Тайната принцеса

7

— Добс й каза, че нашите въпроси нямали нищо общо с нея — докладва Лазар. Беше се качил горе да подслушва на вратата на Добс, а после отново беше слязъл. — Много настоя, ако се появим отново, да бяга надалече от нас — добави Лазар.

— Друго?

— Нищо важно. Повечето време се оплакваше, че му е забавила много закуската. Обсипа я с упреци. Тя наистина върти тук цялата работа и то почти без помощници.

— Една причина да не иска да я загуби — изкоментира Серж.

— Възможно. Но той не подозира какво искаме от нея — намеси се Стефан.

— Смяташ ли, че тя ще се забави горе? — попита той Лазар.

— Едва ли. Добс се държи отвратително с нея, непрекъснато й намира кусури. На нейно място не бих останал миг повече от необходимото.

Лазар още не беше довършил, когато чуха как горе се затваря врата. Миг по-късно момичето заслиза по стълбата, толкова пъргаво, че човек наистина можеше да се усъмни, дали изразът на изтощение, изписан на лицето й, не лъже. Като видя мъжете, Таня се вцепени, а после сложи ръка на дръжката на ножа, без да я е грижа, че с това издава страха си.

Стефан едва не се разсмя. Тази жена не разбираше ли колко слабо е нейното оръжие срещу четирима мъже, обучавани от най-ранна възраст на ръкопашен бой срещу други мъже. Нямаше намерение да й отнема чувството на сигурност, което очевидно й даваше този нож. Забавно му беше все пак да наблюдава жена, която си дава вид, че може да се справи и с четиримата.

— Вратата ли не можахте да намерите? — изгледа тя убийствено Стефан.

Той не обърна внимание на опита й да го провокира.

— Трябва да поговорим с вас, госпожице.

— Доколкото разбрах, имахте да уреждате нещо с Добс. Вече го направихте, нали?

— Да, но не сме доволни.

Тя вдигна високо тънките си вежди.

— Да не мислите случайно, че ме е грижа дали сте доволни.

Лазар за малко не се задави от смях. Васили изръмжа нещо, издаващо отвращение, но, слава Богу, не отвори уста. Стефан се притесни, защото, — тя може би не го съзнаваше, но думите й бяха двусмислени. Не се издаде, само смръщи чело.

— Имаме няколко въпроса…

— Нямам време…

— … на които трябва да отговорите.

— Току-що ви обясних…

Опитът на Таня да потрети отказа си беше посрещнат от гневните крясъци от няколко гърла.

— Престанете, госпожице. Извиняваме се за снощи. Извиняваме се и за грубия тон, с който разговаряхме с вас. Но сега настояваме да ни помогнете.

Извинение, изревано по този начин, не струваше според нея, пукната пара. Докато мъжът по име Стефан и натрапваше това извинение, другите трима се мотаеха безцелно из стаята. Изглежда, изобщо не ги интересуваше какво й говори Стефан, нито как, а Таня се беше надявала в думите му да прозвучи нещо като колективно извинение. Изглежда, грешеше. Онова, което й се стори безцелно сноване из стаята, беше всъщност добре замислена маневра, за да й попречат да излезе. Дори набитият с черните очи стоеше сега съвсем близо до нея, откъм стълбата, за да не може да се върне отново горе.

Беше повече от ясно, че нямаше накъде да отиде, преди да им е „помогнала“. Момичето кипеше от яд — тези мъже просто не й оставяха избор. Можеше само да седне и да ги накара да чакат до припадък. Нямаше начин насила да я накарат да говори. Да, но искаше да се отърве веднъж завинаги от тях. Трябваше, ще не ще, да отговори на проклетите им въпроси. Ще им покаже, естествено, че го прави с огромно неудоволствие. Няма да се откаже и от възможност някак да си отмъсти. За голяма, нейна радост такава възможност се появи веднага.

Стефан изтълкува по своему колебанията й, затова реши да й направи едно предложение.

— Разбирам че цените времето си, затова приемете малко обезщетение — каза той и й хвърли жълтица.

Таня улови с привично движение монетата, но тутакси я хвърли обратно.

— Задръжте си парите. Искате да научите нещо от мен? Добре, но ще ви струва извинението на ей онзи там.

Мъжът, когото искаше да уязви, беше златокъдрият Адонис. Останалите го гледаха очаквателно, сякаш знаеха отнапред, че той ще изпълни желанието й. Но той я гледаше безмълвно, с пламнало лице и жажда за мъст в очите.

Не очакваше пълна победа, но си струваше усилията, ако успее поне да го унижи. То и този Стефан, и той само дето не я заплю с извинението си. Въобразяваше си, изглежда, че тя трябва да се почувства едва ли не поласкана. Сама си заложи клопка, като поиска цена за помощта си. А сега трябваше да се опита на всяка цена да се отскубне от тях. Поне от самоуважение. Надяваше се, че мъжете няма да прибягнат към откровена грубост, за да я задържат.

Таня изчака още няколко секунди, които й се сториха безкрайни, после се обърна и тръгна към задната врата. Както очакваше, мъжът с кестенявата коса понечи да я спре. Но тя измъкна ножа, с което учуди не само него, но и себе си. Нямаше намерение да стига толкова далече в защита на гордостта си, но проклетото й чувство за достойнство, което все я вкарваше в бели, и този пък се оказа необуздано. Колко бой беше яла заради него, години наред. Дали тази гордост няма да й струва днес живота? Мъжът срещу нея не беше се отместил и на сантиметър. Тя и снощи извади нож, за да накара двамата мъже да се разкарат, но благоразумно се отказа да го използува. Инстинктивно разбра, че и днес никому няма да направи впечатление нито с ножа си, нито със заповеди. Мъжът пред нея беше направен, изглежда, от същия материал, от който беше направена и тя.

— Васили!

Таня не разбра какво беше накарало мъжа, произнесъл това име, да побеснее, но в гласа му имаше нескрит гняв и тя чу как Васили измърмори:

— Добре де, добре.

Още по-високо и с подчертано заповеднически тон, гласът продължи:

— Чуйте ме, госпожице и го приемете, ако желаете, като извинение за всичко, което съм могъл да кажа или да направя, за всичко, с което съм могъл да засегна, както се казва, вашата чест.

Дори в извинението имаше толкова пренебрежение, че тя пак се засегна. На всичкото отгоре този тип, изглежда, изобщо не можеше да проумее с какво толкова я е засегнал. Впрочем от хора като него друго не можеше и да се очаква. Беше направил все пак необходимото, за да може тя с достойнство да върне ножа в ножницата. Сините очи не скриха облекчението си. Таня се надяваше, че собственото й облекчение не е чак толкова очебийно.

Тя се завъртя из стаята и подари на Васили лъчезарна усмивка.

— Благодаря ви, скъпи господине. Сърцето ми прелива от щастие, че не съм се разочаровала във вас.

Васили свъси чело — разбра, че нейната благодарност е не по-искрена от неговото извинение. Не разбра докрай дали това не беше всъщност отговор на неговата обида и предпочете да премълчи.

Стефан се изкашля, за да отвлече вниманието й от прекрасния Адонис.

— Сега доволна ли сте, госпожице? — попита той.

Смехът й беше добър отговор на погледа му.

— Естествено. Как мога да не съм доволна? Та аз съм проста кръчмарка и не мога да разбера какво влагате в целия този поток от красиви думи. — Смехът й секна заедно със саркастичния тон. От гласа и лицето й вече лъхаше студенина.

— Хайде да чуя въпросите, а после си вървете.

Васили пак трепереше от яд, но предупреждаващите погледи на останалите го накараха поне за известно време да се сдържи.

— Съвсем не са ви чужди изисканите изрази, госпожице — забеляза Стефан. Той отиде до най-близката маса и свали от нея няколко стола.

— Кой ви е учил да се изразявате толкова добре? Искам да кажа, като човек от по-добра среда.

— По-добра среда ли? — намръщи се тя. — Не бих могла да кажа кой именно…

— Позволете да го формулирам по-иначе — прекъсна я бързо той. — Изразявате се много добре, когато пожелаете. Вашият баща пращал ли ви е на училище?

— Баща ми ли? Ако имате предвид Добс, той мрази не само училището, но и всичко друго, което би могло да ме откъсне от работата. Но Айрис Добс беше образована жена. Което зная, научила съм го от нея.

— Бихте ли седнали, госпожице? — посочи й той един стол.

— Не, благодаря.

— Ще възразите ли, ако аз седна?

— Не, разбира се — усмихна се тя. — Предпочитам даже да сте седнал. Свикнала съм да гледам мъжете отгоре.

След тази забележка Стефан беше на път да промени мнението си за нея, още повече, че за нещастие Лазар пак се хилеше в другия край на кръчмата. Реши да приеме, че Таня е имала предвид, че в кръчмата обслужва мъже, насядали край масите. Но този подтекст… Стефан седна, но само след секунда отново скочи на крака и бързо се приближи към нея.

— Значи Уилбърт Добс не е ваш баща?

— Не, слава Богу, не.

Междувременно Таня беше възбудила до такава степен любопитството му, че много би желал да разбере защо този факт я радва. Но след разигралата се неприятна сцена, тя едва ли щеше нещо да му обясни.

— Значи само работите тук?

— Откакто се помня, аз живея тук.

— В такъв случай навярно съпругата на господин Добс е ваша майка?

— Защо се интересувате толкова от семейство Добс? — навъси се Таня. — Айрис е мъртва, дните на Добс също са преброени.

— Малко търпение, моля ви, за да свършим по-бързо. И тъй, беше ли Айрис Добс ваша майка?

— Не. Айрис ми е разказвала, че майка ми е почнала още когато съм била бебе.

— Как е умряла?

— От жълта треска.

— Как е името й?

— Името на майка ми? — Таня пак се намръщи — въпросите ставаха много лични, а последният беше зададен толкова припряно, че това я стресна.

— Какво значение има това? Питайте ме само за Добс, нали бях замолена най-учтиво да отговарям само на такива въпроси. За себе си няма да ви кажа нито дума повече.

— Всички мои въпроси са тясно свързани — не отстъпи той. — Ако някои ви се струват твърде лични, то е защото сте прекарали при Уилбърт Добс целия си живот. И така — името на вашата майка?

— Не го зная — беше резкият отговор. Неговото обяснение не я задоволи, но всъщност вече не я засягаше дали той продължава да й хвърля мрачни погледи, или не.

— А вашето име? Таня, нали? Било ви е дадено при раждането, или Айрис ви е кръстила така, когато ви е взела?

— По всяка вероятност и едното, и другото. Моята майка е казала на Айрис как съм кръстена, но името е звучало толкова чуждо и необичайно, че тя след време го е забравила. Наричали са ме само с част от него, или е име, звучащо приблизително като моето. Все по-добре от нищо, нали?

Сега Стефан стоеше пред нея и я мереше от глава до пети с настойчивия си, изнервящ поглед. Най-сетне зададе следващия въпрос:

— Искате ли да ви кажа как звучи цялото ви име?

— Стефане! — извиси се зад гърба на Таня предупреждаващ глас. — Недей, може да е случайно съвпадение.

Стефан изгледа през главата й мъжа зад нея.

— Повече от съвпадение, Лазаре. Да продължим ли да задаваме въпроси, или?

Отговорът беше мълчание и Стефан отново се обърна към Таня.

— Знаете ли, дали Айрис и Уилбърт Добс са били при майка ви, когато е умряла?

— Да — отговори тя, вече зашеметена от последния му въпрос.

— Как е станало?

— И двамата си били на път.

— Откъде са идвали?

— От Ню Орлиънс.

— С парахода?

— Не, с кабриолет.

Стефан хвърли на Лазар триумфиращ поглед, а Таня не можа да сдържи парещия на устните я въпрос:

— Значи вие знаете… знаете кои са родителите ми?

— Не е изключено и в случай, че носите на тялото си един… белег… наследствен… тъй да се каже.

Тя някак не забеляза, че при тези думи, прозвучали съвсем логично, мъжът забележимо се поколеба. Беше погълната от усилията да овладее вълнението си. И все пак, от деня, в който разбра, че не е родна дъщеря на Добс и Айрис, непрекъснато се беше питала — кои са тогава истинските й родители. Откъде са дошли, как са изглеждали, кои са били?

Толкова тежко й беше, че Айрис почти нищо не можа да й каже. Не можеше да си спомни името на Танината майка, въпреки че го беше чула веднъж. Не помнеше дори името на Таня, или поне не цялото. Но през онези дни Айрис е била дълбоко отчаяна. А трябвало да се справя не само със собствените си проблеми, но и да се грижи за една умираща жена, на която обещала помощ. Таня не искаше да я съди, задето е забравила, но, откакто се помнеше, не я напускаше нито палещото любопитство, нито глождещото чувство на неудовлетвореност.

Другите момичета имаха минало, изпълнено с подробности и багри. Нейният живот, започнал в кръчма, беше като празен лист. А сега пред нея стояха четирима чужденци и намекваха, че знаят неща, за които бе жадувала не по-малко, отколкото за свободата. Кой знае, може би още по-силно дори. Да разбере най-сетне коя е, да си върне миналото на своето семейство, защо не и роднини, да има дата на раждането! Би било толкова хубаво, че не можеше да е истина. Не биваше да храни прекалени надежди, за да не изживее разочарования… И всичко това зависеше от един белег?

Докато тези мисли се въртяха в главата й, Таня се взираше с невиждащ поглед в широките гърди на мъжа пред нея. Школуваното й години наред чувство за самосъхранение я предпази навреме, когато една ръка се протегна да вдигне брадичката и, за да прикове отново нейното внимание. Отдръпна се инстинктивно, за да не пострада грижливо нанесения по лицето й грим. Но Стефан записа реакцията й на своя сметка.

Колкото и да беше свикнал с нейната дистанцираност и неприязън, изпита горчиво разочарование при мисълта, че момичето не понася докосването му дори при толкова невинен жест. Защото, за разлика от приятелите си, изпитваше необяснима радост при мисълта, че тя може да е търсената девойка. Просто забравяше с кого си има работа — та тя беше проститутка, абсурдно беше да стане един ден кралица. Не, не биваше да си позволи да го забравя!

Стефан се обърна и отстъпи мястото си на Лазар. Отсече ясно:

— Сега ти я питай!

Но Лазар беше убеден, че по-нататъшни въпроси са излишни. Останалите бяха, очевидно, на същото мнение. Васили стоеше със затворени очи, облегнат на дървената стена и удряше равномерно глава в нея. Серж седеше е отпуснати рамене на долното стъпало, подпрял глава на юмруци. Нищо чудно, че Стефан се ядоса. Ако девойката отсега не може да го понася, на което станаха свидетели всички, колко ли щеше да го презира, щом разбереше коя е.

Лазар беше не по-малко разочарован от приятелите си. Съжаляваше, че девойката не е хубава, както очакваха, но още по-ужасното е каква е. Най-обикновена танцувачка в кръчма, проститутка! Божичко, Сандор нямаше да го преживее, ако разбере какво е станало с детето, изпратено толкова далеч, детето, което по негова заповед, синът му щеше да вземе за съпруга.

На Лазар наистина не му трябваха нито допълнителни отговори, нито видими доказателства. Пръв от четиримата той започна да проявява към Таня дължимото й уважение. Сега стоеше пред нея в лек поклон, както го изискваше етикетът, но още не се обръщаше към нея с титлата й. Посегна дори да вдигне ръката й към устните си, но Таня скръсти ръце на гърдите и го възпря с недвусмисленото предупреждение в погледа на зелените очи. Лазар веднага разбра, че тя възприема държането му като подигравка. Сатанинският смях на Васили зад гърба му можеше само да затвърди впечатлението й. Затова Лазар се отказа да я разубеждава.

— Бихте ли ни казали, госпожице, дали имате някакви белези от рождение? Нещо необичайно?

— Да, имам белег, но не бих го нарекла необичаен.

— Бихте ли ни го описали?

— Имам розово петно на кожата си, доста голямо и меко.

— На кое място?

Когато тя се изчерви, за Лазар не остана съмнение, че просто не беше описала добре петното, затова я увери:

— Мястото, на което се намира петното, е важно за нас, госпожице.

— То е на моя, в областта на моя…

— Можете просто да посочите мястото — предложи й Лазар, когато тя още по-силно се изчерви.

Таня им хвърли мрачен и смутен поглед.

— Ръцете ми го прикриват — изсъска тя.

— Прикриват ли го? — Той се навъси и втренчи поглед в гърдите й. — Не може да бъде! Сигурно имате още един белег.

— Не, нямам.

— Не е възможно да нямате! — настояваше той.

— Не! — На Таня наистина й беше дошло до гуша. Стана тъкмо онова, което очакваше: нито можеше да разбере какво именно търсят тези господа, нито беше лесно да ги убеди, че тя не го притежава.

— Не разбирам…

— За Бога, Лазаре — намеси се Васили. — Отговориха ти и дори ти повториха отговора. Да сме благодарни за това, което чухме, и да изчезваме от тук, докато не е променила намеренията си.

— Блестяща идея — насърчи го Таня, макар, очевидно, никой да не я слушаше какво казва.

— Наистина няма смисъл, всичко сочи, че…

— Случайно съвпадение на обстоятелствата, както вече казах.

— Обстоятелства, при които една жена и едно бебе умират по един и същ начин, приблизително по едно и също време и са погребани и двете от онзи старец горе?

— Фантастично, но не и невъзможно — каза Васили.

— А да ви минава на вас двамата през ума — обади се Стефан, — че, като си помисли човек, къде именно се намира белегът, тя може и никога да не го е виждала?

— Ами да, разбира се! — засмя се Лазар. За разлика от него, Васили реши, че мисълта е направо радваща.

— Стефане, проклетнико, защо не си държиш устата?

— Защото сме тука, за да открием истината, колкото й отвратителна да изглежда.

Таня отново се вцепени, доловила в тези думи нова обида. Когато Стефан се изправи пред нея, очите й гневно святкаха. Но и неговите очи пламтяха, докато се приближаваше към нея — беше ядосан от резкия отпор, който му оказа преди малко. Що се отнася до нейната ярост, тя не го смущаваше ни най-малко, по-скоро обратното, — караше го да й се възхищава.

— Вече сме твърде сигурни, що се отнася до вашата идентичност, госпожице. Белегът, който би ни дал окончателното доказателство, е на онази част от тялото, на която седите. На лявата половинка. Ще ви потрябва навярно огледало, за да го разгледате. Моля ви, излезте сега и го направете. Но внимателно, за да можете, когато се върнете, да ни опишете белега.

— Ами, ако откажа?

— Тогава не е изключено да се видите отново оскърбена в най-съкровените си чувства, защото ще ни се наложи ние да разгледаме белега. За да сложим край на съмненията, нали така?

Таня веднага разбра, че в думите на Стефан има не по-малко груба решителност, отколкото в тези на Васили. Бузите й пламнаха.

— Копеле! — изсъска тя, но той само вдигна вежди, за да покаже, че нейните обиди изобщо не го засягат.

— А какво ще последва, ако белегът наистина е там?

— Ще се върнете в Кардиния заедно с нас.

— Къде се намира, тя?

— Кардиния е държава в Източна Европа. Страната, в която сте родена, Татяна Яначек.

Едно име, нейното име? О, Господи, всичко стана изведнъж толкова реално, възвърнаха се и най-смелите й надежди.

— Дошли сте, за да ме върнете?

— Да.

— Но това значи, че имам в Кардиния роднини? Те ли ви пратиха да ме намерите?

— Не — каза Стефан — и тонът му беше вече много по-мек. — За нещастие, вие сте единствената останала жива от вашия род.

Надеждите й ту оживяваха, ту отново гаснеха. Защо допусна да се увлече по толкова мъгливи загатвания? Е, добре, значи няма семейство. Но, ако тези мъже казваха истината, трябваше да има някаква история, някакви имена. И ако тя носи белега, разбира се.

— Но щом нямам семейство, защо сте си правили труда да ме търсите?

— Въпросите ви нямат смисъл, преди да убедите всички нас, пък и себе си, че наистина носите белега, доказващ, че сте потомка на семейство Яначек.

— Не ме интересува дали смятате въпросите ми за безсмислени. И няма да помръдна от мястото си, докато не разбера истинската причина, която ви е довела тук.

Стефан пристъпи заплашително към нея, но тя не помръдна.

— Тука сме с единствената цел да ви върнем в Кардиния… — избоботи той гръмогласно и гневно.

— Но защо?

— За вашата сватба.

— За моята какво?

— Вие ще се омъжите за новия крал на Кардиния.