Убийство в Оксфорд

двадесет и едно

— „За мен, както и за много други, четенето на криминални романи е вид пристрастие, както цигарите или алкохолът. Симптомите са същите. Първо, интензитетът на непреодолимата нужда — ако имам да върша някаква работа, трябва да внимавам да не попадна на криминален роман, защото веднъж щом го почна, не мога да работя или спя, докато не го свърша. Второ, неговата специфика — историята трябва да следва определени правила. (Много ми е трудно, например, да чета криминален роман, чието действие не се развива в провинциална Англия.)“ От кой известен поет е този цитат?

Вдигна ръка едно момче в средата на аудиторията, сега по-празна и от предишната лекция на Тери. Тя отбеляза, че винаги момчетата вдигат ръка. Той няма да познае отговора, но така или иначе ще опита. Момичетата никога не вдигат ръка, защото се страхуват да не сгрешат.

— Томас Стърн Елиът — рискува той.

— Добър опит, но не е верен. Като се има предвид какво ви казах предния път за Елиът. Не, това е У. Х. Одън в есето си „Виновният викарий“, написано, когато е бил професор по поезия тук, в Оксфорд. Това есе е едно от първите критически изследвания на криминалния роман. Това е негов опит да анализира „магическата функция“ на жанра, както сам той се изразява.

За Одън, както посочих, най-важният аспект на детективския роман е, че действието му се развива в определен вид общество. Донякъде това е така, защото е изискване на структурата му. Трябва да има тесен кръг заподозрени, така че един от тях, а не външно лице да е убиецът. Но Одън смята, че трябва нещо повече от това. За него обстановката, където се извършва убийството — била тя усамотена селска къща, селце или професионална група — представлява това, което той нарича „великото точно място“. Това е невинно общество и в него няма нужда от закони, докато убийството не покаже, че един от членовете му вече не е с чисти помисли. Тогава законът става реалност и всеки трябва да живее под сянката му, докато не бъде разкрит виновният. С неговото залавяне невинността е възстановена и няма нужда повече: от закона. Много ли бързам?

Интересът на слушателите ѝ беше намалял. Едно момиче разтриваше китката си, изтръпнала от писането.

— Не трябва да се стараете да запишете всичко — каза тя отчаяно. — Аз само се опитвам да ви предам същността на различни идеи, до които са стигнали други хора.

Те я гледаха с празни, невиждащи очи. Е, да продължим с шоуто.

— От наблюденията Одън създава теорията си. Той засяга известното схващане, че криминалният роман ни позволява да споделим насилието в едно убийство с някого другиго и да се освободим от него, като посочва, че в тези книги ние рядко виждаме убийството или насилието в сравнение с долнопробните трилъри на времето. Той ни внушава, че това, в което ние, читателите, всъщност участваме, е възвръщането на невинността. Необходимо условие в класическия криминален роман е накрая виновният да бъде отстранен. Ето какво казва Одън: „В реалния живот аз не одобрявам смъртното наказание, но в криминалния роман убиецът не трябва да има бъдеще.“ Така че, според него, криминалният роман е фантазия, в която се възстановява моралната невинност.

Той вижда криминалния жанр в основата си като протестантски и отбелязва, че процъфтява главно в протестантските страни, където не съществува традицията да се изповядваме пред свещеник. Някой може да си каже, че „Отец Браун“ на Честъртън опровергава това, но трябва да запомним, че Честъртън започва да пише „Отец Браун“, докато е още протестант, и по-късно става католик.

А сега да помислим за връзката между детектива и убиеца. Основно изискване на криминалния роман е детективът „да разреши случая чрез логическо умозаключение от безпристрастно изложените факти пред читателя“, според думите на Х. Р. Ф. Кийтинг. Помислете за момент върху това. Убиецът представлява яростта, а детективът — логиката. Следователно разгадаването на едно престъпление е спор между страстта и разума, също както при извършването на грях. Погледнато по друг начин, под логика разбирайте ред, стабилност, общество, а под ярост — хаос, анархия и индивид. Така ние се доближаваме до известните анализи на Ницше за произхода на гръцката трагедия, която той разглежда като родена от конфликта между Аполон, бога на здравия разум, и Дионисий, бога на хаоса. В крайна сметка магическата функция на криминалния роман е повторното ритуално влизане в сила на този архетипен конфликт в човешката психика.

Тя виждаше, че интересът на студентите съвсем се загуби. Щяха да се чудят кой е Ницше, защото не беше англичанин. Да оставим писателя на криминални романи. Защо изобщо трябваше да го четат, както и всичко друго.

— Трето, нека помислим за самото престъпление. То обикновено е убийство, макар че „Лунният камък“ на Уилки Колинз, който Елиът нарича „Първият и най-добър криминален разказ“ е за кражба на бижута. Защо тогава трябва да има убийство?

Никой не вдигна ръка.

— Хайде — окуражи ги тя, — всеки трябва да има някаква идея.

Те неловко се спогледаха един друг, като чакаха някой да изяви желание да каже нещо.

— Добре — каза най-сетне Тери, — нека разгледаме някои от възможностите.

Два часа по-късно тя седеше в автобуса за Кембридж, сънлива от следобедното слънце.

Имаше само един начин да провери показанията, които оневиняваха Брайън за смъртта на Хю Скот. Трябваше да посети един от групата, която е била с него онази нощ. Тя избра Мери Симпсън, защото реши, че на нея ѝ е било най-трудно в полицията. Освен това в показанията си доктор Симпсън твърдеше, че познава Брайън много преди останалите. Тери искаше да разговаря с нея за миналото ѝ.

Докато автобусът напредваше в задръстването по магистрала М40, Тери прегледа двете книжки с поезия от Брайън Идън, които беше взела от библиотеката. Не знаеше какво търси, но подозираше, че всеки публикуван поет, който след това се е отказал от поезията, за да се прослави като биограф на други поети, трябва да има някаква история.

Двете книжки бяха съвсем различни. Първата, издадена, когато е бил още студент, и озаглавена „Булдозери“, беше повече от това, което можеше да се очаква от първа стихосбирка: преждевременно развита дарба, плавен стих, но пълна с отзвуци на други писатели, наслоена с иронични пози и надути игрословици на млад мъж, който гори от желание да впечатлява. Втората — „Големият химн“, беше по-мрачна, но и по-лична. Стеснителната интелигентност на по-ранната творба беше преобразена в компактна: лингвистична игривост. Тя беше по-добрата от двете книжки — по-малко повърхностна и прекалено самоуверена, но докато я четеше, тя си помисли, че долавя нарастващата колебливост към края на книгата, сякаш и тогава той се е опитвал да затвори своето проникновение в границите на формата. Стихотворенията ставаха все по-кратки и по-свободни по форма; той се опитваше да изрече нещата по-бързо, отколкото тя можеше да ги прочете. Макар че този сборник беше по-тънък от първия, тя видя от печатите на първата страница, че той е бил вземан от библиотеката само веднъж за четири години, докато по-достъпният първи том е бил вземан няколко пъти.

Повечето от стихотворенията във втората книжка бяха твърде трудни за разбиране от пръв прочит и се чудеше дали да хаби времето си да ги разгадава. Винаги беше предпочитала прозата пред поезията, защото се съмняваше в праволинейния идеализъм, който позволяваше на поета да превърне всяко нежно чувство в лирично стихотворение и всяка отделна жена в символ на нейния пол.

В самия край на книгата тя се натъкна на стихотворение, озаглавено „Песента на компанията.“

Тери почувства как космите на ръцете ѝ настръхнаха и ги разтърка с раздразнение. Не можеше да понася такива псевдомистични глупости, но трябваше да си признае, че последните стихотворения съдържаха някаква музика, която говореше директно на тялото. Стана ѝ горещо и тя се почувства лепкава от пот; грапавата автобусна седалка боцкаше вътрешната страна на бедрата ѝ. Тя остави книгите до себе си, опря глава на стъклото и заспа.

Щом пристигна в Кембридж, се почувства замаяна. От автогарата тръгна към колежа „Клеър“; настроението ѝ се подобри от хладния вятър, който духаше откъм реката. Попита портиера във фоайето за доктор Симпсън. Почувствала се привилегирована заради собствената си титла, тя каза, че иска да поговори набързо с доктор Симпсън. Имаше късмет: доктор Симпсън беше на работа и беше свободна да се срещне с нея. Като следваше инструкциите на портиера през лабиринта от средновековни вътрешни дворове, накрая тя откри точното стълбище.

Не знаеше какво да очаква — може би някоя фатална жена, облечена предизвикателно и покрита с тежък грим. Но жената, която я посрещна, беше към четиридесетгодишна, писка и кокетна, с къса коса и весели очи. Тери се почувства объркана.

— Извинете, че прекъсвам работата ви — започна тя, — просто исках да ви задам няколко въпроса.

— Моля седнете. Винаги ми е приятно да помогна на аспирант — гласът на доктор Симпсън подхождаше на очите ѝ: хладни и излъчващи интелигентност. Тери пое дълбоко въздух и седна.

— Всъщност не става дума за академични въпроси. Дойдох от Оксфорд да поговорим за Брайън Идън.

Непроницаемите очи леко се разшириха, но добре изскубаните вежди над тях не издадоха никаква емоция, когато се повдигнаха въпросително.

— Прочетох показанията ви — каза Тери.

— Защо? — започна доктор Симпсън. Отне ѝ малко време да се окопити. — Как така сте прочели моите показания?

— Показаха ми ги поверително. Това е дълга история.

— Тогава какво да направя за вас? Изглежда, че сте в позиция, в която можете да питате каквото поискате — каза тя язвително.

— Няма да ви разобличавам, ако това имате предвид — каза Тери и се изчерви от яд. — Щом не искате да разговаряме, ще си тръгна — тя стана, но доктор Симпсън я накара да седне.

— Забравете това, което казах. Добре, питайте каквото ви интересува.

— Искам да знам как започна това нещо с Брайън?

— Нещо? Разбрах, че си аспирантка. Може ли да се изразяваш малко по-ясно?

— Имам предвид секса — каза Тери без заобикалки.

Доктор Симпсън кимна, отвори чекмеджето и извади пакет „Стивънсън“, преди да отговори. След кратко мълчание, тя предложи цигара на Тери, която също запали.

— Казваш секс — каза тя делово, — но не започнахме със секса, или поне не само с него. Това беше преди осемнайсет години — тя хвърли поглед на Тери, — тогава ти още си била в началното училище. Запознахме се в Оксфорд втората година от следването. Всички се интересувахме от романтиците. Групата ни се състоеше от високо интелигентни хора, които си личеше, че един ден ще станат научни работници, художници или нещо такова. Не можеш да си представиш как успокоява това, когато три четвърти от студентите бяха идиоти. А може и да можеш. Не те познавам. Както и да е, ние бяхме неразделни и като такива решихме да основем клуб — тя смукна от цигарата, загледа се нанякъде и започна да си спомня.

— Как се нарекохте? — попита Тери с любопитство.

— Парнасисти. Като онези, които живеят в Парнас, планината на музите.

— Моля продължете.

— Брайън беше движещата сила. Имам предвид, всеки виждаше, че той беше по-специален. Не заради това, че беше по-умен от останалите. Той имаше особено качество — дори знанията му бяха винаги по-творчески, по-ангажирани.

Тери не каза нищо. След малко доктор Симпсън продължи.

— Идеята беше да възродим правилата на романтиците.

Да живеем с непорочни чувства, както е казал Кийтс.

— Но по онова време всеки е живял така. Секс, наркотици и рокендрол.

— Да, хората играеха това. Но нашето беше по-различно. Първо, ние бяхме интелектуалци. Стиховете на поетите звучаха в ушите ни. Както ни припомняше Брайън, само преди сто години тълпи студенти в Оксфорд са се бунтували срещу забраната на една поема от Суинбърн.

Във всеки случай това бяха седемдесетте, не шестдесетте години. Модата на хипитата беше отминала, всички ние учехме в консервативни средни училища и когато постъпихме в Оксфорд, ни беше останало само едно носталгично чувство, че сме пропуснали партито. Наистина доста експериментирахме. Дори в нашата групичка всички си сменяхме партньорите по няколко пъти всеки семестър, докато не стигнахме момента, когато всеки беше спал с всички. И всички се дрогирахме. Но разликата между нас и възпитаниците на частните училища беше, че докато те смъркаха наркотици и пушеха марихуана, ние се дрогирахме с поезия и червено вино.

— И секс.

— И секс. Мисля, че имаше някакво чувство, че докато го правехме, ние просто играехме играта — доктор Симпсън се усмихна леко. — Не можеш да си представиш какво беше. Да се отърсиш от задръжките си, без да задържиш нищо. Сега младите са толкова сковани.

Тери извади книгата на Брайън Идън от чантата си, прелисти на последната страница и зачете на глас:

— Всъщност той много добре е схванал усещането — отбеляза доктор Симпсън. Тя протегна ръка да вземе книгата и Тери ѝ я подаде. За известно време тя прелистваше страниците и кимаше, потънала в мисли.

— И какво правите сега — срещате се по хотели, конференции и т.н. Това трансцендентални преживявания ли са? — попита Тери. Думите прозвучаха по-саркастично, отколкото се надяваше, но събеседничката ѝ я беше подразнила със самодоволното си превъзходство.

Доктор Симпсън повдигна рамене.

— Може би не. Но ние правим това, което можем, за да поддържаме магията жива — тя хвърли бърз поглед на Тери. — Мисля, че знаеш какво имам предвид.

— Аз ли? — попита учудено Тери.

— Да ти. Занимаваш се с научна работа. Ние правим всичко в нашия живот, за да изживеем отново вълнението, което чувстваме, като четем за пръв път някой автор; да почувстваме онзи шок на признаване, знанието, че някой друг в друго време е почувствал това, което чувстваме ние.

— Кой друг беше член на вашия клуб? — попита Тери, като не искаше да се отклонява от темата. — Естествено, не Карла, тя е доста по-млада от вас. Предполагам, че Брайън ви е запознал с нея по-късно. Ами Дорлинг Ван Глат и жена му?

Тя кимна.

— Да, Джулия и Дорлинг участвуваха. Разбира се, някои от членовете се отказаха. Срещнаха нови партньори, които не пи разбираха или се преместиха много далече и не можеха да участват. Но други, като мен, представиха партньорите си на групата, така че членовете останаха едни и същи.

— Брайън не пише само поезия. Той пише и порнография за жена си, как е обладавана от други мъже — каза накрая Тери.

— Наистина ли? Е, и какво? Винаги съм смятала, че, като се замисли човек, поезията и порнографията доста си приличат. И двете са крайни, стилизирани литературни форми. Ще го попитам дали мога да прочета някое от тези негови творения. Вероятно са добри.

— Този страхотен секс, беше ли само хетеросексуален, или смесен? — попита Тери нехайно и изпита удоволствие от шокираното изражение на жената.

— Никой от нас не е хомосексуален. Нямаше да се получи, ако бяхме.

— Откъде знаехте, че сте хетеросексуални, щом никога не сте опитвали нищо друго? Не сте с много широки възгледи, ако нямаш нищо против? — Тери се пресегна и взе още една цигара. — Всъщност трябва да е било доста комично. Представям си картината на тези мъже на средна възраст с развяващи се ерекции, ужасени, че случайно могат да се докоснат един друг.

— Не е точно така — каза рязко доктор Симпсън.

— И Брайън Идън, докато прави секс с вас или с някоя друга, наблюдава какво правят останалите мъже. Особено какво ѝ правят на Карла. Тя е най-дивата, нали? Обзалагам се, че може да го прави с няколко наведнъж. И се обзалагам, че изглежда фантастично, докато го прави. Това младо гъвкаво тяло. — Жената леко се усмихна, без да отговори, и Тери разбра, че бе намерила слабото ѝ място. Е, по-добре да успокои топката. — Кога Брайън ви представи Карла? — попита тя.

— Преди четири години. Тя му беше студентка. Между другото, първата им брачна нощ празнувахме заедно. Бяхме около шестима в една стая в хотел „Рандолф“ — тя се усмихна при този спомен.

— Но Карла вече не идва на сбирките ви. Чудя се защо се е отказала от вашите малки оргии? Може би са ѝ доскучали?

Доктор Симпсън я изгледа триумфиращо.

— Какво те кара да мислиш така? Тя винаги идва с Брайън. Те са неразделни.

— Но не и в нощта на убийството — добави спокойно Тери.

Настъпи дълго мълчание, докато жената осъзнае грешката си.

— Това беше рядко изключение — каза най-после тя.

— О, нима? На Брайън му доставя огромно удоволствие да гледа, докато други мъже обладават Карла. Не би могъл да отиде без нея. Причината, поради която той твърди, че е бил онази нощ сам, е, че има свидетели, които да потвърдят, че Карла е била в Оксфорд.

Жената не отговори.

— Алибито, което му осигурихте, може да е било фалшиво. Нямаше да имате никакви угризения да го направите. Какво е казал Форстър? „Ако трябваше да избера кого да предам — приятеля си или родината, надявам се да имам смелостта да предам страната си.“ Точно така сте се чувствали по време на полицейското разследване. Вашата групичка е на първо място. Или е било още по-просто? В края на краищата, ако той е бил арестуван, дейността, с която сте се занимавали, щеше да бъде по всички вестници. По-добре една малка лъжа и да се осланяте на контактите на Брайън с полицията, че ще се потули всичко. И тъй като сте сметнали, че вашият скъп Брайън не може да извърши убийство, сте решили, че това няма никому да навреди.

— Мисля, че трябва да си вървите — каза ядосано доктор Симпсън. Тери реши, че нямаше какво повече да губи.

— Чудя се колко дълго Брайън ще иска да присъства на сбирките на парнасистите — размишляваше тя. — В края на краищата, привлекателността на зряла плът, дори в обилни количества, накрая ще избледнее. Виж какво е ставало с любовниците на истинските романтици. Били изоставяни без угризения в мига, когато поетите си намирали по-млади.

Доктор Симпсън вдигна вътрешния телефон.

— Охрана, моля — каза тя рязко. — Джон, при мен нахълта нежелана посетителка. Можеш ли веднага да дойдеш?

Тери потърси някаква фраза за финал.

— Между другото — започна тя, — ние, лесбийките, предпочитаме думата „гей“ вместо „хомосексуалист“. „Хомосексуалист“ звучи старомодно в наши дни.

Тя се измъкна от стаята и слезе в двора, като внимаваше да не тича, за да не я забележат двамата портиери, които бързо минаха по стълбите покрай нея.

Сърцето ѝ още биеше учестено, когато стигна до автогарата. Сети се, че беше забравила книгата с поезия в кабинета на доктор Симпсън. Е, библиотеката щеше да мине и без нея. Тя влезе в една книжарница и си избра детективски роман. Още не можеше да проумее защо постъпи така с доктор Мери Симпсън. „Защото си кучка, бейби“, промърмори на себе си на глас и видя, че възрастната жена, която стоеше до нея, се отдръпна. Е, това беше вярно, тя беше кучка, особено с някои жени, и веднъж щом започнеше да напада, не знаеше кога да спре. Но това не беше цялата истина. Тя точно се настаняваше в автобуса, когато осъзна и още нещо. Малко ревнуваше. Отърси се от ревността, като се опитваше да се съсредоточи върху това, което току-що бе научила.

Алибито, което Джъдлър ѝ беше показал, може би беше низ от лъжи, а може би не. Нямаше начин да разбере. Какво беше казала на студентите си в началото на семестъра? Истината не опира до знания, опира до интуицията. Убеждение. Но как можеше да убеди някого в онова, в което вярваше? Изглеждаше ѝ безнадеждно твърдение. Академично погледнато, тя предлагаше интерпретация, а не доказателства, нещо, заради което биха я скъсали на държавен изпит.

Тя въздъхна и разгърна евтиния роман на първата страница с твърда решителност. Но в главата ѝ звучаха думите на Брайън Идън, написани преди неговата муза да го изостави; нежният ямбичен ритъм, така лесно запомнящ се, като поп песен, изпълнявана от хор… колко много знания и убеждения / бяха дошли и посипали челата ни / леко с праха си.

Автогарата в Оксфорд беше в Глочестър Грийн, точно зад ъгъла на университета „Сейнт Мери“, така че тя реши да се отбие, преди да се прибере. Във фоайето се спря, за да отвори пощенската си кутия, която беше препълнена с писма.

Повечето бяха рекламни проспекти, листовки за студентски представления и предстоящи концерти. Щом ги прегледа набързо, тя ги изхвърли в кошчето за боклук. Останаха само две писма. Едното беше бележка от Редж с информация, че представител на корпорация „Пенсънг“ беше в града, за да: разговаря с университета за новия председател. Той я канеше на празненството, на което щеше да присъства представителят. Тери изохка. Трябваше да измисли някакво оправдание да не отиде.

Второто писмо беше по-дебело, подпечатано и с нейното име отгоре. Тя го отвори, като все още си мислеше за Редж и неговата корпоративна политика.

Писмото, което извади от плика, не беше адресирано до нея. Тя хвърли бърз поглед на първите няколко реда, когато осъзна какво чете.

„Скъпа Линзи“, като предишните.

Но този път тя прескочи сквернословията и погледна името на автора. Не беше Карла. Този път авторът беше друг:

„Тери, Оксфорд.“

— Лоши новини ли получихте, госпожице?

Беше портиерът, който пъхаше нови писма в кутиите до нея.

— Моля?

Той посочи писмото.

— Да нямате лоши новини?

Тя успя да се усмихне.

— Нищо важно. Видя ли кой го пусна?

— Съжалявам. Беше пълно с хора. Не е ли подписано? — той се опита да надникне през рамото ѝ, но тя го сгъна набързо и го прибра в плика.

Измърмори нещо пренебрежително и занесе писмото в библиотеката, където можеше да остане сама. Срещу нея на масата седеше млад студент, все още в спортен екип, дъвчеше химикала си и се мъчеше да преведе текст, който приличаше на руски.

Тя прочете писмото два пъти, сгъна го и го пъхна в плика. Студентът срещу нея я гледаше, защото беше въздъхнала силно. Усмихна му се и се извини, но съзря веднага интереса в очите му. Тя погледна студено настрани.

Доктор Симпсън сигурно се беше обадила на Брайън Идън веднага след посещението ѝ. Това писмо беше начинът му да покаже, че я предизвиква на война.