Тайната на замъка Тройенфелз

Двадесет и четвърта глава

— Госпожице Фон Ронах, бихте ли желали да отидете в кабинета на господин графа? Иска да говори с вас за уроците на малката контеса.

Гризелдис кимна утвърдително.

— Веднага ще отида. Иди в стаята си, мое дете, след малко ще дойда.

И тя целуна Гилда, която веднага се прибра в стаята си. Гризелдис влезе в кабинета на графа. Той стоеше прав до прозореца и я очакваше.

— Ела — хвана и двете й ръце с неудържима нежност.

— Дойдох по работа. Ще си отида колкото е възможно по-скоро. Моля покажете ми тайното чекмедже на писалищната маса, където сте държали отровата. След следствието то вече не е тайна.

Сериозността, изписана по лицето й, го порази.

— Не, но дори и да беше тайна, тя нямаше да е за теб, Гризелдис.

Той отиде до писалищната маса и натисна едно скрито бутонче. Чекмеджето се отвори. Младата жена погледна вътре. Там се намираше стъкленицата с увехналия венец, който тя бе свила на графа.

Той посочи венеца:

— Виж, надявам се твоят венец да обезсили проклятието, което ми дойде от тази стъкленица.

— Гилда всяка вечер произнася своята молитва на венеца.

Той кимна с глава.

— И тя гласи: „Дядо Боже, направи моя мил татко щастлив и горд!“ Мисля, че тази молитва вече дава своите благотворни резултати, скъпа Гризелдис.

— Чакам всички сенки във вашия живот да изчезнат. Мога ли да разгледам стъкленицата?

— Разбира се. По нея няма и следа от отровата.

Тя взе стъкленицата и почна да я оглежда.

— Пълна ли бе със смъртоносната отрова?

— Когато я купих — да. После, когато я показах на жена си и приятеля си, беше ето до тази черта. Оттогава не я и погледнах до момента, когато я предадох на следователя. Тогава тя беше пълна само две трети.

— Значи междувременно някой е отлял от отровата?

— Да, но кой?

— Количеството, което липсваше, достатъчно ли е да убие човек?

— Съдържанието на цялото шише е достатъчно да погуби сто души. Две капки от него стигнаха, за да отровя без всякакви болки едно старо ловджийско куче. Можете да попитате контеса Беата, тя присъства на тази сцена.

— Кога беше това? Преди да покажете стъкленицата на графинята ли?

— Преди това.

— И вие смятате, че графиня Алис е взела от отровата? Как е отворила това чекмедже?

— Много съм мислил над това… докато случаят ме наведе на една следа. Моля идете за малко в съседната стая, до вратата. Оттам погледнете в това огледало.

Той я отведе в стаята и се върна в кабинета. Отвори тайното чекмедже на писалището и остави вътре стъкленицата и увехналия венец. После се обърна и кимна на образа на Гризелдис, отразен в огледалото.

Тя се върна при него съвсем бледа.

— Издебнала ви е, когато сте отваряли чекмеджето.

— Да. И това е единственият укор, който мога да си отправя в случая, че не съм опазил тайната от шпиони. Сигурно моята жена не е намирала покой, докато я узнае. Издебнала ме е същата нощ, когато показах стъкленицата. До смъртта й не съм отварял това чекмедже. Попитах Беата дали през онази нощ Алис не е напускала стаята си, но тя ми отговори, че не знае. Била извикана по някаква работа.

— Сега трябва да си отида. Благодаря ви.

Той я погледна усмихнат.

— Доволен ли е моят малък Шерлок Холмс от огледа.

Тя знаеше, че той не гледа сериозно на нейните старания да хвърли светлина в тази тъмна загадка, но сега беше доволна от това недоверие; по този начин му спестяваше излишни вълнения.

— Да, доволна съм — каза тя.

Той хвана ръката й, целуна я нежно.

— Довиждане на обяд — каза тя и излезе.

Мислите й трескаво работеха и все по-нататък и по-нататък тя разплиташе конеца, който скоро щеше да стигне до своя край, когато щеше да открие истинския убиец на графиня Алис.

Веднага след като Гилда си легна за след обедната почивка, Гризелдис отиде в библиотеката. Тя взе от посочения й от графа шкаф дебелата и подвързана с кожа хроника, чийто листа бяха пожълтели. Сложи я на масата и се зачете, без да сяда.

Страниците бяха изписани с различни почерци; началото на хрониката беше от 1220 година.

Първите страници прехвърли бегло. Търсеше името на граф Ханс Йоханес фон Тройенфелз, който построил кръглата кула. По-рано в хрониката не би могло да се спомене нищо за тайната връзка между кулата и замъка.

След кратко търсене намери това име: граф Ханс Йоханес фон Тройенфелз, роден на 19 октомври 1614 година, умрял на 13 януари 1678 година. Гризелдис бавно започна да чете това, което самият граф Ханс Йоханес бе записал със собствената си ръка. Кулата била построена за алхимически и астрономически изследвания и наблюдения на графа. Той решил да си устрои това спокойно място за работа, без да бъде смущаван дори от любимата си съпруга. Затова кулата била съвсем изолирана без връзка със замъка. Но жена му била огорчена от постъпката му. И той отстъпил — накарал да отворят два входа през дебелите стени за връзка между замъка и кулата. Тези входове обаче така се затваряли, че младата съпруга лесно не можела да го намери, за да смущава заниманията му. Но иззад вратите той можел да разговаря с нея. Хроника съобщаваше: „Понякога в тези скрити кътчета разменяхме някоя и друга целувка с жена ми, макар тия целувки да бяха доста мъчни, щото аз трябва да стоя прав върху стол, за да мога да я прегърна.“

Тук свършваше страницата. Гризелдис я обърна, задъхана от любопитство. Следваше това, което търсеше: описание на скритите шкафове в стената и тайните врати.

Ала по-нататък фразата се прекъсваше и повече не се говореше за кръглата кула. Гризелдис запрелиства отново, прочете последните думи и обърна пак страницата.

„Тук липсва нещо — помисли си тя. — Няма го описанието на тайните входове“. Погледна между страниците: там имаше следа от откъснат лист. С ножче бе изрязана важна част от хрониката.

Кой бе откраднал подробностите за тия тайници? Не са ли същите ръце, които наляха отрова в чашата на графинята? Ръцете на Беата?

Би било опасно от нейна страна. Откъсването на този лист би било сериозна улика против нея. Тя е прочела хрониката от начало до край. Разбрала е за съществуването на стенните отвори и се е възползвала в името на престъпното си намерение.

Изведнъж вратата се отвори с трясък. Влезе контеса Беата. Гризелдис нададе изплашен вик.

— Какво правите тук? Кой ви позволи да пипате хрониката? — попита тя.

— Господин графът — отвърна Гризелдис, като се опита да запази хладнокръвие.

— Ах, господин графът! Не намирате ли, че той твърде много ви позволява? Странно какво доверие е оказал на една обикновена възпитателка в дома му. И как би се отървал от глупавото ви натрапничество? Значи се интересувате от историята на тази къща?

— Да — отвърна Гризелдис, като призова всичката си гордост да бъде спокойна и твърда.

— Но вашето любопитство минава всички граници, уважаема госпожице. Хрониката на Тройенфелз е предназначена само за членовете на тази фамилия и моят братовчед не би трябвало да ви позволява без мое знание. И аз съм член на фамилията.

— Моля да ме извините. Щом вие не желаете това, няма да се ровя повече.

— Ще поговоря с графа за вашия интерес, а за сега книгата ще бъде заключена.

Контеса Беата грабна отворената книга, хвърли един поглед и забеляза на кое място е отворена. Лицето й придоби страшно изражение. Гризелдис побягна от уплаха. Стори й се, че контесата бе готова да я халоса с дебелия том. Тя наистина направи едно движение, сякаш да замери с книгата Гризелдис, която обаче бе вече избягала.

Контесата рухна на едно кресло; книгата падна на земята. Жената дълго седя, сякаш търсеше сили, за да се изправи. Най-после затвори книгата в шкафа и произнесе през тежка въздишка:

— Безполезно е вече.

На лицето й бе изписано каменно спокойствие и някаква сурова решителност.

Сутринта се бе уверила, че братовчед й обича Гризелдис Фон Ронах. И тя е безумно влюбена в него. Омразата й избуя неудържима и смъртоносна; тя не би се спряла пред нищо, за да отмъсти. Излезе от библиотеката и се насочи към кабинета на граф Харо.

— Искал си да говориш с мен, Харо? — каза тя с пресипнал мъртъв глас.

— Изглеждаш много разстроена?

— Да не говорим за това.

— Беата, много съм загрижен за теб. Бих искал да ти помогна. Правя ти едно предложение. Твоето пребиваване в Тройенфелз не ти се отразява добре. Затова ти предлагам да отидеш другаде. Можеш да се заселиш, където пожелаеш. С удоволствие ще ти отпусна една по-голяма сума, ще ти изплащам годишна рента. Може би ще избереш някой голям град. Расла си в град, там ще имаш развлечения. Естествено аз не снемам грижата от себе си.

Говореше й, обзет от неприятното чувство, че й причинява болка. Но по-добре е да стои по-далеч от него.

Беата се взря в него с помрачени от болка очи.

— Ти, ти ме прогонваш от Тройенфелз? Посочваш ми вратата?! — изтръгна се глухо стенание от гърдите й.

Той взе ръката й: тя бе леденостудена, безжизнена.

— По-добре е да си отидеш, Беата. Тежи ми, като гледам как страдаш — каза Харо, покъртен от израза на очите й.

Изведнъж тя се хвърли в краката му, грабна ръката му и я целуна.

— Харо, имай милост! Аз те обичам! Аз загивам от тази любов!

Той й помогна да стане от пода; тя опита да се вкопчи отново в него, но той не й позволи.

— Дълбоко съжалявам, Беата. За това и трябва да си отидеш. Не мога да ти помогна. Никога не съм направил каквото и да било, за да събудя тази любов. Бедна Беата, иди сега в стаята си и обмисли моето предложение. Ако вземеш някакво решение, обади ми се.

Тя се изправи и се огледа така, както осъденият гледа палача си. Устните й мърдаха, искаше нещо да каже, но нито една дума не излезе от тях. После се обърна и напусна кабинета. В очите й гореше безумие. Отиде в стаята си. Легна на килима и простена като ранено животно.

Така лежа известно време, докато чу отваряне и затваряне на врата. Оттатък бе стаята на Гризелдис. Тя добре познаваше нейните пъргави стъпки.

Пропълзя до вратата, тихо я отвори и погледна. Гризелдис се спускаше по стълбите.

Див пламък лумна в очите на Беата. Да, ще я изпъдят от къщата на Харо, ще оставят да беснее у нея тази луда страст, да я изпепели… Добре, но тя няма да остави омразната руса магьосница да живее щастливо до него. Ще я погуби, ще я повлече след себе си към дъното, защото застана между нея и Харо.

Пристъпи към прозореца и погледна навън. Долу минаваше тя, русата магьосница. Отиваше към кулата. Какво търси постоянно там? На покрива рядко се качва. Значи стаите в кулата я привличат.

„Тя ме шпионира! Е, значи търси своята гибел. Няма да доживее да победи.“

И когато Гризелдис изчезна в кулата, Беата събра всичките си сили и тръгна след нея.

Гризелдис отключи вратата и бързо заизкачва стъпалата към стаята на първия етаж. Със сигурност напипа отбелязания с молив делфин, натисна го, тайната врата се отвори и тя влезе в кухнята. Искаше да свали пода на тайния шкаф, преди да вземе стола и да се покачи на него.

С фенерчето светна вътре, за да стигне подвижната преградка. Когато подът се спусна, тя забеляза, че контеса Беата влиза в стаята. Идваше към нея с обезумял, страшен поглед. Гризелдис се озова затворена; не бе успяла да излезе.

С искрящи от омраза очи и с налудничав смях контесата удряше с юмруци по вратата.

— Сега ще ме оставиш ли на мира, руса чародейке? Шпионирай ме пак! Вече сме квит. Ще останеш завинаги вътре.

Контесата погледна през притворената врата на кулата. Никой не я бе видял нито когато влезе, нито когато излезе от кулата. Заключи вратата, а ключа хвърли в трънливия храсталак. Там той можеше да лежи до второ пришествие. Каменно спокойна, по околен път се прибра в замъка. И тук никой не я видя.

Оттегли се в стаята си. Позвъни и когато слугинята се показа на вратата, нареди:

— Не се чувствам добре. Никой да не ме безпокои. Една по-дълга почивка ще ми подейства добре. В случай, че заспя, ще ме събудите едва утре сутринта. Ако графът ме потърси, кажете му, че може да ме види утре. Предупредете Анриет. Тя трябва да облече Гилда, когато се събуди. Госпожица Фон Ронах взе позволение от мен да излезе. Мисля, че е в Далхайм и ще се върне чак за вечеря. Кажете това на господин графа, но само ако се заинтересува. Разбрахте ли?

— Да, милостива контесо.

— Добре, вървете!

Останала сама, Беата заключи вратата. След това пристъпи към писалищната маса. От пазвата си извади сребърна верижка, на която висеше малко ключе. С него тя отвори една бронзова касичка, която криеше в писалището.

Когато я отвори, отвътре се показа завито в памук кристално шишенце. То съдържаше някаква безцветна течност с опалов оттенък. Това шишенце контесата вдигна срещу светлината и изтръпна. Зъбите й затракаха като от най-силен студ. Изведнъж й се счу нещо. Какво беше?

Не крещеше ли някой от ужас и отчаяние? Не, сторило й се е. Наоколо беше тихо. Стените са непроницаеми, вратата е дебела, запълнена с изолиращ всеки шум материал. Не, никакъв звук не може да се чуе.

Тя постави шишенцето пред себе си на масата. „Ще стигне да убие цяла дузина хора, какво остава до мен“ — помисли тя.

С безжизнени ръце извади фибите от косите си. Като черни змии се плъзнаха плитките върху раменете й. Тя ги разбърка и с омраза зашепна:

„Черни, твърди и грозни. Той обича златнорусите коси. Чародейката носеше венец от живи цветя в косите си. Е, да го носи и на оня свят. С нея е свършено“.