Трупът на Гедеон

48.

След малко успя да се овладее, избърса очи и вдигна глава. Лицето му бе пламнало от срам.

— Виж ти, виж ти — рече Алида. — Мъж, който може да плаче.

Усмихна му се в тъмното, но усмивката й бе мека, без следа от ирония.

— Ужас. — Той подсмръкна.

Не си спомняше кога е плакал за последен път. Не плака дори на смъртното легло на майка си. Сигурно е било през онзи ужасен ден на 1988 година, на яркозелената трева пред Арлингтън Стейшън, когато беше осъзнал, че баща му вече не е жив, че е застрелян от снайперист.

— Не знам какво ми стана. — Чувстваше се покрусен, че се е пречупил не пред друг, а тъкмо пред Алида. Но в същото време част от него изпитваше облекчение. Тя като че ли усети смущението му и не задълба в темата. Дълго останаха да лежат мълчаливо един до друг.

Гедеон се надигна на лакът.

— Мислех си… Откакто пристигнахме в Ню Мексико, с Фордайс разпитахме само трима души. Явно сме направили пряко попадение, но не сме се усетили. Един от тези хора е бил толкова уплашен от разговора, че се е опитал да ни убие. Първо саботира самолета ни, а когато това не проработи, е натопил мен.

— Кои са тези хора?

— Имамът. Един лидер на култ, Уилис Локхарт. И… баща ти, разбира се.

Алида изсумтя.

— Баща ми не е терорист.

— Вярно, звучи малко вероятно, но не мога да изключа никого. Съжалявам. — Кратка пауза. — Всъщност защо те нарича „магьосница“?

— Майка ми умряла, докато ме раждала. Оттогава сме само двамата. И той винаги е гледал на мен като на някакво чудо. — Тя замълча. — Кажи ми за другите двама.

— Локхарт ръководи някакъв апокалиптичен култ в едно ранчо, Юта Крийк, в южната част на Хемес. Жената на Чокър имала връзка с него и се присъединила към култа. Напълно възможно е самият Чокър също да е бил привлечен. Очакват с нетърпение края на света. Много ги бива в технологиите. Имат невероятно модерни комуникационни и компютърни системи, захранвани от слънчева енергия.

— И?

— Ами, възможно е — просто като хипотеза — да се опитват да ускорят идването на апокалипсиса. Нали се сещаш, да побутнат мъничко, като взривят бомба.

— Мюсюлмани ли са?

— О, не. Хрумна ми обаче, че може да са замислили да взривят атомна бомба и да направят така, че обвинението да падне върху мюсюлманите. Страхотен начин да започнеш Третата световна война. Използват стратегията на Чарлз Менсън.

— Стратегията на Чарлз Менсън ли?

— Менсън и последователите му се опитали да започнат расова война, като избили куп хора и направили така, че смъртта им да изглежда дело на чернокожи радикали.

Алида бавно кимна.

Гедеон продължи:

— Знаеш ли, почти съм сигурен, че зад всичко това е Локхарт и култът му. Имамът и посещаващите джамията изглеждат приятни, здравомислещи хора. Докато Локхарт определено не ми харесва.

— И какъв е планът ти?

— Смятам да си поговоря с Локхарт. — Гедеон си пое дълбоко дъх. — Това означава да пресека планините отново и да стигна до ранчото. Ще тръгнем успоредно на реката, докато не стигнем…

— Аз имам по-добър план — прекъсна го Алида.

Гедеон замълча.

Тя вдигна пръст.

— Първо, сваляме тези дрехи, наклаждаме огън и ги изсушаваме. Защото е студено и става още по-студено.

— Така си е.

— Второ, наспиваме се.

И това беше разумно.

— Трето, трябва ни помощ. А аз познавам най-подходящия човек — баща ми.

— Забравяш, че той е в списъка ми на заподозрените.

— Разкарай го от него, за бога. Той може да ни скрие в ранчото си извън града. Ще го използваме като база, докато не открием кой те е натопил.

— Баща ти ще помогне на заподозрян ядрен терорист?

— Баща ми ще помогне на мен. И бъди сигурен, че ако му кажа, че си невинен, ще ми повярва. Той е добър човек, със силно чувство за справедливост, за правилно и неправилно. Ако повярва, че си невинен — а той ще повярва, — ще преобърне земята и небето, за да ти помогне.

Гедеон бе твърде уморен, за да спори.

Запалиха малък огън в дъното на навеса, така че да не се вижда отвън. Тънката струйка дим пълзеше по тавана и излизаше през тясна цепнатина в скалата. Алида нагласи няколко пръчки за простор.

Протегна ръка към Гедеон.

— Дай ми ризата и панталоните си.

Гедеон се съблече с неохота. Алида също свали ризата си, сутиена, панталоните и гащетата и окачи всичко на простора. Гедеон бе твърде уморен, за да си прави труда да се извръща. Всъщност беше доста приятно да гледа играта на светлината по кожата й. Дългата й руса коса падаше на кичури по голите й рамене.

Тя се обърна към него и той с неохота отмести поглед.

— Не се безпокой — разсмя се тя. — Като малка се къпех гола с момчетата в ранчото. И като пораснах също.

— Добре. — Гедеон я погледна и видя, че и нейният поглед се е задържал върху тялото му.

Алида бързо нагласи мокрите дрехи, добави съчки в огъня, седна и каза:

— Разкажи ми всичко. Имам предвид, за теб.

Гедеон започна да разказва бавно, със запъване. Обикновено не говореше с никого за миналото си. Но дали поради изтощението и стреса, или просто защото беше намерил съчувстващо му човешко същество, започна да разказва за живота си — как беше станал крадец на произведения на изкуството; колко е лесно да обереш повечето исторически дружества и любителски музеи; как най-често го прави така, че жертвите изобщо не разбират, че са били обрани.

— Много от тези музейчета изобщо не се грижат за нещата си — обясни той. — Не ги излагат или не ги осветяват добре и никой не ги вижда. Може и да фигурират в инвентарния им списък, но той никога не се проверява, така че могат да минат години, преди да разберат, че са били обрани. Ако изобщо разберат. Това е идеалното престъпление, стига да не се целиш прекалено високо. В страната има буквално хиляди подобни места, които просто плачат да ги претарашиш.

Алида махна с пръст кичур мокра коса от челото си.

— Леле! И още ли се занимаваш с това?

— Отказах се преди години.

— Не се ли чувстваш виновен?

Гедеон не можеше напълно да се абстрахира от факта, че разговаря с гола жена. Опита се да погледне на ситуацията от друг ъгъл — в края на краищата мъжете в „Закуска на тревата“ не изглеждаха особено впечатлени. От дрехите по простора започна да се вдига пара — скоро щяха да изсъхнат.

— Понякога. Особено силно веднъж. Станах прекалено дързък и отидох на благотворителен коктейл в едно историческо дружество, което бях обрал. Мислех си, че ще е забавно. Срещнах се с куратора на колекцията. Човекът беше потресен и ужасно разстроен. Не само че беше забелязал изчезването на един малък акварел, но и се оказа, че той бил любимата му творба. Само за картината можеше да говори, толкова зле се чувстваше. Наистина го беше приел лично.

— Върна ли акварела?

— Вече го бях продал. Но сериозно се замислих дали да не го открадна отново и да му го върна.

Алида се разсмя.

— Ужасен си! — Хвана ръцете му и ги погали. — Как си изгубил върха на пръста си.

— Тази история никога не я разказвам.

— Хайде де. На мен можеш да ми разкажеш.

— Не. Сериозно. Точно тази тайна ще отнеса с мен в гроба.

Докато го казваше, внезапно си спомни, че гробът му може да се окаже много по-близо, отколкото за повечето хора. Не минаваше ден, дори час, без да си припомни този факт — но този път, докато седеше в пещерата, напомнянето му дойде като удар в корема.

Алида го усети моментално и попита:

— Какво има?

Знаеше, че ще й разкаже, и изобщо не се поколеба.

— Има голяма вероятност да не съм за този свят. — Опита се да се изсмее, но се получи пресилено и млъкна.

Тя го загледа смръщено.

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене.

— Твърдят, че имам нещо, наречено „аневризмена малформация на вената на Гален“.

— Какво?

Гедеон се загледа в огъня.

— Някаква плетеница от артерии и вени в мозъка, голям възел кръвоносни съдове, в който артериите се свързват направо с вените, без да минават през мрежата от капиляри. В резултат на това високото артериално налягане разширява вената на Гален, надува я като балон. В един момент тя се пука — и с теб е свършено.

— Не.

— Раждаш се с това нещо, но растежът започва от двадесетгодишна възраст.

— Какво може да се направи?

— Нищо. Не може да се оперира. Няма симптоми, нито лечение. И ще ме убие в рамките на година. Ще умра внезапно, без никакво предупреждение: бум — и чао.

Млъкна, все така загледан в огъня.

— Шегуваш се, нали? Кажи ми, че се майтапиш.

Гедеон мълчеше.

— Ох, господи — прошепна Алида. — Наистина ли нищо не може да се направи?

Гедеон помълча още малко.

— Номерът е, че научих за заболяването си от един човек в Ню Йорк. Онзи, който ме нае за тази работа. Той е… манипулатор. Има вероятност да е измислил всичко. За да разбера каква е истината, преди няколко дни си направих ядрено-магнитен резонанс в Санта Фе, но както се сещаш, нямах възможност да си взема резултатите.

— Значи ти е надвиснало над главата като потенциална смъртна присъда.

— Повече или по-малко.

— Ама че ужас.

Вместо отговор Гедеон хвърли съчка в огъня.

— И успяваш да мъкнеш този товар в себе си, без да споделиш с никого?

— Разказах на един-двама души. Но не с такива подробности.

Тя още държеше ръката му.

— Не мога да си представя какво е. Да знаеш, че дните ти са преброени. Или да се чудиш дали не е просто някаква жестока шега. — Вдигна другата си ръка, погали пръстите му, китката. — Сигурно е ужасно.

— Да. — Той я погледна. — Но знаеш ли какво? Точно в този момент се чувствам доста добре. Всъщност повече от добре.

Тя отвърна на погледа му. Без да казва нито дума, взе дланта му и я постави върху голата си гърда. Той проследи контурите й, топлата кожа, щръкналото зърно. После тя постави другата си ръка на гърдите му и бавно го бутна назад върху пясъка. Коленичи до него и започна да гали гърдите му и плоския му корем. Изведнъж го възседна и се наведе да го целуне, гърдите й леко докоснаха неговите. След това започна да го насочва в себе си — отначало нежно, после с все по-силно разгаряща се страст.

— Боже мой — изпъшка той. — Какво… какво правим?

— Може да имаме много по-малко време, отколкото си мислим — прошепна тя.