Трупът на Гедеон

39.

Уорън Чу смаяно се взираше в имейлите и ужасът му растеше. Тези съобщения не бяха вмъкнати. Нямаше начин. Само главен администратор бе в състояние да направи подобно нещо.

Бавно се обърна към Гедеон и го зяпна, сякаш го виждаше за първи път. Мина му през ума, че никога не можеш да видиш истински другия. Никога не би предположил подобно нещо.

— Не мога да повярвам, че си написал тези кретении — изтърси той, без да се замисля.

— По дяволите, Уорън, не съм ги писал! — яростно отвърна Гедеон. — Тези имейли са вмъкнати, казах ти!

Чу беше изумен от бурната му реакция. Отново се запита как може да се направи подобно нещо. Изглеждаше твърде малко вероятно. И не само това — каква беше тази история, че и той самият е взет на мушка? Работата започваше да намирисва.

Прокашля се.

— Да. Добре. — Опитваше се да говори спокойно. — Остави ме да поработя малко върху това. Да видим дали ще успея да разбера кой го е направил и как.

— Ти си истински приятел, Уорън. — Гедеон продължи със следващата поничка.

Секунда изчакване.

— Ъ-ъ-ъ, Гедеон… Не мога да работя, когато някой ми виси на главата.

— Извинявай.

Гедеон се дръпна в другия край на стаята, като пътьом — и за голямо раздразнение на Чу — си взе още една поничка. Този тип се държеше така, сякаш не е ял от дни.

Чу отвори един имейл, после друг. Плашеща работа. Защитената мрежа вървеше като виртуална среда от втори тип; възможно ли бе някой да се е възползвал от монитора на виртуалната машина, евентуално да се е сдобил с администраторски права или да е сменил операционната система гост, след което да е заложил програма за проследяване на клавиатурата или по някакъв начин да е компрометирал логването? На теория можеше да се получи, но подобно нещо изискваше повече умения, отколкото имаше самият Чу.

Колкото повече си мислеше за надеждността на архитектурата на виртуалните машини, изолираните адресни пространства и абстрактната виртуална памет, толкова по-трудно му изглеждаше хакването. Освен това винаги бе смятал, че Гедеон е твърде независим… дори някак неясен. Но това означаваше — ако имейлите не са били вмъкнати, — че Гедеон е терорист, предател на страната си, потенциален масов убиец… Зашеметен от тази мисъл, Чу изпита остра нужда да посети тоалетната.

Какво да направи, за бога?

Изведнъж осъзна, че жената, която беше дошла с Гедеон, новопостъпилата, е застанала зад него. Подскочи, когато тя постави длан на рамото му и стисна достатъчно силно, за да привлече вниманието му. Обърна предпазливо глава. Гедеон беше при вратата и оглеждаше коридора, сякаш стои на стража. Едва сега Чу забеляза, че в колана му е пъхнат револвер.

Жената се наведе над него и прошепна:

— Ако имаш аларма, задействай я. Веднага.

— Какво?

— Гедеон е с тях. С терористите.

Чу преглътна. Това беше потвърждение.

— Просто го направи и запази спокойствие.

Чу имаше чувството, че това не се случва с него. Първо Чокър, а сега и Гедеон. Направо да не повярваш. Но имейлите бяха тук, на екрана пред него!

Небрежно се пресегна под бюрото, намери бутона и го натисна. Никога не го беше правил и не беше сигурен какво ще се случи.

Зави сирена. В коридора замигаха червени светлини.

— Какво става, по дяволите? — викна Гедеон.

— Съжалявам, пич — каза жената, обърна се към него и скръсти ръце на гърдите си. — Прецакан си.