Тайната принцеса

3

— Какво, по дяволите, търсим тук, Стефане? — измърмори Лазар и погледна накриво към червенокос мъж с протрит кожен панталон. Рижият удряше празната си халба по масата и крещеше, че иска да види най-сетне танцьорката. — Можехме да почакаме Серж и в хотела, все щеше да ни е по-удобно.

— Да не влизаш случайно за пръв път в долнопробно кръчме?

— Не, но избягвам места, където всеки проклетник е въоръжен до зъби.

— Както винаги преувеличаваш, приятелю — усмихна се беззвучно Стефан. — Пък и така да е, аз съм не по-малко напрегнат от Васили и благодарен за всяко развлечение, каквото и да е.

— О, Божичко — изпъшка Лазар и се отпусна безшумно върху един стол.

— Ако сте се наежили за кавга, сигурно ще се забъркаме в някоя каша.

— Някой да е споменавал за кавга?

— За вас двамата развлечение значи продължителна тупаница. Зная, че си настръхнал, но тази мисия „намиране на загубеното дете“ ни е изнервила всички. Изпаднеш ли в подобно настроение, бързо се превръщаш в същински кретен.

Стефан изсумтя заканително, но не се почувства много обиден. Старите му приятели имаха правото от време на време да му казват открито мнението си.

— Обещавам да не подхващам нищо, с което да не мога да се справя и сам.

— Обещанията си ги запази за себе си.

— Я не се притеснявай, Лазаре. Дойдохме да направим компания на Васили, а не да се хващаме за гушите, защото ни карат да чакаме.

— А как да си обясня поведението на Васили? — попита Лазар, отправяйки неспокоен поглед към младия мъж, който се разхождаше с подчертано бавна крачка из кръчмата и разговаряше с клиентите, като да беше всеки ден тука.

— Името на кръчмата го привлече, още щом го чухме на борда на „Лорелай“. Разбира се, и описанието на главната атракция на заведението. Носталгията му е толкова силна, че ще е благодарен и за най-жалкото представление, стига да види отново как се върти един женски пъп.

— Тази наложница, дето му я подари Абдул, наистина танцува като ангел — засмя се Лазар на сериозното обяснение на приятеля си. — Но, както разбирам, тя танцува не по-малко изкусно и в леглото?

— Да не си я пробвал случайно?

— Васили е винаги много щедър… Може би и ти си я имал в леглото си?

— Нямам вкус към робини, за мене те са долна категория, дори когато са им върнали свободата.

Тези думи накараха Лазар да се изкиска. За него робската покорност си имаше привлекателни страни, особено като се има предвид каква Ксантипа имаше за жена. С удоволствие я остави в къщи, когато потеглиха за Америка. Впрочем тогава никой не предполагаше, че пътуването им ще е толкова дълго.

Задачата им изглеждаше толкова проста. Трябваше да установят в Ню Орлиънс контакт с госпожа Русо, жената, с която Сандор е уреждал бягството на малката принцеса. Тя пък трябваше да ги отведе право при баронеса Томилова и кралската й възпитаничка. Смятаха, че за не повече от седмица ще намерят принцесата и ще поемат пътя към дома. Толкова просто… За съжаление се оказа, че госпожа Русо е умряла преди три години, а съпругът й се е преместил в Чарлстън.

В Ню Орлиънс пропиляха цяла седмица да питат и да разпитват за баронесата, но тя сякаш никога не беше живяла там, защото никой не си спомняше за нея. Потеглиха за Чарлстън да разпитат съпруга на дамата. Отново изгубено време, защото след смъртта на съпругата си, той се беше пропил. С мъка си спомняше собствената си жена, та камо ли някаква чужденка, която може да беше, а може и да не беше виждал преди двадесет години. С куп заплахи успяха да изтръгнат от него само някакво мрачно изречение за сестрата на покойницата. Спомняше си смътно, че по времето, за което ставаше дума, тя е живяла при тях, но дори в това не беше съвсем сигурен. Сега възникваше нова трудност — преди години сестрата се беше омъжила и беше заминала за град Натчез, щата Мисисипи.

Със слабата надежда неясните спомени на Русо да не са го излъгали, трябваше да се върнат с парахода в Ню Орлиънс и да продължат нагоре по Мисисипи до стария град Натчез. Нищо друго не им оставаше. През всичките тези години Татяна Яначек е чакала да я върнат най-сетне у дома й, за да заеме в Кардиния мястото, което и се полага. Трябваше на всяка цена да я открият, колкото и дълго да се наложи да я търсят.

Сега всеки от тях вече си даваше сметка, че мисията им може и да се провали, но докато новият крал на Кардиния не загубеше търпение и не се откажеше от търсенето, нямаше да го стори и никой от тях.

Поне така мислеха, преди да се срещнат със сестрата на госпожа Русо. Онова, което чуха таза сутрин в плантацията в южната част на града, беше най-силното разочарование за цялото им пътуване. Разказът на тази жена беше просто невероятен.

Сега Лазар настояваше решително, незабавно да напуснат страната и да разкажат в къщи за трагедията, сполетяла малката Яначек. Серж предлагаше да намерят някое момиче, което да заеме мястото на Татяна, да изберат за краля жена, която да е повече по вкуса му, отколкото би могла да бъде принцесата. Пречеше само това, че принцесата имаше белег, по който трябваше да я познаят. Този белег Сандор го беше направил лично върху тялото на бебето.

Двамата братовчеди Стефан и Васили бяха все така категорични, че са длъжни да проследят всяка диря, колкото и слаба да е тя. Готови бяха да търсят, докато не останеше местенце, където да не са били. Никой не можеше да каже колко месеца още можеше да им струва подобна лудост. При това единствената брънка, за която можеха да се заловят, беше името на единствения човек, който може да беше видял баронесата още жива.

Беше истински шок за всички, когато чуха, че Томилова е умряла малко след пристигането си в Америка. Тя се бе подчинила на заповедта да търси само в краен случай контакт със Сандор. По начало между тях не биваше да има никаква връзка, защото Стамболови биха могли да я открият. Не биваше да оставя следа, която да може да ги доведе до принцесата. Но нима скорошната смърт на баронесата не е била извънреден случай? Кой би могъл да предположи, че тя ще умре, още по-лошо, ще умре преди детето да е в състояние само да се грижи за себе си, или поне на възраст да знае към кого да се обърне в случай на нужда.

Ако можеше да се вярва на сестрата на Русо, беше се случило следното. Баронесата и детето, което смятали за нейно, останали само два дена при госпожа Русо. Томилова не се чувствала добре, още не се била възстановила след треската, от която се заразила на път за Америка. Болестта трябва да е била причина и за странните й халюцинации. Понякога крещяла, че я преследват, друг път бълнувала, че е в разкошен палат. Говорела нещо и за цяло състояние в скъпоценни камъни, което й откраднали още първата нощ след пристигането й в града. Баронесата изпаднала в истерия, когато чула за жълтата треска, върлуваща тогава в Ню Орлиънс и покосяваща безпощадно. Настояла още същия ден да отпътува.

— Дамата не искаше и да чуе доводите на сестра ми — разказваше им тази носителка на лоши новини. — Тя си стегна багажа, за да напусне града. Но когато ни каза с кого има намерение да тръгне и закъде, положихме всички усилия, за да я спрем. Жената, която беше избрала за своя спътница, беше забъркана в долнопробен скандал, беше се омъжила за някакъв нехранимайко. Но баронесата пренебрегна всички предупреждения, дори това, че местността, която й предстоеше да прекоси, е най-опасната в цялата страна. Беше станала толкова странна и своенравна, че предположихме нов пристъп на болестта. Искахме дори да оставим детето при нас, за да бъде и баронесата по-спокойна, но тя не желаеше и да чуе. Тъй че не бях изненадана, когато след по-малко от седмица ни донесоха трупа й, за да я погребем както подобава. Визитната картичка на сестра ми било единственото, което намерили в чантичката й. Тя лежала в канавката край пътя, покрита криво-ляво с камъни и пръст. По всяка вероятност онази жена на име Добс поне се е опитала да я погребе.

Така възникна още едно име, още една следа и този път имаха поне малко късмет, ако думата изобщо беше уместна, защото госпожа Добс беше отпътувала за града, в който се намираха сега — за Натчез, щата Мисисипи.

Но дали двайсет години по-късно още живееше тук? Сестрата на госпожа Русо не беше чувала за нея, въпреки че беше прекарала в този град последните десет години от живота си. Дори госпожа Добс да беше тук, можеха ли да са сигурни, че ще им каже къде е детето?

Щом пристигнаха, Серж веднага отиде в кметството с надеждата да получи там отговор на въпросите си. Ако не сполучеше там, щяха да обиколят утре целия град, дано открият нещо. От опита си в Ню Орлиънс вече знаеха колко време може да отнеме това. Толкова неща могат да се случат за двайсет години! Сега им се струваше, че по всяка вероятност никога няма да открият принцесата, дори ако е още жива. Колкото и неприятна да беше за краля мисълта, че трябва да отиде в Америка и доведе принцесата, възможността да се върне в къщи в празни ръце му беше още по-непоносима.

— Установих, че най-добре се вижда от онази маса отпред — осведоми ги Васили, щом се върна при останалите. — Дали да предложим на хората, които са я заели, бакшиш… или направо да окупираме масата? В края на краищата благородниците имат известни привилегии, нали така? Дори тези селяндури трябва да го имат предвид.

— Не се ли разбрахме, че ще пътуваме инкогнито? — възрази сухо Стефан.

— Вярно — въздъхна Васили, — но тогава трябва чисто и просто да заемем масата, силата също си има предимства.

— По дяволите, я стой мирен! — изсъска Лазар като скочи от мястото си. — От моя стол естрадата се вижда чудесно. Хайде, ела да седнеш тук.

— Щом настояваш, приятелю.

Стефан се захили в шепа, защото Васили наистина се справи много умело с положението. А Лазар прехапа устни от облекчение, че засега поне няма да му се налага да вади ножа. И четиримата бяха тази вечер твърде агресивни, но се случваше Васили да съумее да използва много умно и ловко тяхната нападателност като оръжие за защита. Лазар не се съмняваше, че това му доставя голямо удоволствие. С Васили бяха заедно от деца, бяха ги мъчили едни и същи придворни учители, бяха получили еднакво образование, бяха си спечелили едни и същи врагове… Двамата много си приличаха, мислите им се движеха в почти еднаква посока, бяха близки приятели. Една от малкото разлики между тях беше, че Лазар се затрудняваше да се съсредоточи върху повече от един въпрос. В момента беше погълнат от мисълта, че Стефан и Васили положително ще се забъркат в някоя свада, за да си отреагират последното разочарование. Чудеше се какво да предприеме, за да спаси положението.

Лазар не подозираше, че Васили си е намерил отдушник — предстоящото представление. Затова прие да заеме мястото на приятеля си като по-добро. Нетърпеливото очакване на хората в пълната кръчма беше заразило и него.

Представлението трябваше отдавна да е почнало и все повече клиенти изразяваха шумно недоволството си от закъснението, тропайки но масите. Изглежда, чакането си заслужаваше. Може би тази харемна танцьорка наистина беше толкова добра, колкото казваха, или се мъчеше сам себе си да измами? Какво ли щеше да види? Някоя неопитна дебютантка, някоя жалка невежа, която си въобразява, че изпълнява прочутия танц на ханъмите. Тези американци представа нямаха от такива работи, а Васили, за щастие, в момента разбираше, че е смешно да бъде претенциозен. Стефан се боеше, че в противен случай едно разочарование след прекомерно очакване, може да им струва скъпо.

В същия миг Васили се наведе и прошепна на Стефан:

— Подсказаха ми, че тази, танцьорка можеш да я имаш за няколко гроша. Една десета от майсторлъците на моята Фатима да владее, пак ще я поканя и за частно представление…

— Васили, не рискуваш ли излишно с тия курви? — навъси се Лазар. — Три в Ню Орлиънс, една на парахода и сега тази, защото танцувала с корема. Току-виж си отнесъл от пустата Америка някой спомен, дето хубавичко ще ти изрисува оная работа.

— Откакто сме прекрачили този праг, все мърмориш — прекъсна го Лазар, преди избухливостта на Васили да е докарала нещата до лош край. Плашеха го и двамата, защото често се хващаха за гушите с откровено желание за кръв в очите. Докато се обърне и тупаницата вече е почнала, за да завърши рано или късно с гръмогласен смях.

— Васили просто не може да повярва, че сме, тук само за да преглъщаме тази конска пикня, дето ни я пробутват за бира. Или, за да гледаме как някаква вманиачена чужденка се излага на присмех с танците си.

— Щом го казваш и ти, започвам наистина да се съмнявам — тросна се Васили, но светлокафявите му очи все още се смееха.

— Виждаш ли докъде я докара, бе мърморко — обърна се той към Лазар. — Не знаеш ли колко гаден става Стефан, като ни се ядоса?

— Божичко, Васили — изстена с престорен ужас Лазар и се отпусна на стола си. — Защо не го подканиш веднага да ни накълца на парчета?

— Наистина ли съм те ядосал, приятелю? — обърна се Васили към Стефан, вперил в него невинен светлосин поглед.

— Ти направи каквото можеше — отговори му загадъчно Стефан. — Но нали знаеш, че обикновено не се вслушвам в рева на млади магарета?

— Зная какво искаш да кажеш и признавам, че добре си ме разбрал — наежи се Васили.

— Ей, вие двамата, ако не си затворите устата, ще изтървете цялото шоу.

Васили погледна към естрадата и се наведе напред. Само след миг дребните закачки бяха забравени. Гръмогласната сбирщина в кръчмата избухна в див възторг, а Лазар впери в сцената отначало недоверчив, а после възхитен поглед. Сега и той не можеше да откъсне от нея очи. За разлика от него, щом почна танцът, Стефан свъси чело. Беше очаквал всичко друго, само не и това. Не беше и сънувал, че ще види танцьорка, която ще пожелае само за себе си.