запазена ливрея, на която бе зашил сам откъснатите от войнишка униформа нашивки и копчета. На ливреята подхождаха и неговите огромни бели ръкавици, за които майка Анна веднъж шеговито бе казала, че биха могли да послужат и за пердета на прозорците. Кристиан беше единственият мъж, който живееше в женския приют, макар и в къщичката на портиера до голямата градинска врата. Природата го бе направила безопасен за женския пол: лицето му — надупчено от шарка, зъбите — редки, черни, а носът — червен, почти син.

Важен и строг се полюшваше той на капрата. Днес беше само файтонджия, на когото са поверени двата скъпи коня. Никой не би могъл да го принуди да напусне мястото си. Наметнал вехта княжеска мантия, той за нищо на света не би се унизил да пренася багажа, на когото и да е. За това си имаше носачи.

Двете баронеси приближиха почтително Кристиан. Леля Агнес още във влака бе описала външността и характера на кочияша.

— Добър ден, Кристиан — поздрави леля Агнес.

— Добър ден, милостива госпожице.

— Моята племенница, Кристиан.

Кристиан погледна отвисоко момичето; младото одухотворено лице го накара да се усмихне.

— Такава млада дама отдавна не е идвала в приюта. Хайде качвайте се. Четвърт час мръзна тук.

— Ще се погрижа да получиш от готвачката един горещ грог, Кристиан — каза леля Агнес.

Кочияшът грейна от удоволствие:

— Само да не забравите? Ще ви припомня, когато пристигнем.

— Не е нужно, Кристиан. Аз ще подсетя леля — каза Гризелдис.

Носачите бяха натоварили вече багажа и двете жени се качиха в колата. Гризелдис така дълбоко потъна във възглавниците на купето, та извика през смях:

— Боже мой! Та това е истинска лодка, лельо!

Цял час пътуваха, докато стигнат приюта. Когато колата спря и двете жени слязоха, от прозорците се показаха любопитни женски лица. Кристиан слезе много по-бързо, отколкото позволяваше неговото достойнство. Той загледа своите пасажерки с очакване.

— Лельо, да не забравиш топлия грог — каза Гризелдис.

Леля Агнес се обърна към жената, която гледаше от долния етаж:

— Лина, един горещ грог за Кристиан. Здравата е измръзнал.

Готвачката кимна в знак на съгласие.

Двете жени отминаха нататък. Гризелдис очарована разглеждаше стария манастир. Минаха по тесния коридор и стигнаха широките стълби. Тук ги посрещна майка Анна — с добродушна усмивка и непринудена сърдечност ги поздрави. Тая хубава стара жена веднага спечели сърцето на Гризелдис. Тя се наведе и й целуна ръка.

Милото и весело лице на момичето направи добро впечатление на майка Анна.

— Да не стоим повече тук, сестра Агнес. Заведете госпожица Гризелдис в нейната стая, която е точно срещу вашата. Докато отдъхнете от пътуването, ще дойде време за чая. Тогава ще представите племенницата си на всичките дами. Довиждане, госпожице Гризелдис. Мога ли да ви наричам така?

— Ще бъде чест за мен, госпожо.

Когато Гризелдис остана насаме с леля Агнес, силно стисна ръката й.

— Лельо, майка Анна е чудна жена. Колко красива е тя с белите коси и големия кръст на ордена върху черната копринена рокля. Толкова се радвам, че мога да остана известно време в приюта. Внушителна стара постройка! Вече знам как изглежда един манастир. До коя година са живели монасите тук?

— До 1806, когато манастирът е бил иззет. Оттогава е приют за жени.

— Сигурно е интересно, лельо? Ех, дете, скоро ще се отегчиш. Животът тук е монотонен.

— За мен ще бъде интересен. Аз няма да скучая.