Трупът на Гедеон

46.

Стоун Фордайс се взираше надолу от отворената врата, като управляваше контролния лост на „нощното слънце“, мощния прожектор на хеликоптера. Кръгът светлина играеше по кипналата повърхност на реката и той изпита неочакван катарзис — странно чувство на облекчение, смесено с тъга. Едва ли имаше начин човек да оцелее в тези ужасни бързеи. Всичко беше свършило.

— Какво има след бързея? — попита той пилота по интеркома.

— Още бързеи.

— А след тях?

— Реката стига до язовира Кочити, на около осем километра надолу.

— Значи осем километра бързеи?

— В общи линии да. Малко по-надолу има един особено лош участък.

— Следвайте реката до язовира, но бавно.

Пилотът поведе машината надолу по течението, а Фордайс продължи да претърсва реката с прожектора. Минаха лошия участък — теснина между вертикалните стени със стърчаща в средата скала с размерите на жилищен блок; водата около нея кипеше и се разделяше на две свирепи течения с огромни водовъртежи. По-нататък реката се успокояваше и течеше между пясъчни ивици и сипеи. Без ориентир беше трудно да се определи каква е скоростта на течението. Фордайс се запита дали телата ще изплават на повърхността, или ще потънат; възможно бе и да останат заклещени между подводните камъни.

— Каква е температурата на водата?

— Момент да попитам. — След кратка пауза пилотът докладва: — Дванадесет градуса.

„Това ще ги убие със сигурност, дори бързеите да не успеят“ — помисли Фордайс.

Въпреки това продължаваше да претърсва, повече от професионален дълг, отколкото по някакви други причини. Накрая реката стана по-широка и течението се забави. Надолу се появиха светлини.

— Какво е това?

Пилотът бавно зави, следвайки завой на реката.

— Градчето Кочити Лейк.

След малко летяха над спокойните води на язовира.

— Мисля, че направихме всичко възможно — каза Фордайс. — Останалите могат да продължат с издирването на телата. Върнете ме в Лос Аламос.

— Слушам, сър.

Хеликоптерът зави, насочи се на север и набра височина. Фордайс беше сигурен, че Гедеон и жената са мъртви. Никой не би могъл да оцелее в бързеите.

Запита се дали изобщо е нужно да разпитва Чу и другите системни администратори. Идеята, че някой е вмъкнал имейлите, за да натопи Крю, беше нелепа и почти невъзможна. Подобно нещо можеше да се направи само от вътрешен човек с участието най-малко на един от служителите с най-пълен достъп до системата — и с каква цел? Защо изобщо беше нужно?

Въпреки това безпокойството продължаваше да го гризе. Да оставиш куп уличаващи имейли в работния си компютър, който е част от засекретена мрежа, не беше най-интелигентната постъпка от страна на един терорист. Беше си направо глупост. А Крю беше всичко друго, но не и глупак.