18

Щом Таня излезе от трапезарията, Лазар се облегна на стола и попита уж случайно:

— Стефане, мислиш ли, че е разумно да я пускаш да се разхожда сама?

— Серж ще я държи под око — отговори Стефан без капчица загриженост.

— По-добре да я държи за ръката, най-добре — завързана със синджир. — В сърдитата забележка на Васили прозвуча, много по-силно недоволство, отколкото в тази на приятеля му. Предложението не доведе до сериозно обсъждане, но Лазар намери за необходимо да обърне все пак вниманието на Стефан върху обстоятелството, че ще трябва по-малко от секунда, за да скочи през борда.

— Поне тази грижа ни е спестена — отвърна Стефан. — Тя не умее да плува.

— Кой те излъга?

Въпросът понамали увереността на Стефан, а възникналото съмнение събуди позаспалия му инстинкт. Той скочи с ядно проклятие и изхвърча от трапезарията. Преди да го последват, Лазар и Васили размениха бърз поглед.

Серж тъкмо палеше угаснала цигара, когато го откриха на слабо осветената палуба.

— Къде е тя? — Стефан искаше да знае само това.

Серж кимна към една врата, която тъкмо се отваряше. Не им остана време да изпитат облекчение от това, че Таня още е на парахода, защото в същия миг пред очите им се мярнаха два бели крака — беше напъхала полата си в колана и сега тичаше към парапета, прехвърли се през него и със силен и ловък скок се намери във водата точно пред колелото.

По-късно Стефан беше готов да се закълне, че в този миг сърцето му спря да бие от страх и ужас. Наведе се над парапета, дано може да се увери, че момичето не е било всмукано от огромните странични лопати, пенещи водата откъм тази страна на парахода, че не е било разкъсано на парчета. После изведнъж съобрази, че тъкмо заради колелата, които увеличаваха още повече скоростта на парахода надолу по реката, Таня трябваше да е вече зад „Лорелай“. Можеше да е тежко ранена, дори мъртва, или плуваше към брега. Изключваше възможността да се е удавила, защото видя колко майсторски изпълни скока си с главата напред. Неговият скок през борда беше далеч не толкова красив.

Тримата мъже край парапета стаиха дъх, докато се убедят, че Стефан се е изтръгнал от всмукващата пяна до колелото.

— Изключено е да продължим спокойно за Ню Орлиънс и там да чакаме Стефан, нали? — прекъсна мълчанието Васили.

Серж бавно поклати глава. Лазар се засмя. Васили изпъшка. След миг още три сенки потънаха във водата.



Таня се измъкна на брега и пое дъх. Плуваше добре, но не беше се опитвала да го прави с ботуши и сигурно повече нямаше да опита. На всичкото отгоре трябваше да се бори с течението. Мускулите й стенеха от свръхнапрежението, а ръцете и краката й трепереха. Сега не би могла да хукне да бяга, дори животът й да е в опасност.

За щастие не й се наложи. Бърз поглед през рамо я увери, че „Лорелай“ е изчезнала зад завоя, точно както беше предвидила. Не различи нищо и във водата, нямаше и високи вълни. Беше много тъмно, защото луната и звездите бяха зад облаци. Още едно предимство за нея, ако някой се опита да я „спасява“. Още докато скачаше, реши да изчака параходът да я отмине и да заплува към противоположния бряг, а не към този, откъм който бе скочила.

Ако има късмет, Серж още не е забелязал бързото й изчезване. Пък и трудно си го представяше как се хвърля във водата да я спаси. Навярно е изтичал за Стефан, а докато той хвърли дрехи и ботуши, за да се опита храбро да я спаси, тя отдавна ще е „потънала“. Надяваше се, че така ще си помислят. И все пак беше само предположение, а тя не искаше да допусне за втори път непредпазливост. Няколко минути почивка, после ще тича с все сили, за да се отдалечи от брега. Имаше още едно предимство пред преследвачите си, дори ако Серж веднага е скочил в реката. То беше в разстоянието, изминато от парахода между нейния скок и този на някой от мъжете, защото „Лорелай“ беше продължил пътуването си надолу по реката. Сега се помъчи да чуе всичко онова, което не можеше да види. Освен тежкото й дишане, единственият шум беше успокояващото бълбукане на водата край брега. Изведнъж чу мъжки глас.

Беше неясен, но приличаше на вик. На такова разстояние не можеше да определи. Може да беше и вятърът, но Таня не искаше да рискува. Измъкна се от тинята и се повлече край брега. Трябваше да си наложи да не се паникьосва и да не хуква презглава към храсталака, така щеше да издаде къде е.

Нервите й се изопнаха от усилието да не хукне, въпреки че инстинктът й подсказваше именно това. Успя да се придвижи тихо и с бързи крачки. Сега на първо място изплува въпросът: щяха ли да я преследват, да рискуват водата да ги изхвърли без дрехи и пари някъде на брега? Щяха ли да се решат на това само и само, за да я продадат в някой бордей? Отговорът беше отрицателен. Можеха да си потърсят друга. Но, ако наистина е принцеса, отговорът беше положителен. Не, не, не биваше да се хваща в капана им, да вярва в налудничавата им история. Пък и дори да беше истина, само мисълта, че ще трябва да се омъжи за Васили, й стигаше, за да тича с все сили и да им избяга.

Таня напредваше доста бързо, въпреки че си проправяше път през шубраците на гориста местност. Миг по-късно вече съжаляваше, че не отложи бягството за утре по обяд. Беше изключено да намери в този мрак нещо за хапване. Ако не се натъкне на чифлик или друго човешко жилище, та да помоли за храна, ще се наложи да ловува.

Добре, че има нож. Все ще улучи някое зверче, за да утоли поне на първо време глада си. Беше затъкнала ножа дълбоко в ботуша, за да не го изтърве в реката. През доста дългата почивка изля водата от ботушите и върна ножа на мястото му. Използува времето и за да се ослуша внимателно за всеки шум.

Ако наистина е чула глас, той можеше да е долетял и откъм отсрещния бряг. Когато реши в последния миг да плува към брега на Луизиана, взе по този начин още една предпазна мярка. Хрумването можеше да се окаже гениално. Широката река между нея и евентуалните преследвачи я поставяше извън всяка опасност. Но и това беше само предположение и не биваше да му се доверява.

Неприятното беше, че се озова на другия бряг на реката без пари за ферибота до Натчез. Не беше сигурна, дали ще й стигнат силите да преплува още веднъж реката, затова щеше да се опита да продаде скъпата камизола на Стефан и така да си набави пари. Но преди това трябваше да я изпере, защото беше цялата, както и тя самата, в мръсна тиня.

Щом се сети в какво състояние са дрехите й, Таня бързо се спусна обратно към реката. Беше изминала цяла миля, или дори две, тъй че можеше спокойно да се върне към реката. Трябваха й няколко минути, за да изпере дрехите, а после щеше да потърси закътано местенце, където няколко часа да поспи. Преживеният ден беше изчерпал и телесните, и душевните й сили. Не биваше да допуска грешка, защото е капнала и не може да разсъждава разумно.

Откри чудесно място на самия бряг. Две дървета предлагаха идеално скривалище. Едното дърво беше паднало и задържаше силното течение на реката, второто беше приведено до земята, но и двете бяха с гъст листак и можеха да я скрият от нежелани погледи откъм другия бряг. Отначало искаше само да се потопи и внимателно да излезе от водата, за да не се окаже пак цялата в тиня. Но прикритието на двете дървета я наведе на мисълта, че може да отдели повечко време, за да си изпере добре дрехите, а и тя да се изкъпе както трябва. Чувстваше се отвратително, цялото тяло я сърбеше, вече едва издържаше на тази мръсотия.

Впи изпитателен поглед в отсрещния бряг, едва различим като черна ивица. После се обърна към гората зад себе си, потънала в тъмна сянка. Беше съвсем тихо. Таня се залови да пере всичко наред, дори ботушите си. През дългите години у Добс се беше научила да работи дори капнала от умора. След не по-вече от пет минути изля втори път водата от ботушите. Трепереща от студ, но чиста, Таня си пожела да има време, за да остави дрехите добре да изсъхнат, преди да ги облече. Но време нямаше. Макар в малкото й скривалище край брега да беше тъмно като в рог тя беше прекалено свенлива, за да остане гола минута повече от необходимото.

Тъкмо изстискваше последните капки вода от полата, когато чу зад себе си шума на листа и се вцепени. Молеше се да е животно, куче, макар и диво, но ако беше мъж, който ще я види гола, предпочиташе да е Стефан, а не някой непознат, който щеше, може би… Полудя ли? Стефан? По-добре Серж… Не, и той не. Васили. На Васили изобщо не би му направило впечатление, че е гола. Васили не би я пожелал. Боже милостиви, мислите й се объркват. Но гласът над нея беше ясен и така добре познат, студен като речната вода, която се стичаше по косата й.

— Най-напред бялата риза, а сега сиянието на бялото ви тяло. Ако не бях убеден в противното, принцесо, щях да помисля, че желаете да ви намерят.

Загрузка...