Трупът на Гедеон

35.

Стоун Фордайс спря, избърса потта от челото си и погледна джипиеса. Приближаваха височина две хиляди и седемстотин метра, боровете пондероза се сменяха с ели, гората ставаше по-гъста. Мощните халогенни лъчи на фенерите пронизваха мрака между стволовете и хвърляха резки сенки, двете кучета виеха недоволно от спирането. Фордайс вдигна ръка и всички около него спряха и млъкнаха. Кучкарят смъмри кучетата да пазят тишина.

Фордайс коленичи и огледа следата. Ставаше все по-свежа, краищата на отпечатъците бяха по-ясно очертани. Цял ден и цяла вечер я следваха неотклонно и вече бяха съвсем наблизо — кучетата бяха полудели и опъваха каишите. Фордайс бавно се изправи, без да сваля ръка, и напрегна слух. Стори му се, че чува нещо през въздишките на вятъра между дърветата — равномерен тропот. Конят се движеше странично по стръмния склон над тях.

Преследването беше почти приключило.

— Там горе са — тихо каза той. — Разпръснете се през пет метра. Заобиколете ги отдясно. Мърдайте!

Всички се втурнаха напред, кучетата се разлаяха яростно, хората се пръснаха и поеха нагоре по хълма с извадени оръжия. Бяха изтощени, но близостта на плячката им даваше нови сили.

Фордайс извади колта си и тръгна нагоре. Отново изпита чувство на вина. Трябваше да се усети преди дни. Гедеон бе чиста проба измамник — и беше избрал него за най-големия си удар. Но всичко това вече беше приключило. След като го пипнеха, щяха да го накарат да заговори и заговорът щеше да бъде разкрит.

Щяха да го накарат да заговори. Майната й на Женевската конвенция — ставаше въпрос за атомна бомба. Щяха да направят всичко необходимо.

Задъхани, но без да се отказват, стигнаха до билото. Фордайс беше пръв. Следата свиваше надясно и Фордайс затича приведен покрай нея, като използваше прикритието на дърветата. Останалите го следваха.

Нещо проблесна отпред, чу се шумолене, нещо се раздвижи между дърветата. Фордайс се хвърли към един дънер, приклекна в очакване — и конят изникна пред него, ровеше с копито и ги гледаше нервно. Пъстрият кон на жената.

Без ездачи.

Мъжете се пръснаха и заобиколиха нервното животно, което запръхтя и отстъпи.

Фордайс осъзна какво е станало. За момент го обзе ярост, но успя да се овладее. Изправи се и прибра пистолета.

— Свалете фенерите. Плашите го.

Приближи коня с протегната ръка и животното изцвили тихо. Фордайс го огледа. Дисагите липсваха, юздите бяха вързани за седлото. Този кон беше пуснат нарочно на свобода.

Стисна зъби от яд. Не биваше обаче да показва слабост. Обърна се към хората си и каза спокойно:

— Следвали сме погрешна диря.

Думите му бяха посрещнати със зашеметено мълчание.

— Някъде, може би много назад, те са пуснали коня и са продължили пеша. Ние сме продължили да преследваме коня. Ще трябва да се върнем и да открием къде са се разделили.

Огледа се. Екипът му се състоеше от служители на ПЕЯБ, някои в доста лоша форма, плувнали в пот. Имаше също агенти на ФБР, кучкар и местни полицаи, които някак бяха успели да се прикачат към тях. Групата беше твърде голяма.

— Ти — Фордайс посочи най-грохналото местно ченге, — ти и ти, върнете коня долу. Той е улика, така че го задръжте и го предайте на криминалистите.

Огледа се.

— Трябва да се движим много по-бързо. И сме твърде много.

Безмилостно окастри още хора и ги върна обратно, без да обръща внимание на недоволното им мърморене.

Коленичи, разстла подробните топографски карти, извади сателитния си телефон и набра Дарт. Господи, как не му се искаше да провежда този разговор. Докато чакаше, погледна освободените, които още стояха и го гледаха тъпо като крави.

— Какво чакате, по дяволите? Размърдайте се!

— Докладвайте — нареди Дарт с тънкия си глас.

— Още не сме го пипнали. Подлъгаха ни с коня. Ще се наложи да се върнем.

Рязко недоволно изсумтяване.

— Значи хеликоптерите са в погрешен район?

— Да. — Фордайс погледна картата. — Трябва да бъдат прехвърлени по-навътре в планината, според мен в района Мечата глава.

Чу се шумолене на хартия. Дарт изучаваше същата карта.

— Ще преместим въздушните екипи там. — Мълчание. После Дарт попита: — Какъв е планът му?

— Предполагам, че просто бяга. Нищо друго.

— Нужен ни е. Има и още нещо. Докладваха ми, че хората ви са стреляли безогледно по тях. Това е абсолютно неприемливо. Нужни са ни живи, по дяволите. Трябва да ги разпитаме.

— Да, сър. Но те сигурно… по всяка вероятност… са въоръжени. Става въпрос за терористи. Правилата на ФБР недвусмислено казват, че в случай на самозащита може да се използва оръжие.

— Първо, няма доказателство, че тя е терорист. Може да е… временно под влиянието му. Колкото до правилата, ако ми доставите два трупа, ще съм много, ама много недоволен. Ясно ли се изразих?

— Да, сър — каза Фордайс и преглътна.

— Агент Фордайс, единствената причина в момента да сте там е, че не разполагам с никой друг на място. Имам само вас и дванадесет други специални агенти, които не стават за нищо. И които не могат да го открият въпреки огромното преимущество в жива сила и оборудване. Така че ви питам — ще го хванете ли, или не?

Фордайс се загледа яростно в тънещите в мрак планини.

— Ще го пипнем, сър.