Убийство в Оксфорд

две

Щом се нанесеше в нова къща, Тери най-напред разопаковаше книгите си. Всичко останало — готварската печка, прозорците без пердета, чашите, загънати в хартия — бяха пренебрегнати, докато не подредеше на рафтовете скъпите си книги по тематика и по азбучен ред.

Дейвид се вбесяваше от това и тя го правеше нарочно. Сега, когато него го нямаше, беше много по-добре.

Рафтовете пред нея бяха като каменни пластове с различен цвят и всеки от тях беше свързан с някакъв период от живота ѝ. Най-отдолу бяха сивите и черни книги на Пингуин и пиесите на Арден по Шекспир, останали още от училище. Над тях яркозелените книги на Вираго, които тя четеше на седемнадесет, после тънките книги с поезия, строени до поредицата от томове на Кинг Пингуин. Следваха учебните издания за студенти на Джойс, Иейтс и Елиът, а под тях критическите трудове и академични есета. По-долу тя нареди евтините криминални романи и трилъри, ярки и разноцветни, докато малкото дебели книги, купени наскоро в Лондон, постави най-отгоре. Там бяха „Направѝ си сам“, „Радостта от секса“, „Книга за дома“, няколко стари каталога „Наш дом“, както и антикварните издания на „Интериори“ и „Плетиво“.

За разлика от Тери, Мо първо пусна уредбата. Трейси Чапман, която се чуваше през отворената врата на микробуса, беше истинска революция за еснафите от Оксфорд. Двете пренасяха багажа от лондонския апартамент на Мо.

— Не е ли забавно? — усмихна се Тери. — В Лондон никога не оставяхме микробуса с отворена врата или пък отключен.

Мо я погледна развеселена.

— Тери, престъпления има навсякъде. Или забрави какво е станало в новия ти дом?

— Така е. Аз само…

— Какво ме занасяш. Даже не се опитвай. Щом искаш да бягаш от живота и да вегетираш тука, твоя работа.

Говореше, сякаш не ѝ пука, но Тери знаеше, че е жестоко наранена. Те живяха заедно в апартамента на Мо шест месеца. Никой от агенцията не разбра колко са близки. Щом пристигна, Тери се почувства както преди, когато като първокурсничка се прости със сигурността на бащиния дом и дойде за пръв път да живее тук.

— Не мисли, че бягам.

— В никакъв случай. Ще отскачам всеки път, когато мога. Лесно няма да се отървеш от мен.

Книгите свършиха. Тери коленичи, за да извади порцелана от кутиите.

— Не от теб. Аз бягам от действителността — призна тя.

— Я стига. Нали не беше активистка от радикалното движение? Веднага ще ти пратя няколко колета, ако станеш прекалена провинциалистка. С брой на „Време за почивка“ и афро-еврейски сандвичи. Или ще дойдеш за някоя откачена демонстрация. Аз облечена като Док Мартенс, а ти — в университетска тога.

Тери я прегърна и тогава някой звънна на вратата.

— О, вече имаме и гости? — каза Мо. — Може би е пасторът да ти напомни за неделната служба? Или от комитета на жените те канят на чай?

Тери я ощипа да я пусне.

Една жена на средна възраст надничаше през вратата.

— Госпожа Уилямс? — попита тя.

— Аз съм Тери Уилямс, а това е приятелката ми Мо Доусън.

Тери протегна ръка.

— Шийла Гибсън. Живея до вас.

Жената се приближи и посочи неопределено към къщата си.

— Отбих се да ви кажа добре дошли в Осни. — Тя изгледа подозрително купчината кашони. — Боже мой! Съпругът ви е оставил тежката работа.

— Аз нямам съпруг. Разведена съм — всеки път го произнасяше все по-лесно, — но Мо ми помага.

— Вие сте щастлива — опасявайки се, че Тери няма да я разбере правилно, тя добави: — Хубаво е, че сте тук. Мисля, че сте много смела.

— Защо? — намеси си Мо.

— О, Боже! Май сгреших — Шийла сложи ръка на устата си, но очите ѝ блестяха.

— Вече знам за историята с къщата — каза Тери, — но тя не ме притеснява.

— О, Боже! — разочарова се Шийла. — По-добре да ви оставя. Ако имате нужда от нещо, само ми почукайте. Даже старият може да ни налее по чашка, ако не бързате. — Тя млъкна, но след минута добави: — Толкова е хубаво, че пак имаме подходящ наемател. Студентите бяха непоносими с техните партита и с велосипедите си, задръстили целия тротоар. Нищо не ги интересуваше, защото живееха по година и тъкмо им научиш имената, те вече си заминали. Когато посъветвах една от тях да си измие прозорците, които бяха ужасно мръсни, тя само ми се изсмя. Ние имаме асоциация на местните жители. Знам, че току-що пристигате, но вярвам, че в най-скоро време ще дойдете при нас.

Тери отговори уклончиво.

— Представлението започна — подразни я Мо, щом Шийла си тръгна.

— Стига. Хайде да намерим бърза пакистанска закуска. Гладна съм.

— О, ние нямаме в Оксфорд бърза пакистанска закуска — Мо изимитира гласа на Шийла. — Толкова ужасни хора, които не приличат на членовете в асоциацията на местните граждани.

Вторият неканен гост се появи по-късно. Дойде посред нощ, след като бяха заспали. Чу се болезнен пронизителен вик, който разсече като бръснач сънищата на Тери.

Тя бе свикнала да спи в шумния нощем Лондон, но непознатият крясък я събуди внезапно и сърцето ѝ щеше да се пръсне.

Беше леко пияна. Двете с Мо бяха открили най-големия и скъп магазин за деликатеси, който някога бе виждала. След като накара приятелката си да не сипе повече язвителни бележки към студентските стипендии и припечелените с труд пари на честните данъкоплатци, те завършиха деня с две изстудени бутилки шампанско „Перие“, парче сирене „Стилтън“, пастет от пилешки черен дроб и голямо парче мармаладов кейк. За щастие, Мо откри и студентския пътеводител на Оксфорд.

Тъй като нямаше столове, ядоха на горния етаж, изтегнати на двойния матрак на Тери, като две ученички, устроили си среднощно пиршество, които се наливаха с шампанско, докато Мо четеше на глас откъси от пътеводителя.

„Театрално дружество Хертфорд. Миналата година, през зимата, ние успешно поставихме «Сън в лятна нощ», разкриваща мрачната страна на Шекспировата комедия. Сериозните драматични актьори са винаги добре дошли.“ Звучи забавно. „Клубът «Муслона». Организира първенства с пръчката на Мечо Пух за търсене на северния полюс и изричане на заклинания.“ Мили Боже! Какво стана със стачкуващите и с промяната на света. Слушай, има още. „Дружество на зюмбюлите. Посветено на пиенето, упадъка и твърдението на Сандлер, че поезията е синтез от зюмбюли и бисквити.“ Мо хвърли книгата на пода.

— Днес открих, че студентите са досадни и егоцентрични, но ако знаех, че се връщаш при тях, щях да те вържа за масата в кухнята.

— Не ставам за член на такова дружество — отбеляза кротко Тери. — Не съм студентка. Не съм членувала в тях, дори като студентка.

Тя разбираше защо Мо беше кисела. Никога нямаше да са толкова близки. В понеделник Мо щеше да се върне в Лондон, за да снима реклами за дамски превръзки, докато Тери щеше да започне доктората си. Въпреки че Мо обеща да идва, техните пътища се разделяха. Да се напият тази вечер за сбогом.

Тери седна в леглото, ослуша се и зачака. Крясъкът, който я събуди, пак се повтори, и то така близко, че за момент тя помисли, че идва от стаята. Тя сдържа дъха си, без да издаде нито звук.

Две святкащи очи я гледаха с ярост през прозореца. Тя потрепери, после си пое дъх с облекчение. Беше котка. Под самия прозорец имаше навес. Животното просто се бе изкачило по полегатия покрив.

Стана от леглото и тръгна към котката, като се опитваше да не я изплаши. Зад гърба ѝ Мо мърмореше нещо, все още сънена. Тери се приближи до прозореца, но котката се обърна, пързулна се и падна на плочника. На нея ѝ се стори, че видя нещо розово отзад, като рана. Котката беше вече далеч, когато тя осъзна, че това беше лъщящата и разширена вулва на животното. Докато гледаше занемарената градина, снежнобяла на лунната светлина, тя пак я зърна, преди да се изгуби под сенките.

Мо запали лампата. Градината в миг изчезна, заменена от сребристочерното отражение на Тери, гола, по тениска и с разчорлена коса.

— Какво стана?

— Беше една котка — каза тя, като се върна в леглото — Беше странно — тя потрепери, — задните ѝ части бяха разтворени.

— Може да е била разгонена.

— Като я чух, че се опитва да влезе… Бог ми е свидетел, че не съм суеверна, но…

— Не позволявай да те баламосват с убитото момче — каза Мо. — Те ще се опитат. Няма да им харесва, че си момиче, а не те е страх. Ще се опитат да те изплашат. — Тя докосна косата на Тери и прошепна: — Ела…

Устата на Мо беше лепкава от съня, с вкус на паста за зъби и шампанско. Тери я целуна дълбоко, езикът ѝ мина по познатите очертания на зъбите ѝ, телата им се доближиха, гърдите им се долепиха една до друга и тя провря десния си крак между бедрата ѝ. Улови дъха ѝ и се удиви на бързата им възбуда. Сексът с Дейвид беше енергичен и бурен, с масажиране и прегръдки. Всичко, което правеха с Мо, беше да лежат една до друга. Само след няколко минути тя се почувства като част от жироскоп, издигащ ги към оргазъм. Облиза пръстите си и ги плъзна между бедрата на приятелката си.

След това Мо мигновено заспа. Тери я прегърна, заслушана в звуците на новия си дом. Даже отдалеченото движение на колите изглеждаше различно от лондонското и ехтеше по-различно в празната къща.

С Дейвид се запознаха в университета, но връзката им се задълбочи, едва когато той намери работа в града, а тя започна аспирантурата си. Това беше времето на финансовата дерегулация, наречена „големият удар“. Търговските банки предлагаха абсурдни заплати — като треньор, той печелеше годишно повече, отколкото беше нейната стипендия за целия ѝ докторат. Затова не се наложи Дейвид дълго да я убеждава да потърси работа в Лондон. Техен приятел, който беше главен експерт-счетоводител в една от големите рекламни агенции, ѝ уреди интервю за плановик, като ѝ помогна в създаването на стратегии, за новите кампании и в проучването на работните групи, занимаващи се е потребителите. За нейно учудване, тя откри, че е доста добра. Опитът ѝ в разчитането на текстове и в анализирането на литературния символизъм ѝ помогнаха да интерпретира отговорите на потребителите толкова лесно, че ѝ оставаше само да докладва за тях, и тя скоро доби репутацията на плановик, който се бореше за квалифицирана работа. Всички във фирмата я обожаваха, дори когато се налагаше непрекъснато да отблъсква ухажванията на художествените директори.

Една от служебните облаги на Дейвид беше нисколихвената ипотека и двамата се хвърлиха в бума на 80-те за недвижима собственост. Всички като тях го правеха, всички професионалисти от средната класа с два дохода, без деца и нечленуващи никъде. Понякога се връщаше назад и всичко ѝ напомняше за онова търговско-строително дружество по времето, когато грънчарите от бар „Грънчар“, готвачите от „Кукхам“ и банкерите от „Балхам“ профучаваха през обществените слоеве, като взимаха назаем и депозираха, продаваха и купуваха, изтощаваха се да строят, но не спираха да напредват по невидимата структура, позната като стълба на собствеността. Това беше интересна метафора, помисли си тя, стълбата преди всичко е нещо полезно, реално като тухлите и хоросана. Тогава никой не подозираше, че стълбата ще се превърне в сапунен мехур.

Следващите две години бумът създаде ефекта на разпръскването и разгони специалистите като тях от традиционните области Фулхам и Клафам в новосъздадените Балхам, Стокуел, Брикстън и Ламбет. Тя и Дейвид бяха пионери в Тутинг; те поправяха и продаваха с доста добра печалба. Шест месеца по-късно продадоха къщата в Батърсий и купиха една на стръмна улица в Кенингтън. Година по-късно купиха друга в скъпия Уондсуърт, която имаха намерение да преустроят от апартаменти в къща с шест стаи. Когато Дейвид остана без работа в кризата през 1987 г., той продължи ремонта на къщата, но не нае толкова много строители. Купи си лабрадор, замени служебното си БМВ със стар рейнджроувър и взе да пие повече, но животът, общо взето, течеше по старому. Тери пак бързаше след работа да облече стария гащеризон и да боядисва, да разглобява или да дяла изгнилите трегери. След шест месеца тя намери дамски бикини в жабката на рейнджроувъра. Първата ѝ абсурдна мисъл беше, че Дейвид е развил някаква мания. По-късно, като прозря истината, тя се изчерви от срам и провери дали бикините на любовницата са по-малки от нейните.

Дейвид имаше връзка със съседката повече от година. Той се оправда, че тя я започнала, но това не беше извинение. За него може би беше. Като всички мъже, той се оправда, че не можал да устои. Просто се бе пуснал по течението — градът, жилищният бум, изневярата. Изнесе се от къщи по нейно настояване.

После отиде при майка ѝ и призна всичко. Помоли я да му помогне. Молбите на майка ѝ бяха фалшиво наставнически, но Тери бързо ги отбиваше.

— Остани при съпруга си.

— Аз стоях, мамо, но той не стоя до мен.

— Дейвид научи урока си.

— Това е брак, мамо, а не училище.

— По-млада няма да станеш.

— Аз съм на 27, мамо. Сега можеш да родиш и на 45.

А най-жестоката реплика бе:

— Добре, аз няма да се подмладя, но поне да се порадвам на внуци, преди да умра.

— А брат ми Марк? Той и Рейчъл ще ти родят внуци, ако им платиш достатъчно.

И накрая:

— Всеки мъж има различни сексуални нужди.

Последният разговор свърши неочаквано, когато лабрадорът, който Дейвид беше оставил вкъщи, си пъхна носа под практичната пола на майка ѝ, получи ерекция и се изпразни върху краката ѝ. Тери изтича в кухнята за парцал и едва не се изсмя. Оттогава майка ѝ престана да дава наставления.

През петте години съвместен живот не бяха отворили сватбените си подаръци. Нямаше и смисъл, защото през няколко месеца се местеха. Сега Тери най-после ги разопакова и подреди в кутии машините за сладолед, порцелана, бурканите за спагети. Мо и фотографът, с когото се запозна на едни рекламни снимки, дойдоха една вечер да ѝ помогнат. Когато Дейвид се завърна вкъщи, диванът, леглото и масата в трапезарията бяха разрязани наполовина с една от металорежещите машини. Коремът на лабрадора също беше разполовен с дебела черна линия, нарисувана с флумастер. На предната половина беше написала „твой“, а на задната „мой“. Идеята беше на Мо, но го нарисува Тери.

Тя знаеше, че Мо е лесбийка от клюките в службата, но ги отдаваше на сексуална завист. В младежката среда на творческия отдел на агенцията, всяка късо подстригана блондинка, която разнасяше папката с документи с обеца на носа и задник в съдрани дънки, беше под прицел. Но когато Мо ѝ предложи за известно време да живеят в една квартира, тя помоли Тери да е толерантна към хората, които щяха да нощуват у тях.

— Под хора нямаш предвид мъже, нали? — попита Тери.

— Именно — отвърна Мо предизвикателно.

— Няма проблем — беше отговорила Тери и наистина нямаше. Тя не ревнуваше Мо от приятелките ѝ, но ѝ беше любопитно какво правят заедно. Не вярваше, че така може да се изпита дори и половината удоволствие от истинския секс, макар че веднъж, докато търсеше дамски превръзки в стаята на Мо, се натъкна на отворено чекмедже, пълно със секс аксесоари, толкова разнообразни, че направо се слиса.

По това време не водеше полов живот, макар че ѝ липсваше. Когато от службата организираха парти за Ан Самърс, Тери си поръча вибратор. Тя го използва веднъж, после го изтърва във ваната и батериите му започнаха да изпускат жълта лепкава течност. Мо ѝ беше казала, че проблемът с вибраторите е в тяхното студено безразличие. Страхотни са да те доведат до оргазъм, но без никакво внимание от тяхна страна. Когато беше с мъж, това винаги я притесняваше, защото той постоянно търсеше ерогенните зони и се интересуваше само от броя на оргазмите ѝ, за да задоволи самолюбието си на любовник.

На нейното поколение му беше по-лесно, отколкото на поколението на майка ѝ. Но макар че гредите на вратата бяха изместени надясно, целта на играта пак беше да вкараш най-много голове.

Мо започна да ѝ прави масажи. Тя не докосваше ерогенните зони, но и двете знаеха, че Тери се възбужда, ала не отдаваха внимание на това. Веднъж тя я помоли да не спира. Нямаше нито фойерверки, нито земетресение или пък някоя удивителна странност в желанието ѝ. Просто ѝ беше хубаво и тя го искаше, но после се почувства виновна. Двете станаха любовници, но Тери не се смяташе за лесбийка. После Мо престана да води момичета вкъщи. Когато я попита защо, Мо ѝ каза, че е влюбена в нея.

Тери се ядоса, излезе и преспа с най-пияния художествен директор от службата. После се върна при Мо и повърна. Мо изчисти, без да ѝ каже нищо. Тери завърши вечерта в леглото ѝ.

Двете бяха заедно шест месеца. Те нямаха официален ангажимент една към друга, но като монахини в манастир, месечните им цикли бавно се синхронизираха, нещо като женитба на телата, която ставаше все по-дълбока.

Тери знаеше, че връзката им няма бъдеще и тя, а не Мо щеше да я скъса. Все пак искаше да вземе решение, каквото и да е то, за да си докаже, че не се е оставила като Дейвид и останалите на течението. Тя писа на предишния си преподавател, за да разбере може ли да се върне в Оксфорд. Изненада се, когато той ѝ отговори сърдечно. Беше чул за раздялата ѝ с Дейвид и би се радвал тя да завърши доктората си. Разбира се, не можеше да ѝ издейства стипендия, но щеше да я подготви заедно със студентите. Тогава продадоха къщата в Уондеуърт. Тя и Дейвид излязоха от брака си по-богати с осемдесет хиляди лири. Дейвид веднага вложи дела си в по-малка къща в Стрийтхам. Тери започна да търси в Оксфорд нещо, което да ремонтира, защото беше добила богат опит по време на брака си, но искаше къща, където да живее, а не само да инвестира в нея.

Когато подписаха договора, съобщи на Мо.

Вече заспиваше, когато отново чу котката. Беше минал час, но звукът рязко я събуди. Сега беше различен. Преди бе гневен вик, а този път по-сърцераздирателен, насечено пронизително мяукане. Вик на животно, което беше измъчвано.

Идваше от долния етаж на къщата.

— Мо! — извика Тери.

Отговор нямаше.

Тя се измъкна от леглото и се опита да надмогне страха си. Крушката на стълбището беше непоносимо ярка за сънените ѝ очи. Слезе на пръсти по скърцащите стълби. Шумът идваше изпод босите ѝ крака, от мястото, където бяха изхвърлили празните кашони. Тя се ослуша за миг, викът я прониза отново — внезапен вопъл на агония — и космите ѝ настръхнаха.

Даже при запалена лампа в нишата се виждаше трудно. Тери предпазливо се приближи. Ако котката агонизираше, тя не искаше да пострада от ноктите и зъбите ѝ. Тогава я видя в една от кутиите, червените ѝ очи я гледаха с ярост, а около нея имаше нещо бяло. Бялото петно се размърда и Тери съзря куп новородени котенца.

Котката пак измяука и още едно лъскаво вързопче се плъзна навън, като се опитваше да се измъкне от топката слуз, която го обвиваше.

Всичко стана ясно — виковете, отчаяният опит да влезе през прозореца на спалнята, разширеният таз, който Тери зърна, докато котката бягаше. Тя се бе опитвала да намери тихо местенце, където да роди малките си. Тери преглътна и се опита да я успокои. Майката ближеше последното новородено, докато другите две търсеха зърната ѝ. Котката излапа дългата нишка плацента, както чревоугодник чиния със спагети.

Тери събуди Мо, защото знаеше, че би искала да види малките.

— Имаме гости — каза ѝ тя, докато полузаспалата ѝ приятелка не можеше да схване какво става.

— Ела да видиш — заведе я на долния етаж и ѝ показа кашона. Мо се приближи и надникна. Като видя котенцата, нададе вик на задоволство.

— Откъде се взеха? — прошепна тя.

— Не знам. Може би е на съседите. Не разбирам как е влязла. Дали има нужда от нещо?

Мо поклати глава.

— Сигурно от мляко, като ги роди. По-добре да я оставим сама.

— Да се обадим ли на ветеринаря?

— Няма нужда. Котките на родителите ми винаги раждаха котенца. Оставяхме ги да се опознаят и сприятелят. Природата си знае работата.

Като разбираха по виковете ѝ, че следващото коте е на път, те идваха при нея. Най-накрая се роди последното и котката, смъртно изтощена, лежеше на едната си страна, но мъркаше доволно, а котенцата се мушеха и търкаляха около корема ѝ.

Докато Мо топлеше мляко, Тери отиде в предната стая и опря лакти на прозореца. Зазоряваше се. Гледката не беше кой знае какво — еднакви къщи, долепени една до друга, също като тези в Лондон. Единствената разлика беше, че пред някои от къщите имаше по пет-шест велосипеда, които блокираха тротоара. Това бяха къщите със студенти, от които се бе оплакала съседката.

Две фигури бягаха по още тъмната улица. Те бягаха сериозно, облечени в еднакви анцузи „Гребен клуб“, с гирички на китките и уолкмени на кръста. Минаха близо до нея, но не я видяха.

В този момент иззад ъгъла зави червена спортна кола, скъпа, но стара. Тя паркира в двора на отсрещната къща и от нея слезе млада двойка. Мъжът беше с черен костюм, а жената с бална рокля от тафта. Тери се зарадва, че Мо я нямаше да ги види: точно нейните стереотипи — неподходяща комбинация между модел от списание и инспектор Морз от култовия сериал.

Мо ѝ донесе кафе и за известно време двете наблюдаваха улицата.

— Е — каза Мо най-накрая, — те, изглежда, се справят добре. Можем да се върнем в леглото.

— Само си мислех… Може да се е изгубила. Какво ще стане, ако не намерим стопанина ѝ?

Мо изсумтя.

— Ние? Защо ние?

— Е, добре, какво ще стане, ако не го намеря?

— Ще си имаш котка. Освен това — четири котенца.

— Искаш да кажеш пет. Аз ги преброих. Но…

— Не, четири са. И аз ги броих.

Тери се втурна към кашона и ги преброи. Бяха четири.

— Едното е под нея. Трябва да я преместим, да не го смачка — провикна се тя към Мо.

Мо ѝ помогна да вдигнат котката. Но под нея нямаше нищо.

— Пет бяха, Мо. Преброих ги. Едното сигурно е избягало — каза отчаяно тя, като разчистваше кашоните.

— Успокой се, Тери. Не може да е избягало. Много е малко, за да излезе от такъв голям кашон. Той е висок. Освен това… О, Боже, виж…

Преди да се обърне, Тери разбра какво изуми Мо. Като в ужасен сън, тя видя как котката сниши глава към това, което ядеше. Зърна неокосменото тяло, с размерите на мишка, захапано напречно. Тънкото цвъртене, толкова тихо, че тя не го чу, изведнъж престана. Котката вдигна глава и лакомо преглътна остатъците от малкото си, както пеликан, който поглъща риба. Тери се извърна.

— О, Боже! — прошепна Мо.