Тайната принцеса

30

Някъде към половината път за Европа, Таня почна да вярва в приказката. Най-много допринесе за това Саша, макар да не пророни дума по въпроса. Другите й бяха сърдити, задето Стефан е отново непоносимо капризен. Сега тя самата не ставаше свидетел на избухванията му, защото не го виждаше. Саша се сприятеляваше все повече с нея. Не изпускаше случай да й засвидетелства уважението си. Не се притесняваше да мърмори в нейно присъствие срещу Васили, понякога и срещу Лазар, веднъж каза нещо и по адрес на всякога кроткия Серж. Но към нея не се бе обърнал с по-остра дума.

Един ден го попита защо е толкова мил с нея.

— Защото го заслужавате повече от мнозина, ваше височество. Животът ви е бил много труден, дори по-труден от моя, предполагам. Преди Стефан да ме вземе при себе си.

— Откъде знаете какъв е бил моят живот?

— Стефан ми предаде вашия разказ — обясни той. — Впрочем, той вярва не на всичко. От друга страна, допуска неща, в които не би трябвало да вярва. Предполагам, че го зашеметявате с истината и се надявате да ви повярва, а после подхвърляте някоя лъжа, за да го накажете за недоверието му. Но той ми разказа и какво е видял с очите си. Според него мъжът, който ви е отгледал, заслужава да бъде разстрелян.

— Това съм си мислила и аз — засмя се Таня.

— Но сте останала при него, въпреки че сте могла да го напуснете.

— Напоследък имаше нужда от мен и беше просто мой дълг…

Отговорът й прозвуча по начин, който не й хареса. Сякаш беше изпитвала към Добс нещо подобно на дъщерни чувства, а това не беше вярно. Беше направо невъзможно. Този човек имаше много примитивен начин на мислене, за да предизвика симпатия. Нямаше предвид годините, през които го беше смятала за свой баща и въпреки жестокостта му, го беше обичала.

— Останах, защото щях да бъда възнаградена със собствеността върху кръчмата — заяви тя войнствено. — Исках повече от всичко на този свят да притежавам кръчмата. Тя би ми гарантирала сигурността и свободата. Щях най-сетне да разполагам със себе си.

— Да, Стефан си дава сметка, че е сбъркал, продавайки кръчмата. Щеше да е по-просто и евтино, ако беше я подпалил. Нямаше да знаете, че той го е направил. Но пък вашият господин Добс нямаше да получи сумата, която го е направила щастлив до края на дните му. А Стефан не искаше да се притеснявате заради този човек, ако имате все пак някакви чувства към него.

— Познавате много добре Стефан, нали, Саша?

— По-добре от всеки друг.

— Той винаги ли е във война със собствените си чувства? — попита тя колебливо, а нисичкият мъж се засмя.

— Много точно се изразихте, ваше височество. Не, не, не е винаги такъв. Обикновено чувствата му са твърде еднозначни, независимо от това дали са добри или лоши. Не обича съмненията, нито противоречивите чувства, пък и, общо взето, не ги познава. Избягва всичко, което може да наруши равновесието му.

— Мене например — заключи тя. — Това ли е причината да страни от мен?

— Прави го по ваша молба и защото, заедно ли сте, все се карате. Можете ли да ми обясните защо е така?

— Защо питате мен, всеки път той започва кавгата — измърмори Таня.

— Невъздържан е по характер, права сте, но обстоятелствата са го научили да се владее.

— Саша, наясно ли сте доколко се владее? И какво прави, или иска да направи, когато е разгневен?

— Да, зная и това е по съвет на баща му — отговори Саша, очевидно развеселен от възмущението й. — На млади години, изпаднеше ли в ярост, Стефан докарваше нещата до сбиване и всеки път нараняваше някого. Защото другите не можеха да отвръщат на ударите му с удари, нали разбирате? Той е принц и не кой да е принц, а престолонаследникът. Значи трябваше да намери друг отдушник за гнева си. Тогава реши да си го изкарва на първата срещната… е, разбирате какво искам да кажа, нали?

— Толкова мога да разбера, но аз не съм сегашната му любовница, нали?

— Не, но сте му по-близка, отколкото може да бъде която и да е любовница. Вие сте предопределена за него с царски декрет, свързващ със силата на брак. В неговите очи, принцесо, вие вече сте негова съпруга, липсва само церемонията, която да ви накара да го повярвате.

Саша вече не за пръв път сочеше като крал Стефан, а не Васили. След странното признание на Стефан, малко преди да потеглят, вече всички, включително моряците и капитанът, говореха за него като за свой крал. Васили си призна един ден, че с облекчение се е отървал от уморителната си роля. Таня с мъка потисна смеха си, защото този човек продължаваше да бъде все така арогантен и високомерен. Трудно е да се каже какви кралски достойнства се е опитвал да имитира.

Кардинците й бяха показали документите си, които изглеждаха ужасно официални. Впрочем просто й ги навряха под носа в деня след отплуването, когато тя отново подчерта със саркастични забележки колко скептично се отнася към твърденията на Стефан. Документите показваха неопровержимо, че Стефан Барани е новият крал и повелител на Кардиния. При такива референции всяко правителство би побързало да разгърне червения килим. А Таня се задоволи да отбележи хладно, че документите могат да бъдат например откраднати, или фалшифицирани. И тримата мъже я изгледаха с неописуемо възмущение. Възмущение, което не ги напусна близо седмица.

После тя се замисли, този път сериозно и разбра колко по-логично е да приеме, че крал наистина е Стефан, а не Васили. Та нали през целия път всички се подчиняваха на Стефан, следваха неговите указания преди да предприемат нещо, поглеждаха към него, за да получат безмълвното му съгласие. Стефан издаваше заповедите, не Васили. Опитаха се да й обяснят, че като по-възрастен от двамата братовчеди Васили има последната дума, но това твърдение винаги беше звучало някак фалшиво. Тези несъответствия й попречиха да приеме, че Васили е крал, от там да повярва и в останалата част на историята.

После си спомни почти забравен малък епизод: Лазар я попита един ден дали би предпочела Стефан да е кралят. Дори Стефан беше любопитствал какво би казала, ако има друг избор освен Васили. Е добре, но ако наистина е така? Защото Стефан пое от самото начало отговорността за нея, сякаш е негово право, или, както твърди Саша, сякаш я смята вече за своя жена.

Какви ще са чувствата й, ако се окаже, че трябва да приеме за истина всички техни приказки? Беше й всъщност много по-трудно да си представи брак със Стефан, а не с Васили. В случая с Васили всичко беше ясно, тя щеше просто да се противопостави. Но Стефан? Чувствата й са не по-малко противоречиви от неговите. От една страна, той неудържимо я привлича и ще е щастлива, ако се окаже вярно и той й стане съпруг. Но имаше и толкова неща, които й пречеха да се радва, че се надяваше да не бъде принудена да се омъжи за него, дори ако цялата тази история е истинска.

Сега надделяха съмненията, защото бяха много. Те двамата са толкова различни, всякога враждебно настроени един към друг. Единственото, което ги свързва, са няколко далечни роднини. Самата мисъл за брак продължаваше да й бъде противна. Достатъчно мъчително би било да се подчини на нормален мъж, а Стефан не беше нормален мъж, а всемогъщ крал. И вече беше демонстрирал ясно властолюбието си. Всеки път беше пренебрегвал нейните желания с неизменна злоба.

Не биваше да забравя и толкова противоречивото отношение на Стефан към нея. Той я желаеше, но предпочиташе да не е така, намираше я за хубава, но предпочиташе да не е. Призна също, че иска да я има един-единствен път, споделяше явно мнението на Васили, че кралските бракове са политически, а не личен въпрос. Те изискват само минимален контакт между съпрузите и то във всяко отношение. Но какво би означавало за нея това? Нали продължи да го желае, без най-малка надежда да го спечели? Да се съгласи ли доброволно на такъв ад? Мъжете може да я смятат за глупава, но толкова глупава не е.

Значи трябва да се откаже да се омъжи за Стефан. Както би постъпила и ако й бяха предложили Васили за мъж. Ако всичко е истина, естествено. Но нали е вече почти убедена, че е истина. Същевременно започваше да разбира колко наивни са били представите й за собствените възможности. Стефан й каза веднъж, че като поданичка на Кардиния трябва да се покорява, както всички други, на своя крал. Допускаше, че не разполага с много възможности. Трябваше да слуша, ако не иска да я хвърлят в карцер, или да й сторят нещо друго, още не й беше ясно. И този път Саша й обясни как стоят нещата.

Най-напред го попита от какво са белезите на Стефан. За пръв път нисичкият мъж не пожела да й отговори.

— Това може да ви разкаже само Стефан, ако пожелае.

— Досега пътувахме спокойно, Саша — каза тя с глас, сух като пустинен пясък. — Смятате ли, че ще променя нещо, ако го помоля за аудиенция?

— Близо пет седмици не сте се виждали — позасмя се Саша. — Дано прекарате поне няколко минути заедно, без да се разкъсвате взаимно. Да не би случайно да ви липсва?

— Ни най-малко — каза тя с абсолютна увереност, но само за пред Саша. Истината беше, че Стефан й липсваше малко, той, или по-скоро очарованието на присъствието му. Ех, не съжаляваше, разбира се, за обидните му думи, още повече, че сега дори Васили се държеше, доколкото му беше възможно, твърде прилично. Мъжете допускаха, че е почнала малко по малко да им вярва и дори не е далеч от мисълта, че наистина е принцеса. Затова бяха променили и държането си.

— Той да е казвал нещо, което да ви навежда на мисълта, че… хм, че аз му липсвам?

Саша се усмихна на колебанието й преди да го изрече, но поклати отрицателно глава:

— Откровено казано, ваше височество, откакто не се виждате, той се върна към обичайните си навици и добре крие чувствата си.

— Потънал е в размисли, така ли? — полюбопитства тя.

— Не, но просто не говори за лични неща.

— Искате да кажете, че изобщо не пита за мен? — настоя тя, вече без да крие колко е разочарована.

— Защо да пита? Всичко, което иска да знае, му се разказва преди да е попитал.

— От вас ли?

— Естествено.

— Значи ли това, че му разказвате всичко, за което си говорим? — изкрещя тя.

— Гневът ви е неоснователен, принцесо — успокои я Саша. — Не съм му казвал нищо, което да не ви хареса.

— Откъде да зная? И да не сте посмели да му кажете, че питам дали му липсвам.

— Вече съм забравил — увери я той, но веднага събра смелост и попита: — Ако му се подскаже, че не бихте имали нищо против случайно да се срещнете с него…

— Дали бих имала нещо против? — възкликна тя гневно. — Да не съм луда да искам отново да разговарям с него! След като си позволи, при последната ни среща, да ме попита за цената ми? За моята цена, Саша! Ясно ли ви е изобщо каква обида е това? Предоволна съм, че е уредил всичко по начин, който ни позволява да не се срещаме нито случайно, нито нарочно.

Саша целият се изчерви при опита си да обясни държането на Стефан.

— Ако бяхте наистина проститутка, самото споменаване на цена би ви очаровало. Истина е, че те и четиримата ви смятат за проститутка, тъй че поне половината от онова, което възприемате като обида, просто не е. Но защо не им кажете цялата истина?

Откровеността на въпроса не я засегна, защото го бе задал Саша. Затова и не го избегна.

— Защо да си правя труда — отговори тя. — Нали с това нищо няма да променя.

— Не, разбира се, защото ще се омъжите за крал Стефан от Кардиния. Такова беше желанието на стария крал и на неговия предшественик, тоест на собствения ви баща. Не можете да го предотвратите.

— Мога да кажа „не“.

— Нямат нужда от вашето съгласие. Живели сте в страна, в която мнозинството от населението определя законите, но сте родена в страна, където един-единствен глас е законът. Достатъчно е Стефан да заповяда и ще бъдете негова съпруга, а той ще го направи, защото такава е волята на баща му.

— Но не и неговата.

Не беше въпрос, но Саша го възприе така и отвърна:

— Не беше негово желание, когато тръгна за Америка да ви търси. Сега не съм толкова сигурен.

Но Таня беше сигурна. Дългът стои по-високо от желанията — както се бе изразил Васили. Стефан ще се ожени за нея, независимо от това дали го желае, или не. Сега разбра, че и тя няма избор. А четиримата щяха да са поне доволни, че с толкова усилия най-после са я натикали в този брак.

Мълчанието й разколеба Саша.

— Може би е редно все пак да ви разкажа за белезите на Стефан, за да ви помогна да разберете по-добре — предложи той.

— Не си правете труда — каза тя потиснато. — Вече не ме интересува.