Убийство в Оксфорд

единадесет

Тори седеше между един от най-умните математици в страната и един от най-видните геолози в света и копнееше да бъде другаде. Дори ако седеше четири метра по-надясно, щеше да се чувства несъмнено по-добре: тогава щеше да е сред група развеселени професори по музика и богословие.

Да си поканен на такъв прием беше един от професионалните рискове за една аспирантка в Оксфорд. Студентите, които готвеха докторантура, бяха канени, като ги редуваха, но толкова много от преподавателите бяха гейове, неженени или имаха неподходящи любовни връзки със студентите си, че даже когато и партньорите им присъстваха, за да има баланс между двата пола, това беше невъзможно, ако не идваха по-често момичета като Тери, вместо колегите ѝ мъже.

Храната, естествено, беше ужасна. Нямаше изобилие от печени патици, пълнени с пастет от гъши дроб, защото университетът „Сейнт Мери“ беше един от най-бедните. И дори и да имаше, фирмите-доставчици, които отговаряха за университетските кухни, щяха да ги направят с вкус на агнешки котлети. Основната им работа беше да готвят за двеста студенти на възможно най-ниска цена; изисканата кухня не беше част от задълженията им.

Във всеки случай едни хубаво приготвени ястия за тези около нея щяха да бъдат само загуба на време. Тери се опита да не обръща внимание на математѝка, който непрестанно си пъхаше пръста в ухото и го въртеше винаги когато отпиваше от виното си. Тя погледна към чашата му и беше отвратена както от мръсната зацапана с мазнина чаша, така и от тялото му.

Като капак на нейното неудобство, никой от мъжете край нея не притежаваше никакво умение да води разговор и всички бяха неспособни да я приобщят, освен ако не се брояха случайните жадни погледи, които хвърляха към бюста ѝ. Не че имаше желание да се включи в спора им: най-големите умове изглеждаха заинтересовани единствено в дискутирането на университетските клюки и се оплакваха един на друг. „Толкова — помисли си тя — за Редж и неговата Красота, Истина и Доброта“.

Естествено, убийството на Хю Скот беше най-горещата тема в дискусията им.

— Чувам, че някои от нашите възхитителни студенти са се обявили срещу продажбата на къщата, в която е извършено убийството — отбеляза геологът.

Тери наостри уши.

— Защо? Да не би да искат да я задържат? — попита някой от отсрещната страна.

— Не, не е това. Те по-скоро са загрижени за постъпленията. Над сто хиляди лири, които смятат, че трябва да се вложат отново в студентски жилища.

— Това е смешно — подигра се математикът. — Парите са на „Сейнт Мери“, а не техни. Както и да е, сега е абсурдно да се купува.

— Обаче имат морални доводи. Един студент е убит и нашият отговор е да продадем къщата, като по този начин тласнем повече студенти към съмнителната безопасност на крайпътните хотели.

Математикът сви устни.

— Под морал разбирам, че имаш предвид емоционалност, а не етичност.

— Нямам предвид нито едно от двете. Имам предвид, че след като не сме задължени от закона да им осигуряваме жилища, поне сме задължени да им осигуряваме безопасност… Има, разбира се, и практическо измерение: ако студентите се обидят и започнат да упражняват натиск върху университета за повече къщи, накрая те ще ги получат със силата на численото си превъзходство, което в последна сметка ще означава по-малко пари за изследвания и стипендии за научна работа.

— Това място щеше да бъде къде-къде по-хубаво — намеси се математикът, — ако изобщо нямаше студенти.

Тери имаше усещането, че това бяха изтъркани доводи — пълнеж, който позволяваше на участниците да се отдадат на ритуалното чесане на езици.

— Ние всички сме студенти — присъедини се отново геологът. — Още повече, че тези, които ще седнат на тези места в бъдеще, също ще са били студенти.

„Във всеки момент — каза си Тери — ще изкрещя заради безсмислеността на целия този разговор“. Но не го направи. Вместо това сдържа прозявката си.

Чиниите от пудинга бяха отсервирани. Тя съзря Брайън Идън, който стана от другата страна на масата и тръгна към нея, като държеше чаша с вино. Той потупа човека, който седеше срещу нея по рамото.

„О не — помисли си Тери — това е като капак на всичко“.

— Вие се отегчавате, госпожо Уилямс — каза важно той.

— И по тази причина аз, като се позовавам на правило номер тридесет и осем от университетския правилник, ви моля да разменим местата си — обърна се той към преподавателя срещу нея.

— Гледай си работата, Брайън — каза раздразнено преподавателят. — Няма такова правило.

Но такава беше силата на личността на Брайън, че той въпреки това стана и отиде на неговото място. Геологът и математикът седяха мълчаливо и наблюдаваха предпазливо Брайън.

Той не ги погледна, а се обърна направо към Тери.

— Напоследък не съм те виждал. Трябва да се отбиеш да ни видиш.

Тя се опита да се усмихне любезно.

— Благодаря.

— Ние обсъждахме твоя бивш съсед, Брайън, горкичкия! — каза геологът. — Тъкмо споменах, че ужасната му смърт…

Брайън го прекъсна, като продължаваше да се усмихва, впери поглед в Тери и започна да цитира:

— Не мога да позная този стих — каза геологът.

Тери продължи цитата:

Брайън остави чашата си на масата и започна да я аплодира бавно и иронично. Това накара няколко глави да се обърнат към тях и да се заслушат.

— Браво. Не знаех, че си почитателка на Шели. Или това е благодарение на книгата, която ти подарих?

— Не бих казала, че съм почитателка — каза тя. — Ако трябва да бъда напълно откровена, намирам, че е трудно да се възхищавам на поезията му, когато презирам неговия морал.

„По дяволите — помисли си тя — този «прецизен» математик ще ми каже, че нямам предвид морал, а етика“.

Но той не го направи. Вместо това Брайън каза:

— Аха, баналният стар довод на феминистките. Вероятно имаш предвид първата му жена?

— Неговата първа жена, която се е удавила в езерото в лондонския Хайд парк, когато той избягва с Мери Годуин. Но е имало още много други. Той е имал връзка със сестрата на Мери, Клеър, а да не забравяме и Джейн Уилямс.

— Всъщност доведената ѝ сестра — поправи я той. — Но той е бил поет, Тери. Джейн Уилямс го е вдъхновила да напише едни от най-хубавите си любовни поеми. Би ли искала всички тези стихове да не бяха никога написани?

— Ако това е означавало по-малко човешко страдание, тогава да, бих искала — отвърна тя. — Поетите не са по-различни от останалите хора.

Очите му се разшириха от мнима изненада.

— Точно тук грешиш. Поетите са царе на неразбраното въображение, огледалата на гигантските сенки, които бъдещето хвърля над сегашното, думите, които изразяват това, което не разбират, тромпетите, които обявяват битката и не чувстват какво внушават, въздействието, което не е подтикнато, но подтиква… — той ѝ смигна, предизвиквайки я да продължи.

— Поетите са непризнатите законодатели на света. Много полезна философия за някой, който напълно е пренебрегнал всичките форми на закона.

— Аха — заинтригува се той. — Законът. Сега разбирам накъде биеш. Предпочиташ криминалните романи пред поезията, нали? Секстън Блейк пред Уилям Блейк, Конан Дойл пред Колридж, изпълнителите на закона, а не законодателите. Така ли е?

— Наистина готвя докторат върху криминалния роман. Но в края на краищата първата творба на Шели не е ли била детективски роман?

— Написал го, когато е бил още ученик в Итън — отвърна той презрително. — После го е надраснал.

Не беше в свои води и тя го знаеше. Опита се да смени темата.

— Всъщност не съм против повечето романтици. Кийт например не е бил нито шовинист, нито ограничен идеалист, за разлика от Шели.

— Идеализмът е по-далечен реализъм — отвърна той.

Видя, че тя се намръщи, докато се опитваше да се сети за този цитат и се усмихна.

— Брайън Идън. От предговора на моята книга.

— Но никой от идеалите на Шели не е станал реалност, нали? — попита тя невинно. — Или имаш предвид по-далече и от двайсети век? — сега беше негов ред да заеме отбранителна позиция. Сграбчвайки възможността, тя ги изброи на пръсти. — Той е предрекъл края на брака. Това още не се е случило, нали? Предрекъл е също, че Англия ще стане република. И това не е станало. Мислел е, че лирическата поема ще стане по-широко разпространена от романа. И по тази точка е сгрешил.

— Философията е била начин за постигане на целта. Помогнала му е да създаде велика поезия.

Беше като един от вълшебните двубои в народните приказки, помисли си тя: той се превръща в мишка, за да изплаши твоя слон, а ти се превръщаш в котка, за да подгониш неговата мишка. Всички бяха прекратили разговорите и ги слушаха. Преподавателите около тях ги слушаха с любопитство, а тези в по-далечния край на масата бяха обърнали глави, за да ги чуват.

— Това е субективно мнение — присмя му се тя. — Какво беше казал Спендър за Шели — телата и душите на брата и сестрата са се слели. А и после онзи самосъжаляващ се вик: „Оставете ме на тревата! Умирам! Призлява ми! Провалям се!“

Брайън Идън сви рамене.

— Не трябва ли поетът да бъде съден не по личния му живот и дори не по неговата най-лоша поезия, а напротив — по най-доброто, което е създал? Като не преставаше да я гледа, той изрецитира:

Думите отекнаха в голямата зала, тяхната непорочна красота отне всяка възможност за отговор, който тя можеше да даде.

— Както знаеш, било е посветено на негова любовница. Ако никога не е имал любовни връзки, това нямаше да съществува. Романтизмът не е начин на писане, той е начин на живот. Всичко или нищо. Повечето от нас нямат куража да постигнат всичко.

Настъпи дълго мълчание.

— Някой ми беше казал — намеси се геологът, — че Кийтс е слагал пипер на езика си, когато е пиел бордо, за да засили усещанията.

— Сигурно е пил толкова отвратително вино, колкото това тук — предположи математикът. — Кога ректорът ще отпусне малко пари за по-добри вина?

Брайън, макар че не каза нищо повече, още я наблюдаваше триумфиращо. Около тях разговорите отново се оживиха. Тери се проклинаше. Какво я беше накарало да спори с Идън, и то на тема, по която е специалист?

Но макар че загуби, трябваше да си признае, че за няколко минути вечерта ѝ не беше толкова отегчителна.

За кафето те се преместиха в другата зала. Още веднъж Тери се почувства изолирана. Беше направила всичко възможно да изглежда като декорация, защото за това я бяха поканили. Тя се преструваше, че разглежда портретите по стената на бивши ректори и бележити преподаватели. От време на време долавяше насмешливите погледи на преподавателите около себе си. Явно историята с импровизирания дебат се беше разнесла бързо.

Почувства, че някой я хваща за лакътя и подскочи, като разля кафето си. Видя Идън и се успокои.

— Беше изключително удоволствие да споря с теб — каза той, като се приближи още повече. — Мисля, че това беше първият смислен разговор, който съм водил на това място.

— Няма нужда да бъдеш снизходителен. Ти избърса пода с мен и всеки го знае.

— Е, да. Но това, което само ти и аз знаем, е колко много се забавлявахме.

— Водихме академичен спор за мъртъв поет — престори се тя, че не го е разбрала. — Какво ти забавление?

— Това не беше спор — отвърна той развеселено. — Това беше любовна игра.

— Не ставай смешен.

Нищо на света не е само за себе си — прошепна ѝ той.

— Тъкмо резервирах двойна стая в хотел „Олд Пасънидж“ горе на пътя. Румсървис ще ни донесе цветя и шампанско: ако вървим бавно, ще стигнем там в същото време, в което и те ще са готови.

Тя го погледна и видя, че беше напълно сериозен.

— Ами жена ти? — процеди ледено.

Той се засмя, като вълк, готов за плячката си.

— О, и тя може да те има. Но не тази нощ. Тази нощ те искам за себе си.

— Нямах това предвид — започна тя, но спря. — Какъв е смисълът? — погледна го право в очите. — Иди и си играй игричките с някой друг.

— Игрички? — присмя ѝ се. — Изобщо не са игрички. Наведе се, долепи устни до ухото ѝ и задъхано изрече:

— Глупости — оживи се Тери. — Щом има рима, не означава, че е истина.

— Аз пък си мислех, че ще ми отвърнеш със също така красив цитат от философията на Еркюл Поаро — присмя се той.

— Ако си искал да ме вкараш в леглото си… — тя млъкна.

— Да?

— Щеше да ми позволиш да те победя — тя му подаде чашата си и се отдалечи. Но не беше достатъчно далече, че да не чуе какво извика след нея:

— Не. Не мисля, че това е истинската ти същност.