Тайната на замъка Тройенфелз

Двадесет и трета глава

На другия ден Гризелдис замина за Далхайм. Контесата с неудоволствие научи, че графът е заповядал да пътува с новата му кола.

В Далхайм приеха възпитателката с радост. Рут се завтече насреща й и увисна на шията й. След нея дойдоха всички и я наобиколиха.

Представиха я на баронеса Далхайм. Възрастната жена хареса Гризелдис и я попита за Гилда.

— Трябва да я доведете в най-скоро време, госпожице Фон Ронах — помоли я настойчиво. — Граф Харо няма да ми откаже.

— Сигурно, госпожо — отвърна Гризелдис.

— Другия път ще вземете и малката контеса. Докато съм в Далхайм — каза и Рут.

Гризелдис обеща да изпълни желанието им стига графът да позволи.

Поканиха я да присъства на тържествата по случай годежа, но Гризелдис заяви, че би приела поканата само ако граф Харо и контеса Беата присъстват.

— Граф Харо не прие моята покана, но въпреки това аз отново го каня, каня и контеса Беата, както и вас, госпожице Фон Ронах. Дано графът промени решението си — забеляза баронът.

— Внуши му да дойде, Зелдис — побутна я Тили. — Искам да се запозная с тази интересна личност.

— Не зависи от мен, Тили. Навярно графът има основания да не дойде на празненствата.

— Но ти не бива да отсъстваш на моя годеж, Зелдис.

След чая Гризелдис се върна в Тройенфелз. Стори й се, че се връща в свое родно огнище. Гилда я посрещна ликуваща и бурно я запрегръща. Граф Харо гледаше така дъщеря си, като че ли искаше да я последва. Той бе завел Гилда на разходка, но момичето непрекъснато го питаше: „Татко, кога ще се върне Гризелдис?“ И той си помисли: „Тройенфелз се превръща в царство на сенките, когато нея я няма. Тук ли е — всичко грее.“

Когато Гилда отново видя до себе си своята млада възпитателка, извика:

— Още веднъж не отивай толкова далеч от Тройенфелз, Гризелдис. Без теб не е хубаво тук.

Гризелдис погледна граф Харо. Очите му потвърждаваха думите на Гилда.

— Ето че и дъщеря ми го е разбрала: слънцето отсъстваше от Тройенфелз — каза го съвсем тихо.

Тези думи я изпълниха с приятното чувство, че е в свой дом. Тук я обичаха, не можеха без нея. Тя предаде поздравите и каза, че баронесата моли да заведат Гилда в Далхайм.

— Много благодаря на баронесата, че се интересува от Гилда.

— Ако позволите, господин граф, да идем в края на седмицата с Гилда? Рут Сарнов иска да се запознае с нея.

— Както решите, нямам нищо против — графът подаде един плик за Гризелдис. — За вас, от „Св. Мария“. Адресът е написан от майка Анна.

— Как тежи! Пълен е с писма. Те са практични, милите жени, така спестяват излишни разходи.

— На всички ли ще отговаряте? — запита я с усмивка графът.

— Не, ще пиша едно дълго писмо до всички. Дванадесет страници трябва да изпълня.

— Че какво толкова ще пишете за Тройенфелз?

— Имам много материал, господин граф.

На вечерята граф Харо поднесе на контеса Беата и Гризелдис поканите за годежа в Далхайм.

— Трябва да приемеш, Беата. Време е да се събереш отново с хората.

— Ти ще приемеш ли поканата, Харо? — запита го тя.

— Не, Беата, аз не.

— Значи и аз я отхвърлям.

По лицето му се изписа недоволство.

— Това, че се отказваш заради мен от всякакво общуване не ми е приятно, Беата.

— Защо ми е потрябвало такова общуване, в което ти не участваш, Харо? Не мога да понасям хората, не се нуждая от тяхното внимание.

— И все пак би било добре да се поразвлечеш.

— Нямам нужда от тяхното общество.

Графът се обърна към Гризелдис.

— Тогава вие ще отидете на празненствата, госпожице.

Контеса Беата обидено вирна нос: значи и Гризелдис е поканена. Наравно с нея и графа?!

— Не мога, господин граф — каза момичето.

Очите на Харо просияха. Отказът на Беата му бе неприятен, отказът на Гризелдис го зарадва. Опита се да я разубеди в решението й, но тя удържа.

В неделя след обед Гризелдис и Гилда заминаха за Далхайм. Сарнови не можеха да се нарадват на малката контеса, най-много с нея се занимаваше Рут. Двете веднага се сприятелиха, обещаха си нови срещи. На връщане към дома Гилда не преставаше да говори за новата си приятелка.

Настъпиха отново спокойни дни.

Стълбата за кръглата кула бе ремонтирана, а стаите почистени. Контесата разместваше мебелите, търсеше изглежда, нещо. Беше нервна и раздразнителна. Слугите се чудеха как да й угодят. Често се стряскаше и озърташе.

— Моля напуснете кулата, докато я почистим. Тук нямаме нужда от вас — пъдеше тя възпитателката, която се опитваше да надникне в стаите.

Гризелдис се плашеше от жълтото измършавяло лице на контесата. Почистването бе изтезание за нея, в което вземаше доброволно участие.

Когато всичко бе свършено, контесата първа напусна кулата. Подпря се на отворената врата като тежко болна. По тялото й пробягваха тръпки, от челото й капеше студена пот, която тя с треперещи ръце изтриваше.

Контесата предаде на графа ключовете от кулата.

— Всичко е наред, Харо — каза тя и на Гризелдис се стори, че в думите й трепна облекчение.

Граф Харо няколко пъти бе видял възпитателката да се навежда над парапетите на покрива. Едва го сдържаше да не изтича до нея. Любовта му към Гризелдис с всеки ден ставаше все по-страстна. Болеше го, че никога не ще може да я има. Трескаво копнееше да я прегърне, а трябваше да я отблъсква от себе си; той бе престъпник, всички го презираха.

Гризелдис се измъчваше не по-малко от него, макар че нейната любов не допускаше страстта. Искаше да види графа освободен от тежкия товар, който притискаше душата му. Над това мислеше от сутрин до вечер. Залягаше да разгадае тайните на замъка, както и тайната около смъртта на графиня Алис. Любовта бе изострила съобразителността й, правеше я неуморна и решителна в нейното проучване.

Откакто получи свободен достъп до кулата, тя се мъчеше да налучка делфините с таен механизъм върху рамките на огледалото и ориенталското килимче, зад които мислеше, че се намират врати, свързващи кулата със замъка. Можеше да се закълне, че по този път е минала смъртоносната отрова, за да стигне до чашата с вино на графинята. Все по-ясно виждаше чия ръка е наляла тази отрова.

Това откритие я потресе. Изпълни душата и със страх идваше й наум да преустанови своите издирвания, защото я дебне опасност. Но все пак непреодолимото желание да докаже невинността на любимия човек не я оставяше на мира.

Още не бе успяла да открие делфина, от кои то зависеше решението на загадката. Всеки ден опипваше дърворезбата, търсеше пролука и задвижване.

С батерийка тя осветяваше вътрешността на шкафа в стаята. Насочи снопа лъчи към един ъгъл и видя дървена брава, която се подаваше навън. Отначало не и обърна внимание, но после я дръпна. Дръжката не поддаде. С усилие натисна, тя се задвижи и най-неочаквано подът на шкафа взе, че се обърна, изравни се с отвесната стена. Гризелдис неволно извика и се смути: наблизо живееше контеса Беата, би могла да я чуе. За щастие, делеше ги една стая. Откъм кулата тя видя контурите на някаква врата, изглеждаше доста дебела, без брава и без ключалка. Но все пак това беше врата, голяма колкото делфиновата рамка отвъд.

Гризелдис задиша неспокойно. Нейните предчувствия не я излъгаха. Но оттук вратата не можеше да се отвори. Това бе възможно само откъм кулата. Трябваше да открие делфина, който бе свързан с тази врата посредством механизъм.

Това откритие даде нова храна на нейните подозрения. Опита се пак да затвори пода на шкафа, ала не й се удаде, понеже нямаше дръжка. С помощта на нож Гризелдис можа да докара шкафа в първоначалното му положение.

Сутринта се събуди в шест часа. Искаше напрано да отиде в кулата и да поднови проверките си. Ако отиде веднага до осем часа има цели два часа на разположение. Толкова време не би могла да намери през деня. Пъхна в джоба си и една кутийка, в която имаше ножичка, ножче и игли, които евентуално биха й потрябвали. Тихо излезе от стаята си и се спусна по стълбището. В замъка цареше безмълвие. Само Хенрих вече бе буден. Извиваше килимите, за да бъдат изтупани. Гризелдис приятелски го поздрави. Той я погледна учудено.

— Рано сте станали, госпожице Фон Ронах.

— Боли ме главата, та ще изляза на въздух, Хенрих.

— Да, вън е приятно и ще ви се отрази добре.

След няколко минути тя стигна до кръглата кула. Отключи вратата, затвори след себе си.

Веднага влезе в стаите на първия етаж и се залови за работа. Пъхна карфица между стената и делфиновата рамка. Карфицата потъна в едва забележима с просто око цепнатина, която стигаше метър височина. На тази височина обаче, срещна препятствие. Гризелдис си помисли, че ключалката ще бъде на това място. Опипваше, натискаше и накрая един малък делфин потъна в стената. Чу се скърцане. Гризелдис отвори вратата. Тя беше много дебела и явно бе изпълнена с изолационен материал, който заглушаваше шума. Все пак вратата се плъзна безшумно. Гризелдис влезе в зиналото пространство. Забеляза, че и тази врата отвътре няма ключалка. Значи отвътре в никакъв случай не би могло да се отвори. Насочи лампичката към тавана и разбра: това беше подът на спалнята на графиня Алис. Най-сетне откри това, което търсеше. Една брънка от веригата, която би я свързала с граф Харо.

Известно време стоя като замаяна пред своето откритие. Освети с фенерчето най-острия ъгъл. Съгледа една малка подвижна преградка. Дръпна я настрана и таванът взе да се спуска, докато се прилепи до стената.

Гризелдис светна към тайния шкаф. Зърна контурите на врата, но ключалката не успя да стигне с ръка. Бе нужен стол, за да стъпиш на него и бутнеш вратата. Тогава би могло да протегнеш ръка към чашата на нощната масичка.

Гризелдис се върна в стаята и потърси стол. Погледна часовника си и видя, че е време да се връща в замъка. По-нататъшното издирване трябваше да отложи за следобед. Тя пак се върна в тайния вход и затвори отдолу пода на шкафа. Неволно изпусна фенерчето, то падна и освети пода на тайния вход. Гризелдис забеляза някакъв лъскав предмет. Наведе се и го взе. Беше пръстен, един странен по форма пръстен — същия, който бе видяла в съня си.

Излезе от тайния вход и безсилна се отпусна на една табуретка. Студени тръпки я побиха. Ето я сетната брънка от веригата — пръстенът дойде да потвърди съмненията й.

Не знаеше ли Беата, че е загубила пръстена по пътя на престъплението? Или не е намерила кураж да се върне, за да го потърси? Ето защо се противопоставяше на тършуването.

Гризелдис седеше бледа и безпомощна сякаш тя бе извършила престъплението. Не се съмняваше: Беата бе убийцата на Алис. Убила е графинята, защото е искала да заеме мястото на мъртвата.

Но как е узнала за този таен вход между кулата и замъка? Нима и тя случайно е попаднала на тази тайна, както и самата Гризелдис? Може би е прочела нещо за това във фамилната хроника? И Гризелдис реши да се запознае с книгата. Може би ще намери някои интересни подробности.

Всичко вече й се струваше обяснимо, само едно не можеше да разбере: как контеса Беата е успяла да вземе отровата, която граф Харо криел в писалищната си маса? Може би е издебнала, когато той е оставил отключено чекмеджето.

А контесата не е забелязала, че пръстенът е паднал от ръката. Не е разбрала къде го е загубила, но ето, намери се, за да проговори. Тя затвори тайната врата. Вече трябваше да се връща в замъка.

В преддверието едва не се блъсна в контесата.

— Къде ходите толкова рано? — попита Беата и страшните й очи пронизаха момичето.

— Излязох малко на чист въздух, боли ме глава — промълви възпитателката.

Беата я изпроводи с мрачен поглед.

„Ти беше в кулата, защо лъжеш? — едва не извика контесата. — О, как те мразя! Бих те убила!“ От гърдите й се изтръгна стон. Оцъклила очи, тя излезе вън, сякаш за да избяга от себе си, от собствените си мисли.

Гризелдис се прибра в стаята си. За щастие Гилда още спеше. Имаше на разположение четвърт час да се успокои. Седна на стола и сключи ръце в скута си.

„Велики Боже, помогни ми! Какво да правя? Как да довърша започнатото дело?“

Извади пръстена и започна да го разглежда. Като капки кръв блещукаха рубините. Какво да прави с този пръстен? Да го даде на контесата, за да не я обвинят в укриване на чужда вещ?

Ако й даде пръстена, контесата може да скърпи някакво оправдание. Не, не бива и да подозира даже, че пръстенът е намерен. Но Гризелдис не можеше и да го задържи: този пръстен я изгаряше. По-добре да каже на граф Харо какво бе открила. Но не бива! В своя гняв той може да провали всичко. А й оставаше да открие как контеса Беата се е добрала до отровата и как е разбрала, че има тайници. Трябва да мълчи още малко. Но пръстена — къде да го скрие? Тук, в нейната стая, не е сигурно. Кой може да гарантира, че в нейно отсъствие контеса Беата не претърсва вещите й?

Гризелдис сложи пръстена в една кутийка и я пъхна в пазвата си. Ето къде е най-подходящото място.

Погледна картината, която скриваше вратичката на шкафа. Но ако престъплението измине същия път, както и при графиня Алис? Контеса Беата я мразеше, както бе мразила и графинята. С прозорливостта на дивата ревност тя бе почувствала, че възпитателката е по дирята на оня, който бе извършил престъплението.

Контесата обича графа и от ревност е убила жена му, за да я замести. Няма ли да премахне и нея, щом се увери, че графът я обича? Гризелдис се ужаси: беше уж безстрашна и силна, а това предположение я накара да потрепери.

Страхът, че извършеното престъпление може да бъде разкрито, кара престъпника да върши нови престъпления. И Беата може да направи ново зло, ако няма друг изход.

„Ще вървя по поетия път. Щастието и спокойствието на граф Харо стоят над страха ми, струват повече от живота ми“ — мислеше си тя.

Смрачените й очи върнаха предишния си блясък.

Сега вече знаеше какво иска и какво трябва да прави.

Когато граф Харо влезе в стаята на дъщеря си, Гризелдис бе коленичила, за да й завърже небесносинята панделка. Графът погледна с тиха нежност тези две любими същества. Каква любвеобилна възпитателка на дъщери му беше Гризелдис Фон Ронах! С какво удоволствие Гилда би я приела за майка! Те вече бяха едно сърце и една душа. Би ли могъл да се обвърже с Гризелдис завинаги? Може ли с открито чело да вземе ръката й? Ако пред света неговата невинност не е доказана, пред себе си той е невинен. И Гризелдис го вярва. Не е ли глупак, задето потиска своя копнеж? Не може ли да предостави на нея да реши желае ли да стане негова жена или не?

Той се бореше със себе си. Как да даде израз на любовта си? Да я помоли да му стане жена? Ако тя се съгласи, животът му ще се промени.

Гризелдис се изправи пред него. Със смутен глас каза:

— Бих искала да ви помоля за един разговор, господин граф. Имам да ви съобщя нещо, но без свидетели. Дори не и тук, в замъка.

— Толкова ли е тайно, госпожице Фон Ронах?

— Да, господин граф. Бихте ли ми казали къде и кога можем да говорим?

Очите му искряха. Какво искаше да му довери?

— Ако нямате нищо против, може и в моя кабинет. Ще се погрижа никой да не подслушва.

— Не, не бива никой да подозира, че имам да приказвам нещо специално с вас.

— Тогава в павилиона? Ще пратим Гелда на поляната.

— Да, така може. Благодаря ви.

Веднага след закуска Гризелдис и Гилда, както обикновено, отидоха на урок в парка.

Гризелдис трябваше да прояви усилие да не се разсейва, като преподава. Тя неспокойно поглеждаше за граф Харо към замъка.

Най-после високата му фигура се появи иззад дърветата. Прекъсна урока. Гилда изтича да посрещне баща си. Ръка за ръка дойдоха в павилиона. Учителката прибираше книгите. Граф Харо застана до нея.

— Не бях спокоен, госпожице Фон Ронах, затова тръгнах по-рано. През ума ми мина какво ли не. Реших: иска навярно да напусне замъка — каза той.

— Не съм и помисляла подобно нещо. Друго ми тежи на сърцето.

— Щом няма да си отидете, значи всичко е наред — промълви той.

Тя се обърна към Гилда.

— Искаш ли пак да плетем венци, мила?

— О, чудесно! — плесна с ръце детето.

— Тогава трябва да набереш много цветя. Ето ти кошница, нареждай ги в нея. Да бъдат с дълги дръжки, имаш време. Потърси най-хубавите цветя.

Гилда грабна кошничката и побягна към поляната. Граф Харо седна до масата срещу Гризелдис.

— И така госпожице Фон Ронах, можем да говорим без свидетели. Никой не ще ни пречи тук. Не ме измъчвайте повече. Какво искате да ми кажете? Знам, че не бихте поискали този разговор без сериозни причини.

Гризелдис седна на мястото си. Масата остана между тях.

— Това, което ще ви кажа, е много важно за вас. Но преди да заговоря, моля ви да ми дадете честната си дума, че ще запазите в тайна, което чуете и видите, дори да ви се стори глупаво.

— Имате честната ми дума — отвърна графът.

Гризелдис се огледа — не, няма никой наоколо. Надникна в храстите около павилиона. После извади кутийката с пръстена от пазвата си.

— Изгубеният пръстен! — извика той изненадан и го взе.

— Същият ли, който покойната ви съпруга е подарила на контеса Беата и които тя е изгубила в деня на нейната смърт? — запита Гризелдис.

— Да, същият е.

— Ето тоя пръстен аз видях насън. Преди не съм го виждала.

Погледна я замислен.

— Чудно наистина. И как попадна у вас?

— Намерих го.

— Къде?

— Там, където моят сън посочи. Имам причини да не ви казвам това място засега.

— Уважавам тези причини, без да ги знам. Във всеки случай братовчедка ми ще бъде много доволна.

Гризелдис подскочи.

— Тя не трябва да знае още, господин граф!

— Но защо? — попита я той изненадан.

— Днес не бива да ви казвам… Да, господин граф. Моля да запазите пръстена и да не го показвате никому.

— Не ви разбирам.

— Още не съм в състояние да ви дам задоволителен отговор. Бих го скрила, но няма къде. Биха могли да го намерят у мен и тогава ще ме обвинят, че укривам чужда вещ.

Той се усмихна.

— И кой би могъл да ви отправи подобно обвинение?

— Вие не, господин граф. Но сам знаете колко лесно един невинен може да бъде озлочестен. Затова ви моля да пазите добре този пръстен.

— Добре, имате думата ми — каза той и грижливо прибра пръстена в джоба си.

— И не забравяйте, че никой не трябва да знае нищо за него. Дори неговата притежателка.

— Дадох ви моята честна дума. Но защо забулвате всичко в тайна?

— Насън вашата покойна съпруга ми показа този пръстен. По-рано не съм отдавала значение на сънищата, но този път… Една сила ме застави да търся.

Той я погледна замислен.

— Вярвам във всичко, което правите, колкото и странно да изглежда.

— Да, това граничи с чудесата. Казват, че душата на убития не намирала покои, докато убиецът не бъде заловен.

Чувствам, че над мен стои някаква сила, която ме кара да върша неща, които преди никога не бях вършила. Трябва да изпълня една задача, която още не е завършена.

— Но каква е вашата задача?

— Трябва да докажа вашата невинност, господин граф — каза тя с овладян глас.

Той я погледна с нежно доверие, наведе се над масата и взе ръката й.

— Едва ли ще успеете. Аз опитах всичко, за да хвърля светлина в този мрак. И кое ви кара да доказвате моята невинност?

— Не знам. Знам само, че докрай трябва да извървя пътя, по който съм тръгнала. И тоя път ще ме доведе до истината — каза тихо, но твърдо.

Той привлече ръката й към себе си. Тя неволно се опита да освободи ръката си, но той я държеше здраво.

— Не ме отбягвайте, скъпа Гризелдис. Дълго се борих със себе си, но вече ще ви призная: сърцето ми бие за вас, вашият образ изпълва цялото ми същество така, че забравям своята мъка. Отрекох си правото да протегна ръка към това щастие, но днес сутринта се запитах: „Защо не оставиш Гризелдис да реши може ли да стане твоя жена, готова ли е да понася заедно с теб каквото ти е отредила съдбата?“ Гризелдис, аз ви обичам от сърце.

Те се погледнаха в очите като хора, чийто души са устремени една към друга.

Гризелдис го изслуша, занемяла от щастие. Бе изгубила дар слово, само очите й проникваха в него и осветяваха сърцето му. Пое дъх и залепи лице в протегнатата му ръка. Колко хубаво бе да заспи, да забрави… Стоя няколко мига така със затворени очи, после изведнъж вдигна глава и впи огнен поглед в човека до себе си.

— Ще бъда искрена: аз ви обикнах още в ордена „Св. Мария“… влюбих се във вашия портрет. И когато за пръв път се изправих пред вас, вече знаех, че съдбата ми е решена; че моят живот има само такава цена, каквато вие бихте му дали. Моето съпричастие към вашата съдба, не бе нищо друго, освен любов. Цялото ми същество бе съсредоточено в едно — желанието да ви служа, да ви помогна. Поривът да защитя невинността ви омилостиви небето. Колко щастлива щях да бъда, ако можех да стана майка на Гилда, която обичам като свое дете. И все пак, да направите една крачка, за която може би утре ще съжалявате? Днес сте самотен и изолиран, за това аз представлявам нещо за вас. Но когато един ден се върнете във вашия свят, когато отново станете знатният граф Тройенфелз, който ще може да избира между светските красавици, тогава вече моето място ще бъде другаде… Няма ли да се разкаете, че сте избрали за жена бедната възпитателка на вашата дъщеря?

Той целуна ръката й с всеотдайна нежност.

— Моя приказна принцесо, защо мъчиш и мен и себе си?

Замечтана усмивка озари лицето й. Тази усмивка го очарова. Тя бе опиянена от признанието му.

— Обещавам — каза тя. — Аз съм ваша, мили мой.

Той хвана двете и ръце и няколко пъти ги целуна.

— Гризелдис, моя светлина, мое слънце — зашепна.