Тайната принцеса

29

Саша ги чакаше на кея с огромна карета. Слугата или беше имал невероятния късмет да открие изгубените си господари, или някой от тримата беше го намерил, докато чакаха Стефан и Таня. Тъй или иначе дребничкият мъж не изглеждаше кой знае колко развълнуван от обстоятелството, че беше пристигнал в Ню Орлиънс сам, може би пазеше оплакванията си за по-спокойно време. Имаше да докладва на Стефан куп неща, но господарят му едва му отговаряше и само кимаше в знак на съгласие.

Таня ги наблюдаваше от палубата и се питаше дали Стефан продължава да й е сърдит. Изглежда, гневът му не беше уталожен, защото Лазар и Серж я придружиха до каретата и само те се качиха с нея. Стефан дори не я погледна, за което допринесе и това, че отново беше навлякла дрипите си, само за да го ядоса. В момента вече съжаляваше. Добре поне, че Васили не се виждаше никакъв, защото не благоволи да използува и набавените от него с известни трудности фиби. Беше попрекалила с капризите си и той е право щеше да се ядоса.

Сигурно ще я настанят в хотел, както през последната нощ в Натчез — помисли си Таня — и реши там да положи усилия, та да пооправи външния си вид. Трябва да изглежда по-добре, когато се появи отново пред заклетите си врагове и чуе за пореден път пренебрежителните им забележки. Никак не се зарадва, когато разбра, че изминаха само кратко разстояние по кея и се озоваха до голям, очевидно презокеански параход.

Не й остана дори време за надежда, че ще спрат може би само за малко, че това не е истинската им цел защото изчезналият Васили се оказа на борда. Чакаше я на трапа. Когато се изравни с него, той вдигна кичур от косата й, после изцъка с език. За нехранимайко и подигравчия като него, това беше само лек упрек.

— Добре дошли на борда на „Карпатия“, принцесо.

— Кога излиза в открито море?

— Веднага, щом попълнят екипажа. Хората не са могли да предвидят, кога най-сетне ще се появим.

Беше поднесено като извинение, но в гласа му прозвуча нескрит упрек. Екипажът наистина не е задължен да има ясновидски способности, или достатъчно търпение, за да ги изчака да пристигнат. Таня не обърна особено внимание на желанието му да демонстрира още веднъж арогантността си. Беше достатъчно заета с усилията да прикрие изненадата си. Също и с мисълта за обещания гардероб.

— За пръв път съм в Ню Орлиънс и няма да го видя?

— Стефан знае ли, че имате такова желание? — свъси вежди Васили.

Като че ли има значение — искаше да отговори саркастично, но се задоволи с едно „не“.

— Няма да е зле занапред да споделяте с него желанията си… Сега всичко ще реши времето, нали потрошихме толкова дни да ви търсим.

Беше смаяна, че не споменава за многократните й опити за бягство, въпреки че именно те ги бяха забавили. Що се отнася до предположението, че Стефан е готов да изпълни желанията й, то не заслужаваше внимание.

— Ще имам ли поне тук самостоятелна кабина? — попита тя.

Той се престори, че не я е чул, но попита:

— Още не сте последвали съвета ми, нали?

— Кой съвет?

— Да се помъчите да спечелите разположението на Стефан.

— Разположение ли? Ах да, помня, препоръчахте ми да разпалвам интереса му към моята личност, а не гнева му.

— Интересът му към вас е безспорен, принцесо. Много добре ще е за вас да спечелите и разположението му.

— Ще ми простите, вярвам, ако ви уверя, че подобна цел е непостижима за мен.

— Да ви простя? — прекъсна я той. — Не, разбира се, защото виждам, че даже не се опитвате.

— Налага ли се? — попита тя. Още миг и щеше да се ядоса не по-малко от него.

— Налага се заради вас самата, заради всички нас, в името на собственото ви щастие.

Зелените й очи го гледаха с престорена изненада, но не постигнаха желания ефект, та й се наложи да добави е подчертан сарказъм:

— Искате да повярвам, че сте загрижен за щастието ми?

— Загрижен съм за щастието на Стефан, а вие можете да вървите по дяволите.

— Убедена съм, че съм вече сред дяволи — отговори тя, но после въздъхна. Словесните дуели с Васили бяха твърде различни от тези със Стефан. Не й доставяха никакво удоволствие. — Принудена съм да пътувам с вас, Васили — изсъска тя, — но това съвсем не значи, че трябва и да разговарям с вас. Тъй че, бъдете така добър, пръждосвайте се оттук!

— Приберете си ноктите, Таня — чу тя Стефан зад гърба си. — Васили няма никаква вина и не заслужава да бъде издраскан.

Тя се вцепени и веднага се запита, откога ли стои зад гърба й. Впрочем все едно.

— Може би вие го заслужавате? — обърна се тя към него.

— Днес, може би, да — призна си той, преди да смени темата. — Какво предпочитате — да ви представя най-напред на капитана, или да разгледа покоите си?

— Искам да ме пуснете да се върна в Натчез.

— С каква цел?

— Нали знаете, че госпожа Берта ми предложи работа, не си ли спомняте? — не изпусна тя случай да го уязви.

Той стисна устни, очите му станаха сякаш по-светли. На Таня не й трябваха повече доказателства, че го е улучила по болното място. А той я хвана за ръката и я избута пред себе си по стълбата надолу, после я тикна в първата кабина, без да каже нито дума.

Беше естествено, че в подобни ситуации тя ставаше подозрителна. Не очакваше, да бъде хвърлена върху първото срещнато легло, защото пламъкът в сатанинските му очи още не беше достатъчно силен. Пък и не си представяше да е такъв лицемер, че да я накаже само заради няколко подигравателни думи, — беше си позволявала много повече. Навярно искаше само да я заключи някъде, за да не може да го изкарва извън кожата му.

Още не беше заключил и Таня вече лежеше в обятията му, а устните му се впиваха в нейните. Знаеше, че целувките му са различни, според настроението. Този път не бяха настървени, владееше се напълно и беше пределно съсредоточен. Какво искаше всъщност? Да я съблазни, да я накара да се почувства едва ли не доброволна пленничка?

Таня се отскубна от прегръдките му, преди усещанията, които така умело пробуждаше в нея, да възникнат и да я завладеят.

— Защо го правите, защо сте толкова упорит?

— Проклет да съм, ако зная.

Признанието се беше изтръгнало, изглежда, против волята му, защото веднага свъси вежди. Таня се беше надявала на по-мил отговор, поне малко по-мил. Но всеки опит да разбере как функционира мозъкът на този човек, беше урок по безсмислие и разочарование. Освен, ако…

— Има нещо, за което не си давате сметка, Стефане. Вие преобърнахте живота ми, само защото пожелахте. Сложихте край на малкото цели, които си поставях. Време е да чуя от вас поне някаква истина. Това е най-малкото, което ми дължите.

— Ние и досега ви казахме истината, поне в повечето случаи.

— Не говоря за идиотската ви приказка. Искам да зная какви са всъщност чувствата ви към мен, Стефане. Все още ли ме желаете?

— Да.

Каза го с нескрита ярост и тя потрепера.

— Изглежда, това не ви харесва.

— Точно така.

— Защо? Защото мислите, че съм проститутка.

— Не.

Не знаеше дали да му вярва, въпреки че веднъж вече си беше признавал, че я желае, но преди нейното „падение“, тъй да се каже.

— Не съм се лъгала, значи. Но сега не понасяте дори присъствието ми, така ли?

— Присъствието ви е толкова очарователно, че може да е само лъжовно и вие го знаете.

— Не, нищо не зная — свъси тя вежди. — С изключение на това, че за вашето държане няма обяснение. Това не би трябвало да ме учудва, защото вие по начало никога нищо не обяснявате.

— Не съм ви подканял да прониквате в мислите ми, Таня. Вие ме накарахте да се държа с вас по този начин и ако не ви харесва…

— Покорно благодаря — прекъсна го тя нетърпеливо. — Единственото, което исках, е да хвърлите малко светлина върху мотивите си. Просто исках да зная защо в даден момент ме целувате, а миг по-късно ме презирате.

— Не ви презирам.

— Презирате външността ми — настоя тя. — Не се опитвайте да отричате.

— Вижте какво, като всеки мъж аз копнея за красота. Но съм реалист и зная, че ние двамата не си подхождаме — добави уморено.

Защото тя е достойна за презрение кръчмарка, а той високомерен идиот. Наистина не си подхождат. Ех, готов бил да й подари една нощ, нали така беше казал. Само че тя не иска да го има „само веднъж“.

— Защо не направите добро и на двама ни, защо не ме оставите на мира?

— Бих искал, но ето че в този миг аз отново ви желая. Посочете цената си, Таня.

Тя се сви като от удар. Все още не го мразеше, но подобни предложения щяха да я накарат много скоро да го намрази. Как смее отново да се опитва да я купи? И то след като призна, че я желае.

— Е, добре — отвърна тя с горчивина — цената е свободата ми, преди този параход да е поел през океана.

Очите му отново придобиха цвета на тъмно злато.

— Да пренебрегна дълга си, за да ви имам? И през ум не ми минава, малка курвичко. Но мисля, че е време да научите цялата истина. Васили не е крал на Кардиния.

— Хайде, измислете нещо по-ново — изсумтя тя презрително.

— Аз съм кралят.

— Олеле! Значи все още има знамения и чудеса? — възкликна тя с престорено учудване. — От една дебела лъжа към друга, нали? Не е ли малко късно за нови измислици? Васили поне изглежда като крал, има и подобаващо държане.

— Смятате, че един крал не може да има белези? — попита той и сега в очите му наистина лумнаха пламъци.

— Белези ли? — свъси тя, смаяна, чело. — Имате предвид вашите? — Таня изведнъж се засмя. — Не, честна дума, Стефане, та кой забелязва няколко незначителни белега върху лицето на мъж с очи като вашите? И колко често трябва да ви повтарям, че не съм глупава? Лъжете ме, че сте крал, само за да ме притежавате. Наистина ли се надявате, че ще падна в капана?

Нещо в отговора й сякаш го обърка за миг. Очите му престанаха да хвърлят искри, изглеждаше наистина смутен. Този мъж си въобразяваше, че има работа с малоумна, само защото е израснала в кръчма. Не, наистина не го мислеше за толкова глупав.

— По-добре да приключим този разговор, преди да е започвал — каза той.

— Твърде е безсмислен, нали?

— Аз наистина съм новият крал на Кардиния, Таня.

— От мен да мине, правете каквото щете — въздъхна тя. — Но аз няма да стана ваша курва, та макар и за един ден, Стефане.

— Права сте, искам твърде много от вас. И ще се опитам, щом това е желанието ви, до края на пътуването да страня от вас.

Отново беше сдържан и церемониален. Това беше по-лошо дори от гнева му, в който поне прозираха истински чувства.

— Значи ли това, че ще бъда сама в кабината?

— Да, в тази тук.

— Но сигурно пак ще ме заключвате?

— Излезем ли в открито море, няма да е необходимо. А дотогава… — Той не довърши, но и без туй всичко беше достатъчно ясно. Изведнъж рязко смени темата: — Вашият гардероб ще пристигне след малко. Саша пое грижата да го поръча, обещал е на шивачката да й плати прескъпо за бързата поръчка. С огромно удоволствие, харчи парите ми. Но в случая не го упреквам. По този начин спестихме времето, което ни струва връщането в Натчез.

— Ех, значи аз вече няма да бъда обвинявана, ако това момче по име Сандор умре преди да…

— Сандор е моят баща, Таня. В мен можете да се съмнявате колкото си щете, но ще ви моля за него да говорите само с уважение.

Уф! Прощавай, че дишам! — помисли си тя. — Да върви по дяволите! Този тип пак я вбеси.

— Щастлива съм, че всичко стана така, както го желаехте — заключи тя кратко. — А сега, ако обичате…

— Всъщност исках аз да избера роклите ви.

Таня за малко не го зяпна от учудване и само с усилие успя да не се издаде. Защо му трябваше да казва това, сякаш декларираше, че й е господар? И защо усети да се надига в нея онова странно чувство, обземащо цялото й същество? Нали през целия разговор се владееше и устоя на притегателната му сила. Дори когато призна, че я желае, тя беше достатъчно ядосана, за да не се поддаде.

Стефан свъси вежди, недоволен от мълчанието й, но може би и от собствените си думи, кой знае. Но после се засмя и тя не разбра причината за внезапната му самоирония. Когато заговори отново, беше категоричен и нетърпелив. Очевидно искаше чак по-скоро да се махне от кабината.

— Прегледайте нещата, щом пристигнат. Ако ви трябва още нещо, можем да го набавим само тук. После ще е късно. Няма да ви разочароват нито вкусът на Саша, нито предвидливостта му. Той разбира от моди, има тънък вкус и, за разлика от мен, е точен в преценките си за мерките. Увери ме, че всичко ще ви стои като излято. — Кимна бегло и я остави сама. Сдържа обещанието си и тя дълго време не го видя.

Що се отнася до новите й дрехи, бяха приказни и достойни за принцеса. Таня не изпадна във възторг, но не намери и недостатък, с изключение, може би, на един. Тъй като не Стефан беше решавал какво да й се купи и какво не, сега притежаваше всичко, което човек може да си представи под името дамско бельо. Поне половината й беше излишно.