Тайната на замъка Тройенфелз

Деветнадесета глава

Когато Гризелдис се върна у дома завари Гилда при баща й. Извини се, задъхана от бързане.

— Малко по-голяма разходка направих и не можах да се върна навреме — каза тя.

Графът се усмихна.

— И в старанието си да изпълнявате най-съвестно своя дълг сте тичали до задъхване. Не трябваше да правите това.

— Гилда не обича да я облича друг.

— Да, вие я разглезихте и така се обвързвате повече, отколкото трябва.

— О, това са приятни грижи!

— Къде ходиш, Гризелдис? Щяхме да се качваме на кулата — каза Гилда, като се опитваше да я прегърне. — Не те ли боли главата?

— Оставих болката в гората.

— Предлагам да пием веднага чая и да се качим на кулата, госпожице Фон Ронах. Защото сигурно искате още по светло да видите стаите на жена ми. Мога да си представя как горите от нетърпение да сравните тези стаи със съновиденията си.

Гризелдис го погледна с такива очи, че сърцето му заби по-силно.

— Вие ми се присмивате, господин граф. Но право да си кажа, нямам нищо против, стига това да ви доставя удоволствие.

— Какви грижи само полагате за мен!

Тя весело се усмихна — днес наистина заслужаваше признателност.

— Лекарят трябва да мисли за здравето на своя пациент. Аз не искам да загубя своя пост като лекар.

Той не снемаше очи от нея.

— Не бих ви отнел никога тоя пост, освен ако доброволно не го напуснете.

— О, това няма да стане!

— Някой ден може да го направите.

— Доброволно — никога!

— Няма ли нещо, което да ви зове в широкия свят далеч от Тройенфелз?

Тя поклати глава.

— Нищо, съвсем нищо. Докато Гилда има нужда от вас, ще остана тук.

— Докато дъщеря ми има нужда от вас? Бихте ли желали винаги да живеете тук?

— Не познавам място в света, където бих се чувствала по-добре.

— В моя самотен замък?

— При моята малка Гилда, която обичам, а и тя ме обича.

— Но ако след тези думи ви обвържа за дълго, много дълго време? Мога да сключа договор с вас.

— Няма нужда от договор, господин граф.

Той онемя от вълнение. Побърза да излезе навън, защото се уплаши, че ще изгуби самообладание. Гризелдис дълго гледа след него, но Гилда не я остави в плен на мислите й. Тя поиска своето. Скоро след това Гризелдис и граф Харо се срещнаха на чая. Той беше съвсем спокоен.

Контесата бе начумерена като зимен ден. Когато веднага след чая графът, Гризелдис и Гилда се отправиха към кръглата кула, тя остана като вдървена на стола си и в погледа й тъмнееше загадка…

Граф Харо, Гризелдис и Гилда избиколиха замъка и стигнаха кръглата кула. Наоколо тя бе обрасла с храсти, тясна пътека водеше към ниска врата.

— Не може ли да се влезе в кулата направо от замъка? — попита Гризелдис.

— Не. Кулата опира до замъка, но помежду им няма вход. В другите кули се отива през коридорите на замъка, но кръглата е съвсем изолирана. Майсторът на кулата устроил горе и една обсерватория за астрономични наблюдения, затова му се струвало, че ще е по-добре, ако кулата не е във връзка със замъка. Мъчно може да се стигне до нея. Моите родители я използваха само при различни тържества, когато се налагаше да пренощуват много гости. Тук се настаняваха младите, неженените, затова в стаите има легла. Малко преди смъртта си баща ми спомена, че иска да пробие врата от коридорите на замъка за кръглата кула. Тези стени са невероятно дебели, непроницаеми.

Гризелдис с голям интерес слушаше. Ето какво било. А тя толкова лесно премина в съня си от кулата в стаите на графинята. Неволно се сети и за тайния шкаф в стената.

— Може би строителят на кулата е предвидил врата за връзка със замъка. Може би съществува вход, за който вие нито не знаете.

— Има подземен коридор, който води към дълбок зимник. Там отлежава виното. Не, в Тройенфелз няма и следа от романтика.

— Може би не знаете, че тя все пак съществува! — настоя Гризелдис.

Той отново се засмя.

— Вие сте упорита, госпожице Фон Ронах. Но сега вече сме до кулата. Моля ви, почакайте няколко минути тук с Гилда. Искам първо да огледам дали ще можем да я изкачим, без да се излагаме на опасност.

При тези думи той извади ключовете от джоба си.

— Тези ключове — и те даже не са романтични.

Гризелдис посегна към връзката.

— Този ключ има особена форма… Ето тук е изрязано сърце. Сега няма вече такива ключове. И никакви следи от ръжда върху него.

Граф Харо пъхна ключа в ключалката. Той мислеше, че ще му е нужна сила, за да отвори. Ключът не беше ръждясал, но и самата ключалка, която бе изложена на атмосферни влияния също не бе ръждясала. За негово удивление ключът се превъртя лесно.

Леко и без шум се отвори и вратата. Когато графът влезе в кулата Гризелдис извади ключа. На кърпичката, с която го изтри, тя забеляза следи от масло. Някои бе смазал ключалката.

Граф Харо изкачи първите стъпала и отвори прозорците.

— Не е толкова зле, колкото си мислех. Въздухът е поносим — каза той.

След това взе още няколко стъпала, отвори и други прозорци, после се спусна долу.

— И така, може да вървим, госпожице Фон Ронах. До втория етаж трябва да се внимава. Е, хайде напред, стълбата се вижда. Аз пък ще водя Гилда.

Гризелдис заизкачва стръмните стъпала. Те бяха каменни, покрити с плесен. Двадесет стъпала водеха до първия етаж. Стигнаха една площадка с прозорец към двора и врата за стаята под нея. Вратата беше затворена. Площадката беше с дъсчен под, боядисан с блажна боя, покрита с прах. Гризелдис забеляза, че от стълбата до вратата имаше тясна ивица сякаш там бе бръскала метла. „Може би шлейф на женска рокля е забърсала пода?“ — помисли възпитателката и отмина нататък.

Оставиха зад себе си разклатените стъпала за втория етаж, където имаше също такава площадка с прозорец и врата за стая.

Гризелдис се изкачваше нагоре. Граф Харо водеше Гилда. Така стигнаха до третия етаж; висока и стръмно възправена стълба водеше до покрива. Стълбата имаше железен парапет. Графът отвори една врата, от която се излизаше на покрива. Под покрива също имаше кръгла стая, някогашната обсерватория, в която имаше много уреди.

Най-после Гризелдис беше горе и през оградата погледна към цъфтящата и раззеленена околност; ярко осветена от слънцето, тя мамеше очите.

Граф Харо стоеше до нея и гледаше светналото й лице. Гилда се взираше през бойниците на покрива и весело бъбреше.

— О, господи каква пролет! Не ви ли се разтваря сърцето, господин граф, пред тази прелест? Да, цялата красота, която виждате е ваша.

Той обаче гледаше повече лицето й, отколкото своето имение.

— Да — каза тихо, — сърцето ми ликува. — Ала не всичко, което виждам, ми принадлежи. Обичам тази земя, но бих дал всичко, ако можех да върна честта си.

— Но ако тогава бъдете беден?

Той протегна ръце.

— Беден, но свободен и щастлив да творя своята съдба. Тежи ми, че не мога да направя нищо, съвсем нищо, за да облекча тази участ. Съвсем млад съм, сърцето ми с младо, пълно с копнеж за щастие!

Гласът му отекна като стенание, изтръгнато от гърдите му. Не, сетивата не я лъжеха, той се стремеше към нея. Жадуваше за нея. Изведнъж и се стори, че кулата се люшна, тя изгуби равновесие. Вкопчи се в защитния парапет, за да не падне.

О, тя вече знаеше, че е обичана така дълбоко, както и тя обичаше. Тук думите бяха излишни, за да се увери в това. Беше в плен на гореща радост и дълбока мъка. Между граф Харо Тройенфелз, богатия владетел на това блестящо графство, и бедната скромна възпитателка на дъщеря му имаше дълбока пропаст, която не можеше да се запълни с нищо.

И все пак прищя й се да ликува и пее, да я чуе тази цъфтяща шир.

„Той ме обича, обича ме!“

Затвори очи, облакъти се на парапета. Графът я поглъщаше с поглед. Струваше му се, че в този миг тя бе отгатнала сърдечната му тайна. Десет години от живота си би дал да можеше сега да я прегърне. Ала той не бе свободен, да поиска открито сърцето й.

И на Гризелдис се стори, че ето на — душата на любимия мъж говори на душата й. Обзе я смут. Но отново й се яви онзи необикновен сън: графинята стоеше пред нея и я подканяше да я следва. Къде — тя не разбираше.

— Гризелдис, да не заспа? — извика Гилда.

— Не, слънцето ме заслепява — отвърна и прегърна детето. Графът се опита да погали дъщеря си и неволно ръката му докосна ръката на Гризелдис. И двамата смутено отдръпнаха ръцете си.

Слязоха долу да видят стаите. Те бяха наредени в ориенталски стил. Цветовете на килимите, възглавниците и пердетата бяха поизбелели и прашни, но не бяха загубили своята привлекателност.

Едно само не подхождаше на мебелировката: леглата.

— Нарушават хармонията — каза Гризелдис със съжаление.

— Имате право. Ще наредя да ги махнат — обеща той.

Графът бе готов да изпълни всяко нейно желание. Спуснаха се отново в стаята на втория етаж. Гризелдис внимателно се взираше във всичко. Със стълбите и площадката стаята сключваше пълен кръг.

„Точно зад тази стая е моята спалня“ — помисли си Гризелдис.

На стената висеше стар килим. До килима бе окачено огледало в златна рамка. Хм, и на тази рамка имаше делфини, както в нейната стая. Зад това огледало сигурно се намира кухината, която опира до нейния шкаф, която бе открила. Тя би проучила още по-добре обстановката, но го отложи за следващия път, когато сама щеше да се изкатери на кулата.

Слязоха на първия етаж. Гризелдис пак погледна критично тясната ивица върху прашните дъски на площадката. Но и сега тя не издаде подозрението си, че оттам е бръснал шлейф на рокля, нито пък изследванията, които направи върху ключа, които с положителност доказваха, че някой е отварял вратата на кулата. Гризелдис огледа и стаята. И тя бе украсена в ориенталски стил.

Допряна до тази стая беше спалнята на графиня Алис, където тя така внезапно бе умряла. Сърцето на Гризелдис отново силно заби, когато на мястото, където беше окачено огледалото, видя едно шито украшение, което стигаше от тавана до пода. По странно съвпадение и то беше поставено в златна рамка, украсена с делфини.

Любовта заслепява или прави хората ясновидци. Любовта на Гризелдис към Харо наистина я направи ясновидка. Тя по природа си беше прозорлива и наблюдателна. Силното и дълбоко желание да помогне на графа не й даваше покой. Искаше на всяка цена да проникне в тайната, която забулваше смъртта на Алис. Странният сън й даде подтик за това. Тя прояви дарби на опитен детектив. Предусещаше, че графиня Алис е отровена от друг човек, не от графа. Когато след малко напуснаха кулата с графа и Гилда, тя твърдо бе решила да разкрие тайната.

Щом се върнаха в замъка, граф Харо я попита през усмивка.

— Доволна ли сте от излета и света на романтиката, госпожице Фон Ронах?

Той отново се бе овладял, беше спокоен и сдържан. Страхът да не би Гризелдис да избяга от Тройенфелз, ако някой ден я огорчи, го караше да бъде търпелив и любезен.

— Хубаво беше, господин граф. Най-много се радвам, че ми поверявате ключовете. Доста свободни часове ще прекарам там.

— Остава да помислите, че сте омагьосана принцеса, която очаква своя красив принц да я спаси.

Тя енергично поклати глава.

— Не улучихте. На кулата съвсем не съм мечтала.

Той я погледна със сдържана нежност.

— Предизвиквате любопитството ми с този сън. Ще ми го разкажете ли?

— Някой ден и това ще стане.

— Съжалявам, че не мога да ви покажа пръстена, който е загубен.

— Да, и аз съжалявам.

Той се усмихна.

— Бих искал да знам кой ви е описал пръстена. И от къде знаете, че моята покойна жена имаше навика да слага една си плитка около врата.

— Ще ви разкажа съня си едва когато го разтълкувам. До тогава не ме питайте за това!

— Е, обещавам.

Влязоха в преддверието на замъка. Зад една колона се бе спотаила контеса Беата и ги дебнеше с примряло сърце. Когато в спокоен разговор преминаха вестибюла, и минаха покрай контесата, тя въздъхна с облекчение. Отпусна се съкрушено на един стол; краката й не я държаха мече.

Графът се сбогува с Гризелдис и Гилда. Имаше работа в кабинета си.

Гризелдис хвана Гилда за ръка и отидоха в стаите на графинята.

Безшумно влизаха от стая в стая. Гризелдис разпитваше детето за майка му. Гилда обаче нямаше ласкави спомени за своята майка. Послушно вървеше с възпитателката си, озърташе се, сякаш се боеше да не срещне покойната. В стаите още тегнеше лекият парфюм, който си е слагала графинята.

Най-после се озоваха в спалнята. Гризелдис се огледа изумена. Да, това беше стаята, която й се яви насън, с всичките подробности и мебелировката. Ето ги художествените тапети на стените, дъската и пластирите. Ето и леглото, в което бе видяла да лежи графинята. Небесносинята коприна на тавана светлите мебели, които контрастираха на тъмните тапети. Ето и нощната масичка до леглото. Всичко, всичко беше, както в съня й.

Тя се приближи до нощната масичка. Не видя картина с рамка, подобна на другите; нямаше и пукнатина, която да подсказва съществуването на таен шкаф.

И все пак Гризелдис така гледаше стената, сякаш се опитваше да проникне през нея. Тя си припомни как в съня й една ръка изникна от стената и хвърли трите топчета в чашата с вино. И изведнъж трепна. Там, на стената, на същото място, където в нейната стая бе поставена картината, забеляза три кръгли седефени листа, инкрустирани в тапетите. Мозъкът й трескаво заработи. Но Гилда вече се бе отегчила и дърпаше Гризелдис навън.

Възпитателката бръкна в джоба си и извади цветно стъклено топче, с което бе играла като дете. Бе взела топчето от багажа си, за да го подари на Гилда.

— Виж, Гилда, какво имам.

— Дай ми го, толкова е хубаво — плесна с ръце детето.

— Ще го получиш, но ако поиграеш с него.

Тя заведе Гилда в съседната стая.

— Ето тук, на дебелия килим се забавлявай.

Детето беше доволно и се заигра с топчето. Гризелдис се върна в спалнята. Отново продължи да проучва. Натисна най-горния седефен лист. Той не помръдна, натисна втория, но и той не поддаде. Вече по-силно натисна третия лист, той хлътна. Чу се скърцане и дървеният квадрат тихо се отмести. Беше врата за също такъв шкаф, подобен на онзи горе.

Шкафът беше празен, с остроъгълна форма. Най-широката страна беше почти метър.

Младата жена се наведе и почна да чука по пода на шкафа. Стаите на кулата, според пресмятанията на Гризелдис, се намираха малко по-долу от тези на замъка. Подът на тайните шкафове навярно бе на едно ниво с тавана на стаите в кулата.

Ако предположението й е вярно, огледалото и килимът в златни рамки са пролуки, през които може да се проникне до тайните шкафове, а оттам — в спалните стаи на замъка.

С това откритие нейният сън доби странно значение. От тук през шкафа, се е подала ръката, която е сипала отрова в чашата с вино. Следствието установи, че след граф Харо само камериерката е влизала в стаята на графинята; наляла вино и излязла. Когато камериерката излизала, графинята седяла по нощница пред огледалото в будоара си. В същото време престъпната ръка незабелязано е сипала отровата в чашата. Никой не е влизал в стаята и графинята спокойно е изпила виното.

Убиецът с проникнал през кулата. На площадката за първия етаж имаше следа от дълга женска рокля, изтрила праха. Ключът е бил смазан с масло, за да не се чува щракането.

— Милостиви Боже, прости ми, ако подозирам невинни хора. Искам да разгадая тази тайна; да докажа невинността на господаря.

Тихо затвори тайния шкаф. Седефеният лист отново легна на мястото си.