Тайната принцеса

24

Второто пътуване на Таня с параход беше много по-неприятно от първото. Кабината й беше по-малка и по-мизерно обзаведена, освен това не биваше да я напуска. Дали щяха да я принудят, както тогава на „Лорелай“, да споделя кабината със Стефан до края на пътя? Не знаеше, но и не попита. А че ще й се наложи да живее с него в тази тук, това вече почти не я интересуваше.

Тя спа в леглото, а той върху дюшек на пода. Тя избягваше да приказва с него, избягваше да му отговаря, дори да го поглежда. Просто го пренебрегваше, сякаш беше допълнителна мебел в кабината. Интересно беше, че той сякаш не възразяваше.

Повечето време беше в кабината сама и тъй като не участваше в никое от предлаганите на кораба развлечения, единственото, което й оставаше, беше да размишлява. Не й беше трудно да разбере, че пак сбърка в предвижданията за собствената си съдба. Мъжете бяха хвърлили куп пари — за коне, за билетите за двата парахода, накрая и за кръчмата. Господи, все още не можеше да повярва, че е така. Не са го направили, за да спечелят, защото веднага бяха препродали „Харема“ и то на загуба.

Подобно поведение противоречеше на всякакъв разум. То означаваше, че парите нямат никакво значение за тях. Може би наистина вършат всичко за нейно добро, за да премахнат всичко, което я влече обратно към Натчез. Така поне твърди Стефан. Вече не можеше да се вкопчи в надеждата, че е излъгал, защото през нощта, когато той я изнесе от кръчмата, тя вдигна такава врява, че Берта и едно от момичетата излязоха на тяхната веранда да разберат какво става.

Тогава Таня им изкрещя:

— Вярно ли е, че си купила „Харема“ от тези дяволи?

— Ми да, малката — извика в отговор Берта. — Тя изобщо не позна Таня без обичайния грим и чудесно се забавляваше с отвличането, което се разиграваше пред очите й. — Ще направя спалня до спалня, имаш ли мерак да ти пробутам една?

После собственичката на бордея изчезна в къщата си, а Таня престана да се дърпа от лапите на Стефан, но от тогава не му беше продумала.

Сега й беше ясно колко е сбъркала в увереността си, че е прозряла какво представляват Стефан и неговите приятели. Бяха пръснали много повече пари, отколкото биха получили за нея от собственик на бордей. Значи, имаха друга цел. Но тази приказка за крале и изгубена принцеса и сега й се струваше прекалено фантастична, за да й повярва. Неприятното беше, че просто не можеше да стигне до разумно обяснение на факта, че тези мъже я бяха отвлекли, освен ако… Може би имаше живи роднини и те са възложили на мъжете да я открият. Дали не са имали основание да им наредят нищо да не й казват? Може би… може би трябва да престане да се измъчва с това непрекъснато търсене на причината.

За толкова неща трябваше да размисли. Какво ще прави занапред, до края на живота си? Единственият й досегашен шанс за независимост беше пропаднал. Ще трябва да си намери работа. Ще й плащат наистина, но ще трябва пак да изпълнява заповеди, да се старае да се хареса, да върши всичко, както го желаят други, а не тя. А денят, в който нямаше да зависи от никого, беше толкова близък… Проклетият Стефан заслужаваше да се пържи в ада.

Злобата й към четиримата не утихваше, но най-силно мразеше Стефан. Въпреки че купуването на кръчмата сигурно беше решение на всички. Глождеше я желание за мъст. Беше съвсем ново за нея — да си урежда сметките с някого. Беше свикнала да приема безропотно всичко, което й се случеше, изобщо не си представяше как може някому да отмъсти, да му отплати със същата монета. Беше се заканила на Стефан, че ще го убие, но това не беше сериозно, разбира се.

После реши да прави всичко, за да пристигнат с възможно по-голямо закъснение. Придаваше на това огромно значение, въпреки че не вярваше на причините, които мъжете изтъкваха за бързането си. Забавляваше се и с опити да ги настрои един срещу друг, макар да не беше сигурна в успеха. Още не се беше случвало да се разгневят един на друг, разгневяваше ги само тя.

Заключена в кабината и в компанията единствено на Стефан, тя не можеше да предприеме нищо. А той посрещаше спокойно подчертаното й равнодушие. Не би казала, че това й допада, защото скарванията с него й бяха носили не само гняв и разочарования.

— Ако облечете някоя от роклите, които ви купихме, ще ни направите довечера компания в трапезарията.

Таня се разхождаше нагоре-надолу в кабината и не беше го чула да влиза. Тя спря, но не се обърна към него. Изобщо не беше поглеждала двете рокли, които й даде онази нощ в хотела. Заяви, че няма да приеме от него никакви рокли и решението й беше твърдо. Вместо това изпра собствените си дрехи, всеки ден по едно парче, за да не се налага твърде да се разсъблича.

— Този път чакам отговор, принцесо, или ще приема, че предпочитате да се храните сама.

Разбира се, че не предпочиташе. Откакто напусна за втори път Натчез, не беше виждала останалите трима и не можеше да поднови от кабината опитите си все някак да ги скара.

— Е добре — заяви равнодушно, все още с гръб към него.

— Значи, ще се преоблечете?

Тя хвърли бърз поглед към куфарчето с двете рокли и разни други неща, които Стефан беше накупил за себе си и за нея в Натчез.

— Налага ли се? — попита тя.

— Да, защото не искаме и тук да се чувстваме неудобно заради мъжкаранската ви външност.

Таня се вцепени. Божичко, пак ли започваше? Иска да я обиди? Или това е неговият начин да й обясни най-приятелски, че е смешна в неговата риза и камизола. На нея й беше безразлично, тя никога не се беше издокарвала, за да бъде привлекателна. Но пренебрежителните думи на Стефан — това беше вече съвсем друго.

— Преди да твърдите, че се нося като мъж — заяде се и тя — покажете ми мъж в рокля. Добре, ще се опитам да облека една от роклите ви, но се надявам, че с Божията помощ те просто няма да ми станат.

— Не е изключено. Оставям все пак на вас да решите коя рокля ще ви стои по-добре.

Значи, и това беше безпрекословна заповед, както всички други. Изведнъж си спомни, че на Стефан му се разваля настроението, когато тя изглежда добре, а с новата рокля сигурно щеше да е направо хубава. Но наистина се съмняваше дали ще й е по мярка. Мъжете не ги разбират тези работи, а бяха купили роклите на око.

— С какво време разполагам?

— Тридесет минути.

— Трябва ми мрежа за коса.

— Ще минете и без нея.

— Очаквате от мен чудеса?

— Само да сте горе-долу за пред хора.

Долови в тона му ирония, но не пожела да го погледне, за да се увери.

— В такъв случай оставете ме сама.

— Няма ли да ви трябва помощ за копчетата и прочее?

— От вас не, но можете да пратите Васили да ме вземе. Ако ми потрябва помощ, редно е да я поискам от своя годеник.

Трясването на вратата беше отговорът му на нейната забележка. За пръв път от много дни насам, Таня се разсмя. Беше забравила колко лесно е да провокира Стефан. Не биваше да го забравя.