Тайната принцеса

20

Таня от години не беше спала на открито, но въпреки това главата й беше замаяна, когато се събуди и усети влажния мирис на реката. Беше свикнала да отваря очи с бистра глава и ясни усещания. Добс я беше научил на това, защото сутрин биваше най-капризен и най-често тогава й удряше по някой шамар, ако не разбере заповедта му и не я изпълни на часа.

Сега се замисли за Добс и си представи какво е станало вчера, в късния следобед, когато се е събудил, а тя не е дотичала при първия му вик, нито при третия, четвъртия, както се беше случвало напоследък все по-често, защото беше утвърждавала все повече независимостта си. Кой ли е отворил вместо нея „Харема“? Джереми? Но него го биваше само да стои зад тезгяха и да налива напитки. Не беше свикнал даже да прави поръчките, за да си попълва запаса.

В главата й списъкът на всичко, онова, което трябваше да се свърши в кръчмата, ставаше все по-дълъг и нито Джереми, нито Аги можеха да я заместят. Нямаха и танцьорка, поне докато заздравее кракът на Ейприл. Една-две вечери можеха да изкарат и без танц, но после новината щеше да плъзне и клиентелата чувствително да намалее.

Обзе я паника, като си представи, че кръчмата, от която щеше да си изкарва хляба, ще западне само защото нея я няма и няма кой да се грижи за всичко. „Харемът“ щеше, може би, дори да затвори врати, или, още по-лошо, Добс можеше да намери друг кръчмар. Това принудително отсъствие можеше да съсипе бъдещето й. Стефан заслужава да се пържи в ада, задето я намери.

През нощта се бяха върнали до мястото, където тя беше оставила дрехите си. Тя и Стефан избързаха наред, за да има време да се преоблече, преди да са дошли останалите. После Стефан реши тъкмо там да прекарат нощта. За голямо нейно разочарование той сложи още един пост и до разсъмване четиримата се сменяха да я пазят. Надеждата й да се измъкне, дето спят, угасна. Нямаше с какво да запалят огън, нямаха и завивки, за да се стоплят, наложи й се да спи с връхните си дрехи, а мъжете се съблякоха почти голи и проснаха дрехите си да съхнат по околните храсти.

Таня се надяваше, че ще имат свян и сега, на светло, ще се облекат. Още не беше поглеждала към тях. Беше се преобърнала насън по корем и там, където беше лежала върху тях, дрехите й още бяха влажни. Мъжете бяха будни. Приказваха си тихичко и пак на чуждия език, тъй че не си направи труд да се вслушва.

По всяка вероятност крояха планове и се съветваха в каква посока да поемат. Питаше се, дали познават местността, след като и тя не познаваше този бряг на реката. Всъщност не се ориентираше и на другия, ако беше по-далечко от Натчез. Но в момента това не беше нейна грижа. Единственото, което я интересуваше, беше да намери нова възможност да се отърве от тези мъже. На практика невъзможно, защото бяха загубили всяко доверие в нея. И четиримата нямаше да я пускат на повече от крачка разстояние.

Най-сетне се реши да се обърне и да седне. Видя ги и четиримата близо до водата. Васили и Серж бяха седнали на един дънер и Васили се опитваше да избърше с кърпа тинята от ботушите си. Лазар клечеше и съсредоточено броеше пари. Значи някой от тях е носел малко, когато се е хвърлил във водата. Стефан стоеше с лице към реката, навярно с намерение да маха на параходите. Таня можеше да им обясни, че това е най-сигурният начин да бъдат ограбени и дори убити от нехранимайковци, от каквито напоследък гъмжи по Мисисипи. Само много отчаян човек може да се реши на такова нещо. Впрочем, поне засега причини за отчаяние имаше тя, а не спътниците й. Що се отнася до крадците и убийците по Мисисипи, мъжете, които я отвлякоха, са им лика прилика. В края на краищата и те не са честни и почтени хора — помисли си мрачно Таня.

С движенията си беше привлякла най-напред погледа на Серж, а после и този на Лазар. Усети, че не откъсват от нея очи и провери дали дрехата прикрива добре гърдите. Когато се обърна, вече спокойна, към мъжете, установи, че и Васили е вперил поглед в нея и изглежда изненадан, едва ли не потресен. Какво, по дяволите, означаваше пък това?

— Да не би през нощта да ми е поникнала втора глава? — попита ядосано.

Като чу гласа й, Стефан също се обърна и от устата му се изтръгна ругатня, която я опари. Но в същия миг Лазар високо се разсмя, а Серж се заусмихва. И тримата я зяпаха все така втренчено, сякаш бяха видели нещо невероятно. Обикновено Таня схващаше бързо, но от години така беше свикнала да е всякога добре маскирана, та дори само за пред Добс, че не се сети веднага водата беше измила и последната следа от нейния грим. Като си спомни, че предишната вечер се беше мила и трила в реката от глава до пети, повтори, макар и нечуто, Стефановата ругатня. Толкова беше сигурна, че повече няма да им падне в ръцете. А виж ги ти сега как реагират! Гледаха я втрещено, а на нея й идеше да вие.

Мълчанието не трая дълго. Лазар овладя пристъпа си на смях и каза, сякаш на себе си:

— Предполагахме всъщност, че изглежда добре. Майка й — прочута австрийска хубавица, бащата — един от най-представителните мъже на Кардиния. Тъкмо това тук очаквахме да видим, а не безцветната дърта развалина, в която се беше превърнала с помощта на малко боя. Пък и нали Стефан ни предупреди, че тя не е онова, за което се представя.

— Очаквах по-лошо, не по-добро — каза Васили.

— А това тук е просто „по-добро“, така ли? — засмя се Серж. — От цяла Европа ще се стичат да я видят, особено като се разчуе, че е надминала дори майка си по хубост. Само като си помисля, че я съжалявах…

От две гърла се изтръгна толкова силна задружна кашлица, че Серж веднага се усети и млъкна. Стефан, който дотогава не беше казал нито дума, тръгна бързо към Таня, помогна й да стане.

— Въпросът е само — изрече той достатъчно студено, за да не се учудят и на следващите му думи — въпросът е защо й е трябвало на една проститутка да крие лице, което може да й донесе цяло състояние?

Гарантиращото цяло състояние лице пламна и това разгневи Таня повече от обидата. Умираше от яд, че се изчервява всеки път, щом някой от тези мъже реши да й демонстрира презрението си. Но нямаше начин да спре потока от обиди, с който я заливаха, и най-добре беше да не им обръща внимание. Не разбираше защо беше станала толкова чувствителна към думата проститутка, сякаш не бяха я наричали и по-зле. Беше станала дебелокожа и ругатните минаваха край ушите й. Ако се налагаше да прекара та макар и още един ден в компанията на четиримата, трябваше да си сложи броня, или да започне да им се отплаща със същата монета.

Тъкмо в този миг ужасно й се искаше някак да отмъсти. И макар въпросът да беше реторичен и никой да не очакваше от нея отговор, даде им го и то с хапливо-сладка усмивка:

— Аз съм само една, Стефане, та нямаше да ми стига времето при толкова клиенти да обслужвам всички, които би привлякло лицето ми.

Беше невероятно, но той пребледня като платно, а после бързо й обърна гръб. Беше сигурно, че този път той се изчерви. Едно на нула за тебе — каза си Таня. — И, може би, няма да е чак толкова трудно да им се отплащаш със същата монета.

Сега чу един глас зад гърба й да казва:

— За Бога!

И друг:

— Стефане, защо не мислиш преди да приказваш!

Казаха го, дори без да виждат лицето му, на което беше изписана ярост. Мъжете явно очакваха нейните думи да го вбесят. Но защо? Какво го засягаше, че тя се съгласява с мнението на тези мъже за нея? Да беше казала истината, Стефан сигурно пак щеше да се ядоса. Може би си струваше следващия път да опита.

Засега се помъчи преди всичко да не му обръща внимание. Дали нямаше да й налети, както му беше навик? Изглежда, не в присъствието на приятелите си, защото той повдигна с един пръст брадичката й, а златистите очи се впиха в лицето й, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка негова чертичка.

Тя знаеше какво вижда Стефан, или си въобразяваше, че знае. Всъщност отдавна не се беше оглеждала на по-ярка светлина. Но и сега да беше се огледала, нямаше да види същото, което виждаше той: гъсти мигли засенчваха очи с приказно красива форма, без дебелия слой сива пудра те изпъкваха и изглеждаха светли и сияещи, кожата беше нежна като листенце на цвете, тенът й прасковен, а изписаните вежди катранено-черни, като косата. Високите скули издаваха аристократичен произход, а изкусителните възпълни устни — сладострастие. Брадичката говореше за сила и упоритост, както и леко вирнатото носле, благодарение на което не изглеждаше високомерна. Неговите очи виждаха лице толкова очарователно, че не би могъл да го опише нито един, та макар и най-изкусният поет. Само че на него в това лице не му харесваше нищо. Таня го долавяше инстинктивно, но не можеше да проумее защо. Вчера, докато беше все още толкова непривлекателна, Стефан я беше пожелал и то, както сам каза, не веднъж. Наистина ли вече не я желаеше? Да полудее човек! Защо не си изми по-рано лицето?

Той престана да изследва лицето й, после заяви с престорено равнодушие:

— Разбирам мисълта ви, Таня. Щяха да стоят пред вратата ви на тълпи, така ли? Но може би щяхте да обслужвате по няколко наведнъж?

Небеса! Откакто не я искаше вече само за себе си, беше станал наистина отвратителен. Таня не знаеше дали да заплаче след забележката му, или да му залепи шамар? Но тя беше забравила да плаче…

В горската тишина плесницата прозвуча оглушително. Таня прехапа устни, за да не разтърси ръката си, пламнала от удара. Бузата на Стефан пребеля, а после стана кървавочервена там, където се бяха отпечатали пръстите й. Белезите сякаш изчезнаха.

Отпечатъкът на дланта й върху бузата му изпълни Таня с такова задоволство, че в момента й беше все едно дали Стефан ще намери тояга и ще я удари. Може да й нашари задника, както беше готов вчера с удоволствие да го направи Васили, ако Стефан не беше го възпрял навреме.

Но Стефан не направи нито едното, нито другото, само докосна с пръст бузата си и вдигна вежди.

— Предполагам, че това беше израз на несъгласието ви с мен — каза той, а тя беше готова да го удари още веднъж. Стефан предугади нейното желание и поклати предупреждаващо глава: — О не, Таня, една плесница може и да съм заслужил, но втора няма да ви се размине току-така. Дръжте се, както подобава на…

— В такъв случай ме оставете на мира, преди да ми е дошло до гуша от злобните ви подигравки.

Тя му обърна гръб, а той премълча. След малко чу стъпките му да се отдалечават и трябваше да се овладее, за да не хукне в противоположната посока. Нямаше смисъл, четиримата щяха да се втурнат подире й. Резултатът можеше да е само един — да си похаби напразно силите.

Мина още известно време, преди Лазар да се приближи към нея. На лицето му беше изписана крайна предпазливост:

— Нелепо е да ви задавам такива въпроси, принцесо, но това може ли да се яде?

Тя хвърли поглед към клончето с гъсти листа. Диви ягоди. Ако не беше толкова гладна, щеше да каже „не“, после да се облегне, доволна, на някое дърво и да ги гледа как се опитват да повърнат вече изяденото. Вместо това дръпна храстчето от ръката му и напъха в устата си няколко сочни ягоди. Реши, че това е достатъчно красноречив отговор. Беше й писнало да се разправя с тези нехранимайковци.

Изведнъж разбра, че не може да преглътне проклетите ягоди. Буца колкото юмрук беше заседнала в гърлото й. Не беше й се случвало от детските години. „Дали няма и да заплача?“ — помисли си Таня.

Не издаде нито звук, но сълзите потекоха издайнически от очите й. Като ги видя, Лазар пребледня като платно, но Таня не обърна внимание нито на това, нито на обстоятелството, че той веднага се отдалечи. Някъде зад гърба й избухна кавга и премина след малко в разгорещен спор. И това не я засягаше. Дали пък няма да се изколят помежду си? Би било все пак лъч на надежда…

Ръцете, които я прегърнаха, бяха безкрайно нежни, а гърдите, към които я притеглиха, създаваха чувство за сигурност. Реши, че е Лазар, но не погледна да се увери, защото в този миг й беше все едно. Силен, неудържим вопъл процепи гората. Тя плачеше! Въпреки гнева, който я изпълваше допреди малко. Какво унижение! На всичкото отгоре не можеше да каже защо плаче — положително не защото този дявол със сатанински очи не може да я понася.

Плачеше така силно, че мина доста време, докато се вслуша в утешителните думи. Но щом ги чу, направо се вцепени и се опита да се изтръгне от прегръдката. Но ръцете я обгърнаха още по-яко. Значи трябваше, дали й харесва, или не, да се остави да я утешава тъкмо той. Само това липсваше, пък и каквото и да й кажеше…

— Съжалявам, Таня, понякога съм същински дявол и с право ме наричат така. Но нали ви предупредих? Случва ми се, ако нещо ме изненада…

— Искате да кажете, разочарова, нали? — прекъсна го тя с горчивина.

— Не, ако ме изненада — настоя той. — Винаги съм се справял зле с изненади.

— Вие реагирате твърде своеобразно на много неща, нали, Стефане?

Не беше умно да подчертава тъкмо това, докато беше в прегръдките му. Но опасността да я целуне възникваше само когато е ядосан, или когато иска да подпечата взаимно споразумение. Сега опасността беше отминала, още повече, че вече знаеше как изглежда тя действителност. Това би трябвало да й донесе облекчение, но, кой знае защо, не го изпита. Той мълча дълго, може би нямаше изобщо да й отговори, но Стефан не се сдържа:

— Оправяте се твърде добре с необичайните ми реакции, нали? — заяде се той.

Тя пак пламна, а сега вече я нямаше сивата пудра да прикрие изчервяването. Пазеха я само широките му гърди.

— Примирието продължи твърде кратко — изрече уморено.

Ръката му я галеше по тила и така я притискаше ще по-силно. Господи, той едновременно я обиждаше и я утешаваше? Този мъж наистина не вършеше нищо по нормален начин.

— Не исках да ви обиждам — прошепна й той нежно на ухото. — Срещал съм жени с огромен опит, които въпреки това се страхуват, когато аз… За невинно момиче е още по-трудно, тъй че имате известно предимство.

Само това ли било? Нищо повече? Ех, поне не е имал намерение да я обижда.

— Някои невинни момичета биха реагирали по същия начин, по който реагирах и аз — отвърна Таня. — Но, както разбирам, мога вече да не се притеснявам.

— Отново ви ядосах — въздъхна той.

Таня забеляза само, че той не отговори на въпроса й.

— А сега можете да ме пуснете, Стефане. Дъждът спря, ако още не сте го забелязали.

Стефан се разсмя и дори повдигна лицето й, за да може тя да се убеди, че продължава да се смее. Това беше неговият начин да каже, че е готов да забрави разменените язвителни думи, готов е да започне всичко отначало. Не знаеше колко мрази да го вижда ухилен. Не знаеше, че като го види да се смее така, пулсът й се ускорява. Таня виждаше устните му, усещаше тялото му, прилепено към нейното. Отново изпита странните тръпки дълбоко в себе си. По дяволите, как можеше да й въздейства, след като се държа допреди секунди толкова отвратително с нея?

Усети го как се овладява, преди да я пусне и за миг й се стори, че е отгатнал чувствата й, но вече не е очарован от откритието си. Отдалечи се, за да не прочете по лицето му, че е била права в предположението си.

— В коя посока решихте да поемете? — попита Таня с възможно най-безразличен тон.

— На юг.

Естествено! Просто трябваше да изберат посока противоположна на тази, която тя би предпочела.