Трупът на Гедеон

34.

След дълго и мъчително катерене късно следобед стигнаха поредното било и пред тях се ширна пустош от планини и долини, без никакви пътища и следи от човешка дейност. Спряха да си починат. От време на време бяха чували грохота на хеликоптерите — понякога минаваха доста наблизо. Гората обаче беше толкова гъста, че лесно успяваха да се скрият.

Това бе огромен район, известен като Мечата глава, най-затънтената част от планината Хемес. Гедеон беше ловил риба в покрайнините, но никога не бе навлизал толкова дълбоко. Слънцето клонеше към залез и потопяваше планините в тъмно пурпурно сияние.

— Човек може да се запилее тук и да изчезне завинаги — каза Алида, присвила очи към мъгливата далечина.

— Така е — съгласи се Гедеон, пусна дисагите и се прокашля. — Извинявай, но трябва да се изпикая.

Тя го изгледа и веждите й се вдигнаха в презрителна насмешка.

— Давай.

— Няма ли да се обърнеш?

— Защо? Не съм те молила да ме закопчаваш за себе си. Давай, да видим какво ще покажеш.

— Това е нелепо. — Той свали ципа си и се изпика, като се мъчеше да се обърне, доколкото беше възможно.

— Господи, ама ти се изчерви.

Спуснаха се по едно дере и се озоваха в буен гъсталак, образуващ балдахин под издигащите се ели и смърчове. Продължиха, като почти не виждаха къде стъпват, катереха се и се спускаха по коварни склонове. Пътят беше изморителен, но пък поне оставаха скрити.

— И какъв е планът, Абдул? — попита най-сетне Алида.

— Много смешно.

— Както виждам нещата аз, по петите ти са всички правозащитни организации на скъпата ни родина, слънцето залязва, нямаш риза на гърба, намираме се насред нищото, без храна и без вода. И на всичкото отгоре нямаш план. Леле!

— Чувал съм, че в Мечата глава има някакви стари мини. Ще се скрием там.

— Добре, ще прекараме нощта в мина. А после?

— Мисля, мисля. — „Какво би направил старият ми приятел сержант Дайкович в ситуация като тази?“ — запита се. Може би стотина лицеви опори.

Продължаваха навътре в пущинака, следвайки животински пътеки, които се появяваха и изчезваха най-ненадейно, докато не стигнаха малка поляна до поредното сухо корито. Зад него, в средата на отсрещния склон, зееха тъмните отвори на мина, имаше и стари паянтови постройки.

— Ето къде ще прекараме нощта — каза Гедеон.

— Ужасно съм жадна.

Гедеон сви рамене.

Събра суха трева от поляната и я усука като въже. Изкачиха се до най-близкия тунел. При входа му Гедеон взе запалката на Алида, запали импровизираната факла и предпазливо влязоха. Трептящите пламъци осветяваха гредите по стените и тавана. Тунелът продължаваше право напред. Гедеон се надяваше да открие признаци на вода, но мината беше суха като коритото на потока отвън.

Подът на тунела беше покрит с мек пясък. Алида седна, извади цигара и я запали от импровизираната факла. Вдиша дълбоко и пусна дълга струйка дим.

— Ама че ден. Благодарение на теб.

— Ъ-ъ-ъ… може ли?

— Не мога да повярвам! Отвличаш ме, държиш ме за заложничка, заради теб стрелят по мен, а сега ще ми пушиш и от цигарите!

— Да съм казвал, че съм съвършен?

Тя му подаде цигара.

— Дай ми дисагите.

Той й ги подаде и тя ги разкопча, порови вътре и извади две десертни блокчета. Подхвърли му едното и отвори своето. Гедеон отхапа и задъвка.

— Утре първата ни работа е да намерим вода — каза, докато преглъщаше.

Известно време седяха мълчаливо в тъмното.

— Адски е потискащо — каза Алида. — Трябва да си запалим огън.

Станаха и излязоха навън да съберат дърва. Слънцето беше залязло и въздухът бе станал хладен, в небето проблясваха звезди. От време на време Гедеон чуваше далечния звук на хеликоптери, но с напредването на вечерта те заглъхнаха и се възцари тишина. Влязоха пак в тунела и запалиха огън. Сухото дърво почти не димеше.

Алида дръпна закопчаната му китка.

— Лягай. Смятам да поспя.

Легнаха по гръб един до друг. Десетина минути не разговаряха. После Алида наруши мълчанието.

— По дяволите. Прекалено съм разстроена, за да заспя. В един момент снимам филм, а в следващия се оказвам закопчана за терорист, преследван от цялата проклета страна.

— Надявам се, че не ме мислиш наистина за терорист.

Последва дълго мълчание.

— Да си призная, не изглеждаш от техния тип.

— Адски права си, не съм от техния тип. Това е някаква идиотска грешка.

— Откъде си сигурен, че е грешка?

Гедеон замълча. В главата му отекнаха думите на Фордайс. „Чудесно се преструваше, че не го харесваш — а се оказва, че сте първи приятели и си бил с него от самото начало“. И после най-шантавото обвинение: „Всички онези неща в компютъра ти… чиста проба шибани джихадистки любовни писма“.

— Шибани джихадистки любовни писма — повтори той на глас.

— Какво?

— Така каза агентът, който се опита да ме арестува. Че съм имал, цитирам, джихадистки любовни писма, край на цитата, в компютъра.

Отново последва дълго мълчание.

— Знаеш ли — продължи Гедеон, — зададе ми много добър въпрос. Разбира се, че не е било грешка. Насадили са ме.

— О, нима? — скептично попита Алида.

— Първо се опитаха да ни убият, като саботираха самолета ни. Понеже не се получи, са ми скроили номер.

— Че защо му е на някой да го прави?

— Защото разследването ни засяга човека или групата зад всичко това. — Замисли се за момент. — Не, не го е засегнало, сигурно сме направили пряко попадение. Изкарали сме акъла на някого. Саботирането на самолета, скрояването на номер — това са все рисковани и отчаяни мерки.

Замълча, мислеше трескаво.

— Въпросът е в кой от компютрите ми са посели „джихадистките писма“? Сигурен съм, че не може да е онзи в хижата ми — хард дискът е криптиран с две хиляди четиридесет и осем битов ключ. Защитата е непробиваема. Значи трябва да са бърникали в компютъра ми в работата.

— Но системата там не е ли засекретена?

— Засекретена е. Компютърът ми е свързан със засекретена и изолирана мрежа. Съдържанието на всеки компютър обаче е изцяло достъпно за мрежовите администратори по сигурността и някои други служители. Мрежата автоматично регистрира всичко и всеки в системата и записва всяко натискане на клавиш, всичко, което правиш. Така че ако някой си е играл с компютъра ми в лабораторията, този някой трябва да е вътрешен човек — и това би трябвало да бъде записано.

На отслабващата светлина на огъня забеляза, че Алида го гледа.

— И какво смяташ да направиш по въпроса?

— Да говоря с Бил Новак, мрежовия администратор по сигурността. Той има достъп до всички файлове.

— Значи ще си побъбрите дружески. И той просто ще каже на един издирван терорист всичко, което му е нужно.

— Като опра револвера ти в главата му, ще го направи.

Тя се изсмя рязко.

— Малоумник такъв, това е бутафорно оръжие, заредено е с халосни. Иначе отдавна да съм те надупчила.

Той извади револвера от колана си, огледа го и се намръщи. Наистина беше зареден с халосни патрони.

— Ще измисля нещо. — Замълча за момент. — Така или иначе, отиваме в Лос Аламос.

— Но това е от другата страна на Мечата глава, на трийсет километра оттук!

— Искаше план — ето ти. Пък и Лос Аламос е последното място, където ще помислят да ме търсят.