Тайната принцеса

49

Булчинската рокля на Таня беше приказен шедьовър от бяла, сребротъкана дантела върху бял атлаз, цялата обсипана със ситни перли. Не би могла да носи без чужда помощ дългия шлейф. Някой трябваше да поеме част от тежестта. Дами от свитата й щяха да носят шлейфа през целия дълъг път от входа на църквата до олтара. Щеше да върви, опряна на ръката на Сандор, който не пожела да отстъпи никому честта да я предаде там на грижите на своя син.

Би трябвало да е уморена, защото, след като се раздели миналата нощ със Стефан, не можа да заспи. Безмерното щастие, незадоволеното желание и радостното очакване й бяха отнели спокойствието. А сега беше прекалено възбудена, за да се чувства уморена. Жените, които трябваше да гласят булката, дойдоха още на разсъмване. Хора сновяха непрекъснато в покоите й.

Когато и последното диамантено украшение бе закрепено в косата й, цялата група изведнъж замлъкна. Мина време, докато Таня разбере, че дамите мълчат не само защото са възхитени от собствената си творба.

Обърна се и разбра, че някой е пуснал Алиция Хусцар в спалнята й. Таня се вцепени. Обеща си веднага да изхвърли телохранителите, които бяха в момента на пост. Ако се съди по пълното мълчание, присъстващите дами много добре знаеха коя е Алиция. Не беше възможно да не го знаят и стражите. Или нямаше нищо необичайно в това довчерашната любовница да поднесе благопожеланията си на бъдещата съпруга? Ей така, без сръдни. По дяволите!

Таня отпрати с кратко кимване придворните дами.

Разговорът й с Алиция не биваше да подхрани клюките в двореца. Когато останаха сами, изчака да види какво ще изпише червенокосата на лицето си. Ако се опита да демонстрира приятелство и да я уверява в готовността си да й помага, Таня сигурно щеше да я постави на място по твърде неприятен начин.

Ако се съди по самодоволната усмивка и първия удар, този път Алиция щеше да покаже истинското си лице.

— Знаете ли къде прекара Стефан нощта?

Таня усети за миг, че може да се подведе и побърза да задуши в зародиш възникналото леко съмнение. Реши да приеме играта на Алиция и затова също се усмихна, не по-малко самодоволно.

— Разбира се, че зная.

Фактът, че Алиция не посмя да я нарече лъжкиня, нито да твърди, че Стефан е прекарал при нея нощта, подсказа на Таня, че и малкото съмнения са били излишни. Алиция нямаше представа къде е бил Стефан и знаеше, че не е бил при нея.

— Ако сте тук, за да ми създавате неприятности, Алиция, ще направите добре, ако си тръгнете веднага.

Бясна, че първият й ход е бил безуспешен, червенокосата реши да опита друго.

— Не съм дошла за това — каза тя. — Трябваше да ви видя, преди да е станало късно. Защото, ако кажете „не“, ако не пожелаете да се омъжите за Стефан, ще сложите в ръцете му извинението, необходимо, за да избегне този брак, без да накърни дълга си. Още ли не сте разбрала, че той не желае да се ожени за вас? Божичко, нямате ли поне капчица гордост?

— За разлика от вас добре зная какво иска Стефан. Освен това съвсем случайно ми стана известно…

Таня млъкна, защото погледът й изведнъж спря върху рубинената огърлица на Алиция. Тя приличаше на… не, тя беше абсолютно същата, като онази, която Лацко въртеше между пръстите си, за да й покаже какво са му дали, за да я убие. Алиция носеше копие от нея, не, не, онази беше копие, а тази тук оригиналът. Див бяс обзе Таня, защото вече не се съмняваше, че пред нея стои жената, направила не един, а два опита да я убие. С огромно усилие успя да прикрие гнева си. Протегна бавно ръка към ножа, но изведнъж се сети, че той вече не е на бедрото й. Махна го, за да не шокира табуна жени наоколо си. Тя стана, отиде бавно до скрина, издърпа чекмеджето, извади ножа и го скри в дланта си.

После се обърна към Алиция, подари й язвителна усмивка, приближи се отново към нея и продължи от мястото, на което беше спряла:

— Случайно научих, че си въобразявате неща, загубили днес всякакво значение. Може и да са били реалност, преди Стефан да потегли за Америка, но сега отношението му към вас е коренно променено. Защото, пак по една случайност той е влюбен в мен, Алиция, както и аз в него. Освен това, бас държа, вие отдавна сте отгатнали как стоят нещата. — Вече беше достатъчно близо до червенокосата, за да я притисне към стената и да забие ножа в гърлото й. — А сега — изсъска Таня — сега си признайте, че това беше причината, поради която се опитахте да ме убиете, нали?

Алиция стана бяла като роклята на Таня, сините й очи се изпълниха с ужас, когато усети как кожата й отстъпва под острието.

— За Бога! Недейте!

— Посочете ми сериозна причина, поради която да не го направя?

— Бях не на себе си от мъка, защото той ми каза, че между нас всичко е свършено, завинаги. Подарих му две години от живота си, чаках да стане крал. Да, разбрах, че се е влюбил във вас. Убивайки вас, исках да причиня болка на него. После се поуспокоих, поразмислих и се ужасих от стореното. Кълна се в Бога, аз не съм убийца. Просто не бях с ума си, Таня. Ако бях пожелала смъртта ви, щях да дам истинските рубини.

Обяснението беше правдоподобно, но то не прозвуча на Таня достатъчно миролюбиво.

— Смятате ли, че когато Стефан разбере, вашите обяснения ще имат някакво значение?

Лицето на Алиция си бе възвърнало донякъде цвета, защото Таня все пак я изслуша. Сега то отново стана като вар.

— За бога. Не му казвайте. Вие сте жива и здрава, а мен той ще заповяда да екзекутират. Не би могъл да постъпи другояче. Всяка заплака за кралската династия се оценява като измяна срещу държавата, а той ще я възприеме точно така.

— В момента още не мисля за реакцията на Стефан, засега аз самата още не съм решила дали да не ви прережа гърлото — каза Таня и натисна ножа достатъчно силно, за да подчертае думите си.

Очите на Алиция се изпълниха с ужас.

— Кълна се в живота си, Таня, подобна лудост няма да се повтори. Ще напусна страната, ще…

— Разбрах, разбрах — избухна нетърпеливо Таня. — Чуйте ме сега, Алиция. Аз ще повярвам на обещанието ви, въпреки че, Бог ми е свидетел, не разбирам защо. Но ще оставя на Максимилиян Данев бележка, че ако има ново покушение срещу живота ми, трябва вас да привлече към отговорност. Без да търси много-много убиеца. А сега се измитайте й се постарайте наистина да напуснете страната.

Когато вратата се хлопна след Алиция, Таня разтърси глава и се запита не направи ли току-що най-глупавата постъпка през живота си. Остави тази жена да си отиде с една драскотина на гърлото, смешно наказание за всички страхове и вълнения, които я бе накарала да изживее. Освен това какво щеше да разкаже на хората от службата за сигурност, които продължават да търсят нейния кандидат-убиец? Трябва ли да ги гледа спокойно как си пилеят времето?

— Чудесно се справяте с враговете си, госпожице Яначек — каза един глас зад гърба на Таня. — Лошото е, че има и такива, за които изобщо не подозирате. Ще ви дам, може би, възможност да напишете бележката за Данев, преди да ви убия. Ще ми бъде забавно да гледам как друг ще плати вместо мен.

Таня се обърна още при първата дума и го видя до вратата на стаята, в която я бяха запознали и с историята на нейния род. Беше виждала миниатюрни портрети на Янос Стамболов и други членове от семейството му. Веднага разбра, че срещу нея стои един от тях. Стефан се оказа прав. Мургава кожа, сини очи — мъжът беше ново издание на Янос. В ръката си държеше насочен към нея пистолет.

— Иван Стамболов? — отгатна тя.

— Много сте умна, принцесо — поклони се той подигравателно.

— Как се спасихте от корабокрушението?

Той се засмя победоносно. Беше наистина красив мъж. В него нямаше нищо мрачно или зло, издаващо хладнокръвен убиец. Навярно затова Таня още не усещаше буца на гърлото си.

— Аз съм добър плувец — беше надменният отговор.

— Преплувахте океана?

— Само се отдалечих от пътуващия кораб. Близо до него ме очакваше смърт. Трябваше да се махам — това беше единственият ми шанс.

— Не можеше ли да се превърне в самоубийство?

Той реагира на учудването й със свиване на рамене.

— По-късно, разбрах, че само така съм могъл да се спася. На другия ден, сякаш по чудо, един турски параход мина толкова близо край мен, че ме забелязаха и ме качиха на борда. Чудо, защото такава е била Божията воля, аз да завърша започнатото от моя дядо.

Наистина ли си вярваше? И сега, след като заяви съвсем категорично, че ще я убие, изразът на лицето му не се промени. Дори да изпитваше към нея дълбока, трайна омраза, това просто не му личеше.

— Ако ме застреляте — изложи тя разумните си аргументи — моите телохранители ще нахлуят в стаята още същия миг, няма да имате никакъв шанс да избягате и ще умрете и вие.

— Бих предпочел това да не става, но, ако трябва, готов съм и да умра. А сега се отстранете от тази врата, принцесо.

Тя бавно се отмести от вратата, но само защото той се приближаваше, към нея. Много късно разбра, че няма намерение да заключи, а да увеличи шансовете си за бягство. Опита се да отвлече вниманието му.

— Как успяхте да влезете тук? — попита Таня.

— През този прозорец — посочи той с глава. — Реших, че най-добре ще е да вляза на разсъмване, тъй че можете да си представите какви трудности ми създадоха проклетите ви придворни дами, когато се появиха още по тъмно. Едва успях да се шмугна зад пердетата.

— Изкатерили сте се два етажа по стената?

— Слязох от покрива, беше много по-лесно.

Дрехите му бяха светлосиви, с цвета на камъните, от които беше изграден дворецът. Било е малко вероятно някой да го забележи как се отърколва от покрива.

— Значи, крил сте се тук цяла сутрин?

— Може би единствената ми добродетел е търпението, принцесо. Нали изчаках цели двайсет години да се появите отново.

Би си пожелала всичко това да й изглежда по-реално. Последният път, когато беше в опасност, изпита много по-силен страх. Ако беше и сега така щеше да се въздържи и да не избухне:

— Прилича ми не на търпение, а по-скоро на фанатизъм.

Забележката й не го трогна, той дори се изсмя, докато протягаше ръка към вратата.

— Само да докоснете ключалката и ще почна да викам — предупреди го тя. Той се поколеба и дори отдръпна ръка.

— Не би било много умно от ваша страна, принцесо.

— Нали така или иначе, ще ме убиете — сви рамене Таня. — Защо да не ви взема със себе си на онзи свят?

— Няма ли да се опитате да ме склоните да се откажа от намерението си? Както малката ви приятелка придума току-що вас. Ще ми е приятно да чуя как ме молите за пощада.

— От мен молба няма да чуете никога. Но вие държите нож в ръката — посочи тя затъкнатия в пояса му кинжал. Беше сигурна, че е решил да я убие с него, за да избегне шума. — Аз също имам нож, защо да не решим честно нашия спор?

— Искате да се биете с мен? Смятате, че след като успяхте да ме изненадате веднъж с ножа си наистина владеете това оръжие?

Признанието му сякаш изсече от погледа й искри.

— Значи онази нощ в Данциг бяхте пак вие?

— Разбира се, че бях аз. От месеци причаквах там Барани и вас.

— Но откъде знаехте, че е тръгнал да ме търси?

— Не беше трудно да се досетя, че щом се уверят, че съм мъртъв, ще ви измъкнат от скривалището. Корабокрушението ми свърши добра работа, сякаш нарочно го бях замислил.

— Доколкото разбирам, не настоявате да прибера ножа, още повече, че и не бих ви се подчинила. Значи приемате да нарушите традицията и да водите битката честно?

— Позволявате си да твърдите, че Стамболови са се държали непочтено, въпреки че добре знаете как е започнала историята на това кръвно отмъщение?

— Започнал я е вашият чичо Юри, защото е убил. Моят баща го е осъдил справедливо и според закона. А после цялото ви семейство години наред е доказвало, че в него никой не пада по-долу от Юри, нали така?

Той не отговори. Измъкна с присвити очи кинжала и пъхна пистолета в пояса. Когато запристъпва към нея, Таня усети най-сетне буца в гърлото. Ех, беше го предизвикала все пак на честен двубой. Но той беше мъж, а тя, макар и способна да върти нож, никога не се беше бранила от нападащ със същото оръжие мъж. Изведнъж разбра как се е чувствала Алиция преди малко и тази мисъл съвсем не я зарадва. По дяволите това глупаво желание! Честен двубой ли? Та сега животът й висеше на косъм.

Отвори уста да извика, но не успя. Вратата изхвърча от пантите и Стефан застана насред стаята. Беше нахлул, без да чука, пак бесен от нещо и още не беше зърнал Иван. Само след миг го видя, но Иван вече бе вдигнал ръката с ножа.

По-нататък всичко се разви с неимоверна бързина. Стефан удари Иван в лицето с онова, което държеше в ръка — чифт панталони. Дали не беше хватка, научена от Таня? След миг в стаята нахлуха и телохранителите на Стефан, които го бяха следвали по петите. Но господарят им не ги остави те да си свършат работата. Той позна Иван Стамболов, който се беше вцепенил за миг, докато се ориентира в новата обстановка. Стефан беше по-бърз, той измъкна пистолета от пояса на Иван и, без да се колебае, го застреля със собственото му оръжие.

Таня видя само как телохранителите извлякоха Иван от стаята. Чак тогава се разтрепери, но положително не защото пред очите й един мъж, с когото беше разговаряла допреди малко, бе застрелян от друг мъж. В „Харема“ в нейно присъствие бяха убити поне седмина мъже. Разтрепери се, защото опасността бе минала и защото се бе уплашила много по-силно, отколкото предполагаше.

— Добре ли си? Ранена ли си?

Тя погледна Стефан, изненадана, че е вече в обятията му.

— Не, не съм — отговори тя. — Но отново се разтрепери от преживения ужас и той я притисна още по-силно към себе си.

— Как, по дяволите, е влязъл тук? — искаше да знае.

— През прозореца.

— Сега наистина всичко е вече свършило, Таня. Ти нямаш повече врагове. Но и да се появят, ще ги изтребя до един. Няма да допусна някой да ти причини болка.

— Зная — каза тя. Вече се успокояваше полека-лека, но търсеше нещо, което да я отвлече от преживяното. — Ти всъщност защо влезе? — попита Таня и веднага разбра, че въпросът й го е вбесил. Ами чудесно, ще отклони мислите си от опита за убийство, та макар и по не особена приятен начин. Той я пусна от прегръдката си и грабна панталона, с който беше ударил Иван. Очите му святкаха, когато се обърна към нея с дрехата в ръка.

— Когато почнах да се обличам за сватбата, какво, мислите, ми подаде Саша? Ей това!

— Трябвало е да бъде друг цвят? — попита тя, недоумяваща.

— По панталона има петна, Таня.

— Е да, разбирам, не си бил очарован, но…

— Това е кръв — изръмжа той и за малко не й захвърли панталона в лицето.

— Саша изглежда остарява. Как не ги е забелязал? — завайка се тя.

— Ами! Отдавна е знаел за тях. Искал е само да бъде сигурен, че този път на всяка цена ще ги забележа и аз. Но ти не ме питаш чия е тази кръв, нали Таня? — продължи той, вече толкова натъртено и спокойно, че тя можеше да се чувства предупредена за опасността.

— Твоята?

— Не.

— От двубоя ви с Павел?

— Не, откакто напуснахме Данциг, не съм обувал този панталон.

— О-о! — Таня отвори широко очи, защото най-сетне й стана ясно. — Не разбирам само защо си толкова ядосан? Нали твърдиш, че всичко това няма никакво значение?

— Не би имало никакво значение, че когато те срещнах, ти вече не си била девствена, но има огромно значение, че ти всъщност си била девствена.

Гласът му пак затрепери от гняв и Таня реши, че е по-благоразумно да отстъпи крачка назад.

— Ще трябва да ми обясниш някои неща, Стефане. Ти всеки път сякаш негодуваш при мисълта, че не съм почтена жена.

— Ти много добре знаеше какво мислех. И дори не се опита да разпръснеш недоразумението.

— Ще си позволя да не се съглася с теб. Доколкото си спомням, в деня, в който пристигнахме в Ню Орлиънс, аз ти обясних, че нямам опит с мъжете и ти си ми първият.

— Думите ти бяха напоени с толкова сарказъм, че беше невъзможно да ти повярвам.

Таня се намръщи. Беше настъпил денят на сватбата им. Трябваше ли да прекосят църквата ядосани и с гневни обвинения на уста?

— Стефане, какво те вбесява сега? Това, че съм била девствена, или това, че ти не си го знаел?

— Нито едното, нито другото… И двете… — изпъшка той, прокара ръка през косата си, после измърмори: — Откровено казано, на себе си съм вбесен.

— Все още има знамения и чудеса — засмя се Таня.

— Да, свързани с теб.

— Предвиждах го.

— Боже мой, Таня, та нали всеки път, когато ти ме пожелаваше, бях сигурен, че говорят навиците ти на проститутка, пламнала за мъж. Побеснявах, защото лудо те ревнувах от всички тези мъже, които си имала преди мен. Но и ти търпеше да хвърлям в лицето ти най-срамни обвинения. Не каза нито дума в свое оправдание, поне нещо, на което да мога да повярвам. Вместо това признаваше, че предположенията ми са основателни. Правеше го при всеки удобен случай…

— Само когато обидите ти ставаха непоносимо болезнени — поклати тя глава. — Ти забелязваше сарказма ми, когато твърдях, че съм невинна, не можеше ли да го забележиш и когато казвах, че не съм?

— Ох, в тези случаи бях обикновено толкова ядосан, че не можех да ти повярвам. Но като си помисля колко лесно си могла да ми възвърнеш душевното равновесие…

— Но как? Как можех да докажа невинността си? Единствената възможност беше да ти се отдам. Когато го сторих, то не доказа нищо, нали така?

Той се изчерви при спомена за онази нощ.

— Трябва да те моля за прошка и то не само за онази нощ, но и за вчерашната, защото не ти повярвах и когато го каза съвсем сериозно.

— Не ме моли за прошка — каза тя нежно. — Вече можеше смело да се приближи към него. Тя го направи и вдигна ръка към белязаната му буза.

— Твоите думи снощи заличиха всичко, Стефане. Ти каза, че моето минало няма никакво значение и се издаде, че ме обичаш. Обичаш ме, нали?

— Повече, отколкото съм си представял, че мога да обичам някого — изрече той тържествено, но в очите му с цвят на шери все още трепкаха искрици несигурност. Тя знаеше защо, а той добави: — Белезите ми наистина ли не те смущават?

— Разбира се, че ме смущават — каза тя дръзко после застана на пръсти и целуна всеки белег. — Откровено казано, много са смешни.

— Изглежда, ще се наложи да свикна със саркастичния ти хумор — засмя се той и я прегърна.

— Би било чудесно, защото той е неделима част от мене, а пък аз съм ти се обесила завинаги на врата.

— Щом понасяш грозното ми лице, мислиш ли, че ще можеш да ме обичаш въпреки ужасния ми темперамент и…

— Признавам, че по някаква случайност обичам ужасния ти темперамент. Той ме отвежда на чудесни места. — Той се засмя, но тя още не беше свършила. — Стефане, бях се заклела никога да не се омъжвам, да не приемам драговолно един мъж да разполага със живота ми. Но щом съм се съгласила да се омъжа за тебе, би трябвало да се досещаш вече за някои неща.

— Да повярвам, че ме обичаш?

— Да, щурчо.

Радостната му усмивка го правеше в този миг толкова привлекателен, че тя затаи дъх.

— Мисля, че сега трябва час по-скоро да бъдем венчани, Таня. Ако си се пооправила от вълнението.

— Какво вълнение? Само да си се опитал да отложиш сватбата, мое величество.

— Искаш да кажеш ваше величество? — поправи я той. Таня само се усмихна.

— Зная, но от сега нататък ти си само мой.