Тайната принцеса

45

Придружен от хората си, Стефан влезе бавно в селото на Лацко. Беше идвал тук преди около седем години, когато се скара с поредната си любовница, а тя избяга при баща си, при Лацко. Стефан дойде тогава да се сдобри с момичето, защото си призна, че в скарването правото беше на нейна страна. Вече не помнеше за какво беше кавгата, толкова дребен беше поводът. Арина се зарадва, че е дошъл да я върне. Но някакъв неин бивш приятел беше на друго мнение и настоя да се бият за нея. Беше досадна история. Стефан не държеше чак толкова на момичето. Но се наложи да отстъпи и, разбира се, победи в двубоя. По ирония на съдбата връзката му с Арина прекъсна само след месец.

Сега Лацко излезе на прага на дома си да го поздрави с „добре дошъл“. Ако се съди по доволната му усмивка, не беше забравил кой е Стефан. И нищо чудно, преди седем години хитрият нехранимайко реши, че няма да позволи на темпераментната си щерка да си тръгне току-така. Измъкна му петдесет рубли, за да пусне дъщеря си, въпреки че Стефан вече имаше това право като победител в двубоя.

— Какво ви води насам, Стефане?

Още двама мъже изникнаха отнякъде и застанаха до Лацко. На Стефан не му хареса, че единият е Павел, вперил в него враждебен поглед, както преди седем години. Към къщата заприиждаха още селяни. Бавно и спокойно хората на Лацко обкръжиха свитата на Стефан. Оръжие не се виждаше, но Стефан знаеше колко бързо се променят нещата при тези планинци.

Той изгледа Лацко и каза направо:

— Взели сте май нещо, което ми принадлежи.

— На вас? — засмя се от сърце Лацко. — Проклет да съм, ако моите хора са си дали труда да ми кажат.

Стефан стисна зъби, много се съмняваше да е вярно. Но му беше и все едно.

— Колко?

— Петстотин.

— Добре.

— И да се пребори с мен — извика Павел, та всички да го чуят.

— Съгласен.

Гримасата на Лацко означаваше, че не е предвиждал това предизвикателство. Опита се да възпре Павел.

— Само глупакът не се учи от грешките си и повтаря все същите дивотии, Павле — напомни той. — Забрави ли, че той за малко не те уби с голи ръце?

— Миналият път грешката ми беше, че не настоях да се бием с ножове — възрази наперено Павел. — Но днес ще извадим ножовете.

Възклицанието на стареца изрази отвращението му.

— Павел продължава да ви мрази — обясни той на Стефан. — Хвърля върху вас вината, че Арина не ще да го знае и живее сега е един австрийски херцог. Но тук последната дума имам аз и ви казвам, че не сте длъжен да се биете с него.

Лацко изглежда се боеше, че ако на Стефан му се случи нещо, може и да не си получи парите. Но този път Стефан искаше да се бие. Предизвикателството дори го зарадва.

— Лацко, приемам да се бия и то веднага.

— Стефане! — обади се зад гърба му Лазар, но Стефан го накара с един поглед да млъкне, и слезе от коня.

Васили не се остави толкова лесно да му запушат устата.

— Позволи някой от нас да се бие вместо теб. Вече не бива да поемаш безразсъдни рискове.

— Аз решавам дали има риск и дали има смисъл да го поемам. Този е неизбежен, ако трябва кожата на Таниния задник да си остане на мястото.

Веждите на Васили изхвърчаха нависоко, защото разбра. На Стефан му трябва нещо, за да си отреагира и гнева, и страха, преди да види отново годеницата си. Същинско чудо е, че владее чувствата си вече двайсет и четири часа.

— Господ да й е на помощ, ако ще плаща с кожата на коя да е част от тялото си — отвърна сухо Васили, въпреки че знаеше — такава опасност няма. — Е, добре — продължи той. — В такъв случай — смело напред и дано се поуспокоиш. Но за в бъдеще помисли сериозно, не е ли по-редно да се откажеш от подобни удоволствия. Убеден съм, че е така.

Стефан му кимна кратко в знак на съгласие, откопча меча и хвърли наметалото. Не носеше нож. Лацко му подаде своя — дълъг кинжал с удобна дръжка. Тъкмо го стисна в ръка и Павел се опита с рязък удар на кинжала отдолу нагоре набързо да приключи двубоя. Но Стефан вече познаваше този мъж и не очакваше почтена борба. Миналия път мръсните номера на Павел станаха причина Стефан безмилостно да го напердаши. Сега успя да хване за част от секундата китката на Павел и да забие кинжала си в ръката му. Питаше се дали не трябва този път да го убие. От малката рана, която нанесе на противника си, вече течеше кръв.

Двамата мъже закръжиха с протегнати кинжали, задебнаха нова сгода да подновят борбата. И двамата не бяха спали цяла нощ, но в момента не изпитваха умора, пришпорени от жаждата за победа.

Павел се разкъсваше от омраза и ревност. А Стефан, след като не намери Таня в гората, отново преживя ужаса, който бе изпитал при смъртта на брат си. Когато откриха следите на трите понита, това чувство в миг се превърна в жажда за мъст. Ако беше настигнал няколко часа по-рано мъжете, отвлекли Таня, за тях нямаше да има пощада. Павел имаше късмет, Стефан още не знаеше, че той е един от тях.

Сега Павел направи успешен опит да спъне противника си. Стефан падна по лице, но веднага се отърколи встрани, тъкмо навреме, за да избегне ножа, който вместо в тялото му, се заби в пръстта. Отвърна с удар по главата на Павел — достатъчно силен, за да му даде възможност да стане, но не и да зашемети противника.

Павел се хвърли напред, за да събори отново Стефан, но той стоеше твърдо на крака и сега двамата мъже се вкопчиха един в друг. Всеки се мъчеше да хване китките на другия. Беше въпрос на сила — кой ще успее да възпре кинжала на противника и да използва своя. Бяха почти равностойни, и двамата високи и мускулести. Стефан имаше едно предимство — беше побеснял.

Краят дойде, когато кинжалът на Стефан се заби в рамото на Павел и той се олюля и политна назад. Стефан още стискаше кинжала, но той вече не му трябваше. Внезапната болка се притури към умората на Павел и той бавно се свлече на колене.

— Втора победа за вас — обърна се Лацко към Стефан — и с тези думи сложи официално край на двубоя. — Ако му хрумне отново да ви предизвиква, ще го убия със собствените си ръце.

Това вече не интересуваше Стефан.

— Къде е тя? — беше единственото, което искаше да знае.

Лацко посочи с пръст къщата.

— Вътре е, спи. Никой не я е докосвал, е, освен когато са я връзвали, то се знае. Но още едно предупреждение, приятелю. Моите хора не са се натъкнали случайно на нея. Бях ги пратил по работа във Варшава, там са ги заприказвали и са им платили да убият дамата. За ваше щастие момчетата не правят нищо без съгласието ми. Дамата е имала голям късмет още и затова, че огърлицата, с която са им платили, се оказа фалшива. Цветни стъкълца вместо рубини.

— И затова решихте, че е по-добре да я продадете на мен?

— Ами какво да я правя? Стар съм да я оставя за себе си — сви рамене възрастният мъж. — Хайде, влезте — подкани ги той — добре сте дошли и, ако искате, можете да преспите тук. Починете си…

— Налага се веднага да продължим, Лацко, но все пак, благодаря.

Вътре Стефан установи, че Таня наистина спи и не знае, че я е открил и преди малко е отмъстил донякъде за мъките, които й бяха причинили. Впрочем тя не изглеждаше зле, по-скоро обратното, беше прекрасна и спокойна, сякаш безгрижна в съня си. Запита се дали изобщо е разбрала на каква опасност е била изложена и че можеше да е мъртва, ако пожелалият смъртта й е могъл да предложи нещо по-добро от фалшиви бижута. Питаше се и дали подозира какво отчаяние го е накарала да изпита при мисълта, че е станала жертва на вълци или на убиец.

Той не я събуди. Внимателно я вдигна на ръце и я изнесе от стаята. На двора Серж я пое за миг, докато Стефан яхне коня и я вземе в скута си. Чак тогава Таня се размърда и отвори за малко очи.

— О, Стефане! — каза тя и вече със затворени очи се усмихна и се притисна към него. — Срещнахте ли Лацко? Добро момче, но не бива да му давате много.

— Сумата е нищожна — измърмори той. — Да знаеше коя сте, щеше да поиска и месечината, а пък аз щях да му я сваля.

— Месечината ли? — тя изпъшка, но после още по-широко се усмихна.

Стефан се ядоса, нямаше намерение да й прави признания. Затова сега каза намисленото отнапред:

— На вашия приятел Павел можете да благодарите, че не поисках веднага да ми дадат камшик. Сега не мога да ви нашаря, капнал съм.

Самодоволната й усмивка веднага угасна.

— Защо е това желание да ме пердашите?

— По-късно ще си поговорим.

— Не, не, искам… — подхвана тя, вече съвсем будна.

— По-късно.

— Глупчо, вашите обходни маневри са причината за всичко — измърмори тя.

— Беше малка демонстрация на инат, нали? Боя се, че ще ви оставя вързана до в къщи.

Стефан не изпълни заканата си. Развърза я още щом настигнаха привечер каретите. Беше в чифлика на някакъв барон, който ги посрещна с безкрайни поклони и любезности, възхитен, че крал Стефан му е оказал честта да му гостува. Предостави им цялата си къща, включително и разкошната си спалня и Стефан прие без колебания. В края на краищата, вземаше само онова, което му се полагаше.

Таня установи, че багажът й е оставен в същата стая. Целия следобед прекара в дрямка, но не можа да заспи. Беше готова за предстоящата схватка със Стефан — нямаше да й се размине. В тази обстановка сигурно щеше да е кралски двубой. Но се излъга. Стефан заключи вратата, пъхна ключа в джоба си, просна се върху огромното, доста старомодно легло и веднага заспа.