Тайната на замъка Тройенфелз

Шеста глава

Гризелдис Фон Ронах стоеше в опразнената вече стая. Старите фамилни мебели трябваше да се разпродадат, за да има тя с какво да преживее поне докато си намери работа. Носачите бяха дошли да вдигнат последните неща.

Девойката бе облечена в скромна черна рокля. Красивото й лице издаваше тихо страдание. Тя поглади блесналата си руса коса, която на две плитки като ореол обкръжаваше главата й. Кафявите й очи искряха. Устата й бе сочно очертана, усмивката й показваше два реда бисерно бели зъби. Свеж цвят на лицето, признак на здраве и младост, и стройна, гъвкава снага — това бяха даровете, с които майката природа бе удостоила бедната Гризелдис Фон Ронах.

Тя притежаваше много други богатства още: храбро, непоколебимо сърце, жизнерадост и непретенциозност. Бъдещето изглеждаше съвсем несигурно, но тя тръгваше непоколебимо към него.

— Не се страхувай за мен, лельо — говореше момичето. — Аз ще си пробия път в живота. Здрава и силна съм работата ми доставя удоволствие. Все ще се намери някъде в света едно място и за мен. Кой знае, може би съдбата готви малко щастие и за мен. Човек не бива да губи кураж.

Тя не знаеше какво писмо бе писала леля Агнес до манастира.

Отговорът на майка Анна току-що бе пристигнал. Леля Агнес се затвори в спалнята, за да го прочете. През това време Гризелдис изпрати последните мебели и отиде в малката кухня. Запретна ръкави и се разшета.

— Сега да приготвя един разкошен обяд: първо — супа с картофи; второ — пържени наденици с картофена салата, трето — омлет, само дано маслото ми стигне. Повече от три ястия има само у семейство Фон Сарнов. Сарнови са милионери, а аз — още не.

Леля Агнес влезе в кухнята с разплакани очи. Гризелдис я погледна уплашено.

— Лельо, защо плачеш?

— От радост, дете мое.

Гризелдис я прегърна.

— Радостни сълзи? От сърце ти ги прощавам, леличко. Доста скръбни изплака за татко и заради мен. Мога ли да знам коя е причината за тая радост?

— Да, трябва да знаеш, Зелдис. Бях писала на майка Анна, игуменката на нашия орден. Получих отговор. Имаш двадесет и девет покани за гостуване в нашия орден от сестрите и от игуменката.

— Покани за гостуване?

— Да, Зелдис, в „Св. Мария“. Всяка сестра те кани по за три дни, а игуменката — за четиринадесет. Три месеца ще бъдеш в манастира.

Гризелдис замислено бъркаше супата.

Лека въздишка се изтръгна от гърдите й.

— Това е много, много хубаво, лельо Агнес. Но как са се сетили тия дами да ме поканят? Та аз не познавам нито една от тях.

Леля Агнес гузно сведе поглед.

— Казах им, че искам да те взема при мен за известно време и ето, заваляха поканите.

Гризелдис се усмихна.

— Бедна лельо, толкова главоболия ти причинявам. И значи твоите сестри наистина ме канят?

— Ето виж — подаде й писмата Агнес.

Гризелдис прочете поканите и се засмя.

— Милите добри жени! Все някога ще им се отплатя. Знаеш ли, бих могла да преправя старите им рокли и шапки да изглеждат по-съвременни. От първата заплата ще ги почерпя с бонбони или нещо друго. А сега — да обядваме. Също както у семейство Сарнов — три блюда. Усмихни се, лельо! С това не ще нарушим траура по милия татко. Не ще ти се разсърди той, макар и сам да бе забравил да се смее. Хайде, седни тук. Ето, нося първото ястие.

Леля Агнес сияеше.

— Там не подозират какво слънце ще влезе в нашия дом. Всяка на твое място би плакала от отчаяние. А ти стискаш зъби и вървиш напред. Скръбта по твоя баща не те сломи.

Гризелдис прехапа устни, очите й за миг се помрачиха, но отново светнаха.

— Обещах на татко да не плача… Въпреки това в първите дни на голяма скръб не можах да се сдържа. Той беше като дете, което не можеше без моите грижи. Болестите го озлобиха.

Леля Агнес усмихната вкуси от супата.

— Чудесна е, въобще готвиш отлично, забелязала съм го отдавна.

— Жалко, че не мога да постъпя някъде готвачка. Ще получавам добра заплата, ще ме почитат.

— Каква идея, дете!

— Да, но неосъществима за една Фон Ронах. Готвачката на семейство Сарнов е страхотия: когато е в лошо настроение, цялата къща трепери.

— Но от теб никой няма да трепери, защото си винаги в добро настроение. Зелдис, няма ли някаква служба при Сарнов? Те са добре разположени към теб.

— Веднага след смъртта на татко дойде Тили фон Сарнов и ме помоли от името на родителите си да живея у тях. Отказах.

— Но те ти дължат толкова благодарност, дето спаси малката Рут от удавяне. Рискува живота си.

— Можех ли аз, една от най-добрите плувкини, да оставя да се удави едно дете, сестричката на приятелката ми? Сарнови ме измъчиха с благодарностите си. Искат да изпълнят някое голямо мое желание. Но за нищо на света не бих приела.

— Имаш право, Зелдис, но все пак добре би било да се настаниш някъде.

Двете жени свършиха обяда и заговориха за близкото бъдеще. В неделя следобед трябваше да пристигнат в „Св. Мария“.

Предстоеше им да направят няколко прощални посещения. В къщата на Сарнов ги приеха с особена любезност. Тили фон Сарнов съжаляваше, че ще се лиши от своята приятелка. Красиво, елегантно момиче, тя обичаше от сърце Гризелдис.

— Не забравяй, Гризелдис, че ми дължиш едно желание — каза й Тили, преди да си тръгнат.

Гризелдис се засмя.

— Дълго ще чакаш, Тили. Аз нямам никакви желания.

Още два дни им оставаха до заминаването. Само един голям сандък със спално бельо запази тя от бащиното си състояние и чанта с лични вещи, които взе със себе си в „Св. Мария“.

Тили Сарнов ги изпрати до гарата заедно с Рут. Сестрите обсипаха Гризелдис с цветя.