Тайната принцеса

11

Таня остана със широко отворени от смайване очи, когато Стефан тръшна вратата след себе си и за втори път я остави сама. Щеше да я напердаши по задника, значи? Означаваше ли заканата онова, което тя подозираше? Любопитна беше да го види как ще се опита. Или, може би, ще е по-добре да не любопитства? — беше следващата й мисъл.

Погледът й падна върху легена, който Стефан беше побутнал към нея, преди да излезе. Тайната й беше открита, тъй че нямаше причини да не се измие. Освен една, но, според нея, важна: никой нямаше правото да й заповядва, да й отнема вкуса на свобода, с който бе почнала да свикна, откакто Добс се разболя. Беше й толкова хубаво, че нямаше намерение лесно да се покори. Добс само си въобразяваше, че командва в къщата. Таня вършеше всичко, защото трябваше да се свърши, но тя определяше какво и кога.

Откъде се взе сега този дявол, защо се държеше, сякаш има право да се разпорежда с живота й, да й отнема свободата на избор, дори правото да изглежда както си иска. На всичкото отгоре я заплашва със сериозни последици, ако не го послуша на часа. Щял да я на плеска по дупето, като да беше дете. Боже милостиви, беше наистина невероятно. Изяла е през живота си толкова бой. Случваше се да лежи после с дни, да няма силици да помръдне. Изобщо не се боеше от подобно детинско наказание, но просто не иска този дявол да е близко до задника й, нито да го сгрява нито да върши с него каквото и да било.

Таня не се съмняваше нито за миг, че мъжът ще изпълни съвсем точно заканите си. Беше й доказал вече колко лесно подчинява волята й на своята сила.

Значи, трябваше да е сигурна, че няма да му даде нова възможност да го стори.

Таня се разбърза. Най-напред си прибра ножа, после надникна през прозореца, за да е сигурна, че навън не е настъпила, та макар и по чудо, някаква промяна. Не, всичко си беше както обикновено. Беше много високо, за да скочи, не можеше и да досегне с ръка дървото, дори ако се качи на перваза и скочи от там.

Докато прекосяваше бавно стаята, отправи към небето кратка молитва: дано Стефан не я чака на отсрещната страна. Надолу водеше само една стълба, но от другата страна на коридора, точно до стаята на Добс, имаше още едно помещение. И двете стаи гледаха към улицата, а прозорците бяха само няколко стъпки над навеса. Покривът на този навес й беше добре познат, защото неведнъж беше сменяла дървените плочки, с които беше покрит. Щеше да е лесно, много лесно да скочи от покрива върху земята. След което щеше чисто и просто да изчезне, докато четиримата дяволи се уморят да чакат и отидат да уловят в мрежата си друго нещастно девойче.

Като дете често бягаше за няколко дена, веднъж я нямаше дори цяла седмица, прогонена от предчувствие за бастуна на Добс. Всеки път се връщаше у дома, а боят, който изяждаше, биваше всякога по-страшен от избегнатия. Връщаше се не защото не можеше да се оправи в джунглата на града, а защото се усещаше ужасно самотна. Но този път нямаше да отсъства дълго, не повече от няколко часа. Дори да се наложи да се крие няколко дена, беше вече голяма и сигурна, че самотата няма да я мъчи толкова силно.

За кратък миг се поколеба дали да не сподели с Добс проблемите си, но веднага отхвърли тази възможност. Дори да искаше да й помогне, какво ли можеше в сегашното си състояние? Освен това по-вероятно беше да вземе страната на презморските хитреци, а не нейната. Ако му дадат пари. А тя вече знаеше колко лесно ги пилее Стефан.

С ножа в ръка Таня долепи ухо до вратата. Не чу нищо. Според нея, оставаха й още две минути, за да се омете. Дали беше слязъл долу да я чака?

Опита се да открехне внимателно и съвсем мъничко вратата, за да реши дали нейният прозорец не е все пак най-доброто решение. Но проклетите панти изскърцаха и не й оставиха друг избор, освен да отвори вратата отведнъж. Ако Стефан се окажеше зад вратата, можеше да използува поне изненадата му.

Стефан го нямаше. И все пак не й провървя — коридорът не беше празен. Сега до вратата й стоеше мъжът, който се бе представил като Лазар Димитряев. Стоеше с гръб към нея и това беше първата щастлива случайност в цялата весела история. Побърза да я използва и опря ножа в тялото му, преди той да успее да се обърне.

— Ако мръднете само на сантиметър, господине, ще изцапаме пода с кървави петна и аз ще се разсърдя, защото ще трябва после да го мия.

— В такъв случай, принцесо — заяви той любезно — поставям се изцяло на ваше разположение.

Таня се сви. Беше изрекла заплахата си шепнешком, а неговият отговор прозвуча като бойна тръба, по чийто зов на хоризонта се появява кавалерия, или някой тъмнокос дявол.

— Както разбирам, не се смятате за незаменим? — попита тя и леко натисна ножа.

Той разбра намека й, по-точно и двата. Но в гласа му не прозвуча особена тревога, въпреки че около дупката, пробита от ножа в дрехата му, се беше образувало кървавочервено кръгче.

— Какво по-точно искате да постигнете? — беше единственият му въпрос.

— Напускам къщата.

— Значи, имате намерение да ме вземете със себе си?

— За не по-дълго, отколкото се налага — успокои го тя. — А сега се обърнете бавничко заедно с мен и стойте с гръб към мене.

— Нашият крал ще бъде недоволен…

— Вашият крал ме интересува колкото ланският сняг — процеди тя през зъби. — Но с онзи тъмнокос дявол, със Стефан, не желая да си имам повече работа. Никога! — изръмжа тя.

— Сигурен съм, че в този миг чувствата на Стефан не са по-различни от вашите — отвърна й мъжът и избухна в гръмогласен смях. Таня се скова от ужас — можеха да го чуят.

— Безкрайно щастлива съм да го разбера — каза я. — А сега тръгвайте!

Вратата, до която искаше да стигне, беше по-близо до стълбата и тя напредваше с гръб към нея, влачейки Лазар подире си. Един-два пъти се озърна, за да е сигурна, че не я очакват нови изненади откъм гърба. Знаеше, че времето й изтича, освен ако задачата на Лазар е била не само да я пази, но и да я придружи до долу. Но той все още й се подчиняваше и нямаше смисъл да губи време да го пита. Трябваше да се съсредоточи изцяло върху бягството. Но как щеше хем да се прехвърля през прозореца, хем да го държи в шах? По дяволите, защо не свикна да си служи с пистолет, вместо с нож. Всичко щеше да е толкова по-просто, ако можеше да се отдалечи поне мъничко от Лазар.

Почти беше стигнала до желаната стая, когато реши да го остави пред вратата. Така щеше да спечели няколко секунди. Силен тласък в гърба му, затръшване на вратата, скок през прозореца и край. Ще се отърколи по покрива на навеса, преди той да влезе в стаята. Беше много едър, за да я последва. Преди да предприеме нещо, тя ще е изчезнала от погледа му.

Още една стъпка заднишката я отведе до вратата и право в обятията на мъжа, застанал зад нея като огромна скала, която не можеше да се заобиколи. Таня изстена, отчаяна. Беше толкова близо до целта! Огромна ръка я хвана за ръката и я отдръпна от Лазар.

— Е, какви мисли ти минаха през ума, Лазаре?

Таня премига. Въпросът беше отправен не към нея, а към вече освободения й пленник. Сякаш той й беше помагал при бягството. Още по-важно беше, че не Стефан зададе въпроса, а набитият мъж, когото наричаха Серж.

— Поприказвахме си — обясни Лазар, — обърна се и издърпа ножа от ръката на Таня. — В края на краищата нали скоро ще ни стане кралица.

— Да, ще стане. Още една причина да не си играе с ножове. Току-виж се наранила. Стефан трябваше да я обезоръжи.

— Не се съмнявам, че го е направил. Но тя така го е изкарала от търпение, че навярно е забравил да отнесе ножчето.

Таня прехапа устни. Беше се зарадвала, че мъже не й обръщат внимание, но това сега минаваше всякакви граници.

— Ако нямате нищо против, имайте предвид, че още съм тука, колкото и силно да е желанието ми да не съм.

— Извинете, принцесо — захили се Лазар от висотата на ръста си. После я зяпна в лицето и избухна в смях. — Не виждам да е изпълнила заповедта на Стефан — каза той на Серж.

Серж извърна лицето й към себе си. Само за миг, защото тя го перна по ръката.

— Прав си, не я е изпълнила.

Сега и Лазар я загледа, развеселен.

— Татяна, аз добре чух какво ви обеща Стефан, ако не го послушате. Благоволете да се върнете за миг в стаята си и да се измиете, преди да ви заведем долу.

Измиването нямаше да е излишно, след като се озова притисната между двамата и възможността да избяга беше пропусната, поне засега. Но Таня всякога се бе отличавала с бунтарски, упорит нрав. Заради него беше изяла не един пердах. Впрочем, сега не я заплашваше истински бой. Въпреки всичко, доволна беше, че поне ги предупреди: ще им създава трудности, докато може. Напук на всичките им закани. Все още хранеше макар и слаба надежда тези мъже най-сетне да се откажат.

— Мия се веднъж седмично и то, ако имам настроение — заяви тя дръзко, придружавайки думите си със смях, не оставящ съмнение, че това е лъжа, на която тя ще настоява. Ще ми трябват поне три седмици, докато се сетя за вода.

— Имате намерение да правите напук на Стефан?

— Разбира се!

Зад гърба й Серж изпусна дълбока въздишка. Таня се опита да се промъкне между двамата, както се бяха позалисали. Но усети с досада как една ръка я хваща през кръста. Можеше да се закълне, че жестът беше автоматичен.

— Няма нищо смешно, Лазаре — избоботи Серж, без да обръща внимание на юмручетата на това момиче, което се опитваше да се освободи от прегръдката му. — Малката пак ще изкара Стефан от кожата му. Толкова лесно го вбесява, че дори избягва да се приближава към нея.

— Да, да, страни от нея. — Лазар повдигна леко брадичката й, загледа се в лицето, от което беше изтрит поне половината грим. — Нещо ми подсказва — изрече й замислено, — че настроението на Стефан няма да е подобри. Очаквахме да намерим хубавица и ето че е изключено да сме попаднали на онова, което търсихме.

— Струва ми се, че момичето му допадаше повече, като мислеше, че е грозно — изпъшка Серж.

— И аз така смятам — потвърди Лазар, престорено весел. — Но няма да си го слагам на сърце. Поне веднъж да не си изкарва на мен яда. — Нека този път Таня да опере пешкира.

Ако Лазар се надяваше с такива приказки да откаже Таня от упорството й, нямаше да сполучи. Неговите разсъждения никак не й харесаха, но най-болно я засегна начинът, по който двамата се разговаряха над главата и, докато тя стоеше притисната между тях. Таня заби остро пръстче в гърдите на Лазар и повита:

— Ако трябва да се омъжа за вашия крал, какво дава на Стефан правото да ми заповядва?

Въпросът предизвика, кой знае защо, саркастичния смях на Лазар. Изглежда, двамата със Серж виждаха нещо комично във въпроса, защото Лазар смигна на приятеля си, преди да й отговори:

— Защото, по настояване на нашия крал, до сватбата именно Стефан има задължението да ви пази. За Вас ще е от полза, принцесо, да сключите с него мир, вместо да продължавате войната, не сте ли съгласна?

Божичко, та те имаха отговор на всичко! Всяко, посочено от Таня, дори малко несъответствие в заговора им, биваше тутакси логично обяснено.

— Какво смятам аз — отговори тя — не е имало досега ни най-малко значение, едва ли ще има и занапред. Но кажете ми, за Бога, ако наистина съм под закрилата на Стефан, значи ли това, че той може да си позволява волности с мен?

Ако говореха истината, ако щяха да я омъжват и прочее и прочее, въпросът й би трябвало да вбеси Лазар, или поне да го смути. Но той дори не престана да се хили.

— Стефан може да прави каквото си пожелае, принцесо — хвърли той небрежно. — Защото отговаря единствено само пред краля.

— А на Васили му е все едно, така ли? — попита Таня, предварително убедена, че е точно така.

— Васили обикновено изпълнява желанията на Стефан, те са братовчеди и Стефан е по-големият.

— Но Васили е крал.

Лазар сви рамене, сякаш искаше да каже, че така или иначе всичко си остава в семейството. После попита:

— Бихте ли предпочели Стефан да е кралят?

— Бих предпочела Стефан да пукне.

— За ваше нещастие, принцесо, все още съм жив и здрав — долетя от горното стъпало леденият глас на Стефан.