Убийство в Оксфорд

дванадесет

Тери стисна с две ръце тежкия чук и присви рамене, като играч на голф, който се готви да запрати топката много далеч. Всъщност разстоянието до стената беше само няколко стъпки, но пък стиковете за голф не тежаха девет килограма. Стената изглеждаше като всички стени, на които се готвиш да пробиеш дупка — ужасно твърда.

Тя вдигна чука на височината на раменете и се олюля, щом усети ударната вълна, която завибрира в китките ѝ при удара. Къщата прокънтя. Отново. Замахна с чука, описа голяма дъга и… бум. Хоросанът се зарони. Къс мазилка с големината на чиния се откърти от стената.

Още два последователни удара и тя пресметна, че все ще стигне донякъде. Вдлъбнатина с големината на люк се появи в стената пред нея. Тя спря, за да почисти праха от маската си и отново замахна. Този път ударът срещна по-малко съпротивление. Тухлите се разлетяха като карти за игра и се натрупаха на купчина от другата страна на отвора. Прахът беше много — не само белият прах от разбитата мазилка, който падаше от тухлите, както глазурата пада от сватбена торта, но и розовите късчета от натрошените тухли и сивия прахоляк от хоросана. За няколко минути тя почувства диво ликуване от разрушителната си сила: вълнуващата сила да направиш всичко на парченца. Веднъж щом дупката беше пробита, разширяването ѝ беше лесно и тя скоро стоеше върху купчината отпадъци, като дишаше тежко и оглеждаше огромната стая на първия етаж, където по-рано бяха две.

Преди да прави каквото и да е, тя взе новия трегер, дълго парче стомана, което временно стоеше на две подпори. Доколкото можа, разшири подпорите, като ги удряше с острието на чука, после почисти краищата им. Имаше някакъв грозен тапет на отсрещната страна. Той висеше целият разпокъсан. Смъкна го и го хвърли на земята.

В най-горния ъгъл на предишната всекидневна стая, още имаше парче тапет. Тя се качи на клатеща се камара от тухли и го достигна. Дръпна рязко и той се разкъса на множество парчета, които полетяха към земята. Не, не беше скъсан. Парчето тапет беше в ръката ѝ все още цяло. Тогава какви бяха тези парчета хартия?

Наведе се и взе няколко от тях. Те бяха еднакво широки, около инч и нещо, макар че всяко беше с различна дължина. Всичките бяха от фина хартия за списания. Цветна снимка на едно от парчетата привлече вниманието ѝ. За миг осъзна какво точно вижда. Беше грубо изрязана от списание. На нея имаше гол женски задник. Половината от лицето на момичето липсваше, но можеше да се разбере, че се бе ухилила с празен поглед през рамо и беше сложила ръка между бедрата си за пред камерата. Тери взе друго парче. И то беше странно изрязано. Този път се виждаха три четвърти от бедро, като цялостният ефект не беше толкова еротичен, колкото функционален, сякаш този, който беше изрязал парчетата, не се бе опитвал да се съсредоточи върху нещо определено.

Така. Изрезки от порносписания, скрити зад тапета. И това, разбира се, беше стаята, където е било извършено престъплението. Тя предположи, че трябва да ги занесе в полицията, но те единствено доказваха това, което всички знаеха, че Хю, макар и юноша, си падаше по жени.

Тя взе третото парче. То беше на същата тънка хартия като останалите, но снимката беше напълно лишена от порнографско съдържание. Всъщност Тери можеше да се закълне, че е реклама на цигари. Обърна листа и осъзна това, което не разбираше — причината да бъдат изрязани снимките така беше, че човек трябваше да ги погледне от другата страна, където бяха изрязани правилно. Целта на този, който ги беше изрязвал, бе обратната страна, а не снимките. На всяко парче имаше текст. „Скъпа Линзи“, прочете тя в горната част на едното. Това беше писмо. Накрая то беше подписано: Карла, Оксфорд.

— Мили боже — изрече Тери на глас. Свали маската от лицето си, седна и зачете:

— Обзалагам се, че е така — измърмори Тери и продължи да чете.

— Бла, бла, бла… — измърмори Тери и взе друго.

Тук написаното свършваше. Нещо подсказваше, че това беше долният край на страницата, значи трябваше да има още един отрязък, където колонката продължава. Тя потърси нещо, което да прилича на горната част на страницата. И го намери.

Фрагментът свършваше тук, защото писмото беше напечатано около снимка. Тя взе следващия отрязък, който ѝ попадна пред очите.

Ако вярваше на писмата, съседката ѝ беше или нимфоманка, или имаше силно развито въображение. А и споменаването на Хю със сигурност потвърждаваше слуховете, че Хю и Карла са имали любовна връзка. Тя внимателно прибра изрезките. Щеше да продължи работата си, докато реши какво да прави с тях. Сега идваше трудният момент да се изнасят тухлите; по четири-пет наведнъж трябваше да ги пренесе през кухнята в задната градина. Но това също беше удоволствие — да почисти след бъркотията, самото удоволствие да построи квадратна купчина от тях, която нямаше да, се срути. Тя работи, докато не стана време за обяд, после се отби до магазина, както си беше по работни дрехи, да купи пай с месо.

Може би защото умът ѝ беше някъде другаде, тя не разбра какво става. Едва не събори някаква жена, която се оказа пред вратата ѝ, и бегло забеляза, че тя беше елегантно облечена и говореше на някакви хора от другата страна на улицата.

— Извинете каза тя и мина покрай нея.

Точно тогава един от отсрещната страна на улицата извика:

— Стоп.

И жената я изгледа неодобрително, когато осъзна какво беше станало. Беше излязла извън обсега на телевизионната камера, но когато чу мъжът да казва: „Добре, Джем, още работи“, тя забави крачка и погледна назад. Водещата на предаването оправи полата си, без да се смущава, и започна отново.

— Три, две, едно. Хю Скот, студент в Оксфорд, брутално убит в тази къща през февруари, може да е станал жертва на сексуална атака на друг мъж, според новата теория на полицейското управление „По долината на Темза“. Те призовават мъже, станали жертва на подобна агресия, да им помогнат в разследването. Както в много други университетски градчета, и в Оксфорд има процъфтяваща общност на хомосексуалистите; говорителят им реагира тревожно на новината, че сред тях се крие садистичен секс-убиец. Местният съветник Джери Феърбенкс вярва, че това е трагедия, която се е очаквало да се случи, като резултат от политиката ма съвета, твърде либерална спрямо половите малцинства. Това твърди той — тя направи пауза. — Свърших.

Тери се върна бавно към входната врата. В този момент тя не възнамеряваше да каже нещо, но когато жената въпросително я погледна, тя взе мигновено решение.

— Винаги ли бълвате хомосексуални глупости? — като начало не беше точно остроумно, но постигна желания ефект. Очите на репортерката се разшириха и тя отстъпи неспокойно назад.

— Това е моята къща и моята входна врата и ако искате да снимате тук, трябваше да ме попитате — продължи заплашително Тери.

Усети, че камерата е насочена към нея и си спомни за едно интервю с известен политик, в което той беше казал, че единственият начин да не бъдеш излъчен по телевизията бил да псуваш непрекъснато. Тя си пое дълбоко въздух и започна:

— Всички вие, скапаняци, давате по телевизията невежи скапани фашисти, като разбирам, че целите да накарате всеки в този проклет град да мрази неистово хомосексуалистите. Вие, тъпи идиотки — прибави тя за всеки случай. После влетя в къщата. Е, почти влетя, защото трябваше първо да намери ключа, за да отключи, и затръшна яростно вратата.

Погледна се в огледалото и се засмя. „Господи — помисли си тя — трябва да съм била ужасяваща“. Цялата покрита в прах и облечена в работния гащеризон на бившия си съпруг, който ѝ беше много голям.

Не разбра защо се вбеси. Вероятно заради накърняването на личната ѝ собственост: някаква кучка ѝ беше влязла в територията и Тери я изпъди. Но беше повече от това. Тери беше, както Мо весело я наричаше, безцветна лесбийка, защото бе много лоялна. Освен с приятелите на Мо, тя никога не беше излизала с обратни. Но да бъде проклета, ако им обърнеше гръб сега, когато ги нападаха.

Краищата на новата дупка бяха още назъбени и тя започна да сваля с чука стърчащите тухли. Това беше трудно, защото тухлите здраво се държаха за останалата част от стената и тя се обля в пот. Затова се зарадва, когато звънна звънецът на входната врата и щеше да си почине. За нейна изненада беше Карла. Изглеждаше нервна.

— Може ли да вляза?

— Предполагам — отстъпи назад Тери. — По-добре да влезем в кухнята. Навсякъде е бъркотия.

Тя я поведе през новата стая.

— О… — каза Карла, — дочух тропота, но не мислех, че го вършиш сама. — Тя вдигна рамене. — Няма я вече стаята на Хю.

— Не беше практично да има две малки стаи — отбеляза Тери.

— Виж, дойдох да… Имам предвид, исках да се извиня. За това, което казах оня ден. Беше глупаво от моя страна.

— Да, беше — съгласи се Тери, която не видя защо да я улеснява.

— Предполагам… Предполагам, че се държах по начин, по който — тя се изчерви и преглътна, — по който бих сваляла мъж.

Така беше — помисли си Тери. Не бяха много мъжете, които щяха да отхвърлят покана от слаба, зеленоока червенокоска, колкото и грубо да беше отправена.

— Добре, да го забравим — каза Тери. — Макар че докато си тук, бих искала да ти кажа, че открих някои твои писма зад тапетите.

Карла изглеждаше озадачена.

— Какви мои писма?

— Твои… ъъъ… — Тери се опита да измисли някакъв евфемизъм. — Интимни писма. Намерих ги в стаята на Хю.

Карла още не можеше да разбере.

— Виж, ти може би си разбрала, че спах няколко пъти с Хю. Всички наоколо го знаят, така че не е голяма тайна. Но защо ще му пиша писма? Той живееше точно до нас.

— Не писма до него. Писма за него. А също и за другите.

— Какво имаш предвид?

По-лесно щеше да е просто да ѝ покаже една от изрезките. Очите на Карла се разшириха, тя сложи ръка на устата си и започна да се смее.

— Кое е толкова смешно? — попита Тери.

— Не е ли очевидно? Може и да са подписани с моето име, но половината от тези писма в секс-списания не се пишат от жени. Хю вероятно ги е написал сам. Аз със сигурност не съм. Не че съм писала нещо по-дълго от пощенска картичка през последните десет години — Карла или беше много добра артистка, или казваше истината. Прочете още. — Малък мръсник — добави нежно тя.

— Значи, не те притесняват? — попита Тери. — Това са били неговите фантазии.

Карла я стрелна с развеселен поглед.

— Я стига. Падах си по него заради тялото му, а не заради ума.

— Но защо ги е задържал? — зачуди се Тери на глас.

— Може би гордост на автора. Кой знае? Искаш ли да ги изгоря вместо теб?

— Не, мисля, че трябва да ги види полицията. След като нямат нищо общо с теб — Тери ловко дръпна изрезките от ръцете ѝ.

— Както искаш — сви рамене Карла.

Тери постави изрезките в пощенски плик, като усилено разсъждаваше. Вероятно Карла беше права и писмата бяха написани от Хю; те можеха да бъдат полезни и да хвърлят светлина върху неговата личност. Също така, ако Карла знаеше за тях, но лъжеше, на Джъдлър сигурно щяха да са му казали, че тя крие нещо. А имаше и нещо друго, нещо, което тя прочете в писмата и не можеше да схване.

Карла гледаше към трегера, където беше стената.

— Откъде беше сигурна, че няма да се срути къщата?

— О, това не беше носеща стена. Не се притеснявай, знам какво правя.

— И ти разби тухлите с чука, докато паднат?

— Нещо такова. Искаш ли да опиташ?

Карла изглеждаше толкова объркана, сякаш ѝ беше предложила да изхвърли боклука или да почисти тоалетната.

— Много е приятно, повярвай ми — каза ѝ тя меко.

— Едва ли бих могла. Пък и не съм силна като теб.

— Не, това е просто техника. Ето — тя ѝ подаде чука и ѝ, помогна да го вдигне. За момент почувства, че тялото на Карла се изви в дъга, като котка, която инстинктивно се изтяга да я погалят. — Сега замахни, колкото можеш повече. Гледай точката пред коленете си и гравитацията ще ти помогне.

Карла замахна доста непохватно, но постигна желания ефект.

— О! Цялата къща се залюля — рече тя, останала без дъх. Отстъпи настрани. — Хайде. Покажи как трябва да го направя.

Тери удари с всичка сила няколко от стърчащите тухли и беше доволна, като ги видя да падат.

— Какво ги правиш после?

— Редя ги в градината. Смятам да направя по-късно барбекю, през лятото — тя погледна дрехите на Карла. — Боя се, че ще се напрашиш.

Карла схвана намека.

— Добре, тръгвам си.

Щом отново остана сама, Тери пусна Хендрикс на касетофона и се върна към работата си. Но дори като откъртваше последните стърчащи тухли, не можеше да се начуди на това, което научи от Карла.

Защо тя отричаше да е написала писмата? Наистина, те не бяха нещо, с което би се гордяла в изискана компания, но като се имаше предвид, че Карла и съпругът ѝ се опитаха да я свалят, че и двамата говореха за отворения си брак, не изглеждаше логично Карла да отрича от стеснение, особено когато винаги можеше да поиска от Тери да ѝ ги върне.

Не, Карла казваше истината. Тогава единственото обяснение беше, че Хю сам ги е написал. Но защо тя чувстваше, че нещо ѝ се изплъзва?

Обади се на Джъдлър в управлението, но беше излязъл. Остави му съобщение да ѝ звънне, щом се върне. Изнесе всичките тухли и мина с прахосмукачката. Макар че беше покрила с хартия полиците с книги, се подразни, като видя, че прахът е проникнал навсякъде и академичните ѝ текстове бяха покрити с дебел розов и сив пласт от него. И бездруго нямаше защо да ги чисти, докато не шпаклова стената. С малко късмет щеше да свърши това утре.

Тя изгледа новините, понеже искаше да види дали няма да я покажат по телевизията. Дадоха я, макар че бяха ограничили момента с къщата само до няколко секунди. Слава богу, дадоха я само как минава намръщена и със сива от праха коса. На екрана се появи снимка на млад мъж, облечен в официалната униформа на университета, вероятно направена за приемните изпити. Отнасяше се до Хю Скот и Тери осъзна, че гледаше жертвата. Тя се сепна. Беше зловещо след толкова време да поставиш лицето до името.

Хю беше красив млад мъж, около 180 см висок, но с достатъчно мускули, за да не изглежда като върлина. Русата му коса беше опъната и къдрава като карфиол, и макар че снимката беше черно-бяла, Тери забеляза, че е синеок. На снимката беше намръщен, което го правеше по-привлекателен. Типичен англичанин, помисли си тя.

Репортажът продължаваше. Съветникът, за който спомена репортерката, когато се появи Тери, говореше как с парите на данъкоплатците се субсидират „гей това, гей онова, гей всичко“. Някаква жена от девическия колеж посочи, че на всеки сексуално нападнат мъж се падат триста изнасилени, пребити или сексуално тормозени жени. Но независимо от този кратък изблик на здрав разум, цялостният тон на откъса беше истеричен. Един отрязък показа доктор, говорещ за разпространението на СПИН сред хетеросексуалното население — беше без коментар, но бе в смисъл, че дори перверзният тип да не те прободе с нож, той пак може да те убие. Те свършиха с образа на Джъдлър, който гледаше загрижено и призоваваше за повече информация. След като репортажът свърши, показаха говорителя в студиото, който започна да говори за селскостопанското шоу, в което местен фермер спечелил първа награда.

В полицейското управление „По долината на Темза“, на улица „Киддингтън“, Джъдлър също гледаше репортажа. Той въздъхна и изгаси телевизора. Никога не можа да свикне, че изглежда просташки по телевизията. Запали цигара и започна да преглежда купчината съобщения на бюрото си. Най-горното беше от Тери. Навъсен, той реши да не го отлага повече.

— Съжалявам за вчера — каза той, щом тя вдигна телефона.

— Не се притеснявай. Успокоих се, докато събарях стените. Виж, имам нещо да ти кажа.

Разказа му за писмата и теорията на Карла, че ги е написал Хю.

— Вероятно е права — съгласи се той. — Въпреки че авторството може да се докаже по един или друг начин, май си спомням, че ти ми казваше…

— Това е така, когато имаш само един текст. Съществуват безброй компютърни програми, които могат да сравнят няколко текста и да ти кажат дали са написан от един и същи човек.

— Какво имаш предвид под компютърни програми? — Един подчинен влезе с доклад и той го прегледа набързо, отбелязвайки важните места с маркер.

— Те преброяват броя на подчинените изречения или на предлозите и т.н., не знам точно, и ги съпоставят с друг текст със същите граматични особености. Предполагам, както при отпечатъците. Мой колега използва такава програма, за да докаже, че една стара английска поема е била написана от същия човек, който е написал друга, по-известна поема.

— Звучи прекрасно — каза той и пусна рапорта в едно чекмедже.

Гласът ѝ се изпълни с гняв и това пак привлече вниманието му към телефона.

— Целта не е да звучи прекрасно, инспекторе. Смисълът е, че ти ме попита дали може да бъде доказано авторството и аз ти обясних, че може.

— Съжалявам — потръпна той. — Права си. Умът ми беше някъде другаде. — Започваше да осъзнава, че връзката с Тери Уилямс нямаше да бъде спокойна, нито пък някога можеше да смята, че му е в кърпа вързана.

— Следващият моля — извика сестрата. Майлс се изправи, краката му трепереха. Той се приближи до гишето и се опита да се усмихне.

— Имате ли направление? — попита го тя.

— Какво направление? — попита на свой ред той.

— Кой ви изпраща за кръвна проба?

— Никой — отвърна. — Мислех, че просто мога да си направя.

— Изчакайте за момент — каза сестрата и се отдръпна.

Майлс се зачуди дали да не избяга. След малко излезе млад доктор и го покани в една от кабините.

— Ако искате да си направите кръвен тест, първо трябва да отидете при личния си лекар — обясни той. — Личният лекар попълва талон и вие ни носите талона.

— Не искам да минавам през личния си лекар — измънка Майлс.

Докторът го погледна със съчувствие. Имаше само една причина, когато в наши дни млад мъж настояваше да му вземат кръв.

— Добре, можем да направим теста и да ви изпратим резултатите лично — предложи той и извади един талон. — Но ако е за HIV тест, ще трябва да се консултираме с вас, преди да са готови резултатите. Име?

— Радклиф — излъга той. Това беше нелепа лъжа. Намираха се в болницата „Джон Радклиф“. Той си уговори среща за консултация, после попълни и адреса си.