Тайната на замъка Тройенфелз

Трета глава

Гролман отиде при контеса Беата, която живееше на втория етаж. Тя още не беше легнала.

Когато Гролман й каза какво иска господарят му, тя леко потрепери.

— Ключовете от стаите на графинята? — запита с пресипнал глас. — Но за какво?

— Не знам. Сигурно иска да прегледа стаите.

Контесата се съвзе и дори принудено се усмихна.

— Защо пък да не види! Гролман, ей сега ще ти ги дам.

Слугата каза:

— Господин графът може спокойно да влезе в тия стаи. Няма от какво да се бои.

— Имате право, Гролман. Ето ключовете. И помолете господаря да затвори добре вратите и прозорците. Те лесно могат да се отворят при тази буря, а слугите и без това са доста страхливи.

— Добре, милостива контесо, ще предам поръчката ви. След като Гролман си отиде, Беата заключи вратата и се ослуша. Бурята бе поутихнала и тя можеше да чуе как долу се отварят и затварят врати.

Гролман предаде ключовете на господаря си, който веднага се отправи към стаите на жена си. Отключваше ги една по една, внимателно оглеждаше скъпите модерни мебели. Алис изхвърли старите, които датираха от столетия; те бяха пратени на заточение в източното и необитавано от никого крило. В стаите сега владееше нейният суетен вкус. Всичко беше оригинално, с красиви кътчета в ярки тонове. Тя държеше всичко да бъде елегантно. В един салон имаше много столове в различен цвят и форма, които хармонираха на обстановката, подхождаха на нежната русокоса графиня.

Стаите още пазеха нейния любим парфюм. На граф Харо се струваше, че ей сега ще чуе гласа на Алис. Нейният дух още обитаваше тия помещения, останали непокътнати и след смъртта й.

Най-после той се намери в спалнята на жена си, където тя бе умряла. Ето го украсеното с коприна и дантели легло, на което я намериха бездиханна. Граф Харо приближи леглото и го огледа. Колко хубаво бе лицето й, а устните й — посинели — сигурен признак, че е отровена. Клепачите й бяха толкова прозрачни, че през тях личеше синият цвят на очите й.

— Как умря, Алис? Не може ли твоето изстинало лице да ми открие тази тайна? Помогни ми! Не заради мен, а заради детето ни. Помогни ми да разкрия истината и да залича позора, който ще помрачи бъдещето на Гилда.

Говореше на глас, сякаш тя бе пред него и можеше да го чуе. А бурята напираше да нахлуе отвън. Той се озърна. Стените бяха украсени с чудно хубава резба, с фигури от абанос, седеф и слонова кост. На тази резба в тъмнокафяво не подхождаха светлите модерни мебели. Алис бе поръчала да покрият с балдахин стената, за да бъде по-ефектна.

Граф Харо се учуди: защо стаята нямаше врата, която да води към кръглата кула?

Замъкът Тройенфелз имаше две четвъртити кули, които подхождаха на архитектурния му стил, и една кръгла, която бе в противоречие на първите две.

Стаята на графинята граничеше с кръглата кула. Сигурно не бяха оставили врата, за да не навредят на резбата.

Графът се върна при писалищната на маса на Алис. Намери ключа и я отвори. Грижливо претърси и прегледа всяка вещ, всяка хартийка. Намери много писма, елегантни тетрадки за писане, бележници и един дневник. Той не подозираше, че жена му си води дневник. Бързо го отвори, надявайки се, че ще намери нещо, което би го заинтересувало. Отвори на последната страница и видя датата. Разочарованието му беше голямо. Дневникът беше от моминските времена на жена му; последната дата беше навечерието на тяхната сватба. Неволно прочете следните редове:

„Утре се хвърлям в бързея на брачния живот. Слава богу, повече няма да взимам предпазни мерки и да върша само това, което подобава на едно момиче. От утре започва свободен, интересен живот.“

С тези думи завършваше дневникът. Той го затвори и го сложи настрана. Не искаше да прониква в тайните на нейното моминство. Никакво обяснение не би могъл да намери в този дневник, а за дъщеря си не би желал да го запази, за да има тя, доколкото е възможно, по-добър спомен за своята майка. Може би трябва да изгори тази тетрадка, както и повечето от писмата на жена си. Преглеждаше само датите, изчете набързо няколко писма от последните дни на живота й с надеждата да открие загадката.

Всичко беше напразно. Не откри никакво шишенце, в което жена му би могла да държи смъртоносната течност. Отдавна бе минало полунощ и замъкът бе съвсем утихнал. Той взе дневника и писмата, занесе ги в стаята си и ги хвърли в камината. Буен пламък ги превърна бързо в пепел.