Убийство в Оксфорд

осемнадесет

Тери прекара сутринта в работа над списъка с книги. Но разбра, че ѝ е невъзможно да се съсредоточи. Мислите ѝ постоянно се връщаха към Брайън Идън.

Докато се напрягаше над един особено високопарен пасаж от „Мит и метафора: Конан Дойл и новият атеизъм“, тя реши. Затвори книгата и взе изследването на Идън за Шели.

Отвътре на задната корица бе поместена самодоволна снимка на автора и кратка бележка от издателя. „Д-р Идън е известен критик и тълкувател на Романтизма. Преподавател в университета «Сейнт Мери», самият той е автор на два тома поезия: «Булдозери» (1978) и «Големият химн» (1981), а също така на многобройни критики и документални филми…“

Това беше интересно. Тя не бе предполагала, че той самият е поет. Неуспял поет, направил вероятно голяма пауза след последната си публикация. Естествено, прекалено развит за възрастта си, за да публикува толкова млад. Зачуди се какво го е накарало да спре.

Като прелистваше книгата и търсеше нещо, което би могла да свърже с писмата, тя попадна на пасаж, описващ смъртта на Шели. Сбърчи чело и зачете с нарастващ интерес.

Брайън бе цитирал описание от Едуард Трелоуни, един от приятелите на Шели. Шели се удавил, когато неговата лодка попаднала в буря край бреговете на Италия. Трелоуни и Байрон са наблюдавали разположението на тялото:

Тери потръпна, като се замисли над току-що прочетеното. Според този разказ, никой не би могъл да направи маска от тялото на Шели.

Ами ако маската в хола на Идън не бе на Шели, то тогава на кого беше? На някой друг двадесетгодишен мъж с красиво женствено лице… мили боже, би ли могла да е на Хю; Скот? Не… прекалено много хора щяха да я разпознаят. Тогава можеше да е на някоя от неговите предишни жертви.

„Не знаеш дали има предишни жертви — чу тя спокойния, логичен глас на Ричард в главата си. А дори да се окаже, че е маска на студент, това не е доказателство, че Идън е отговорен за смъртта му.“

— Глупости — каза тя на глас.

„Казах ти да не се тревожиш, че Брайън Идън е убиецът. Проверихме го много щателно“ — проехтя гласът в главата ѝ.

Но ти сгреши толкова пъти, помисли си тя.

След като взе решение, тя ритна „Мит и метафора“ под леглото. Щеше да подреди всичко веднъж завинаги.

Грабна телефонния указател и намери номера на хотела в Бирмингам „Хайят“, хотела, в който Джъдлър каза, че Брайън е прекарал нощта на убийството. Помоли да я свържат с организатора на конференции и след няколко минути музика на Вивалди весел глас каза:

— Джилиан от „Бирмингам Хайят“, с какво мога да ви бъда полезна? — това беше изречено с умела, опитна лекота, която заличаваше всяка следа от личността.

— Казвам се Тереза Уилямс и съм от Оксфордския университет — обясни Тери, като наподоби гласа на жената от другата страна на линията. — Пиша доклад за конференцията, която се е провела през февруари и исках да проверя някои от имената на участниците.

— Разбира се — каза гласът услужливо. — За коя конференция става дума?

Това беше по-сложно. Може би е било свързано с романтиците, но ако не произнесеше заглавието правилно, щеше да провали всичко. Момент, убийството беше извършено последния ден от учебната година, така че датата щеше да бъде в университетския ѝ дневник. Прелисти го бързо и каза:

— Тази на двадесет и трети февруари.

— Нека само да погледна — тя чу звука от пръстите, които пишеха на клавиатурата на компютъра. — Да, ето я. Кои имена ви интересуват?

— Всъщност само едно име: Брайън Идън. Имам документ пред себе си, в който пише, че е доктор Идън, и друг, в който е споменат като професор. Чудех се коя от двете титли е имал по време на конференцията?

— Идън. Нека да погледна. Не, няма Идън.

Полазиха я тръпки.

— Сигурна ли сте?

— О, извинете. Грешката е моя. Ето го Идън. Тук пише доктор Идън.

Тери си отдъхна.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Не можах да го намеря веднага — обясни гласът, — защото гледах списъка с имената от датата, която ми посочихте, двадесет и трети.

— Какво имате предвид? — попита предпазливо Тери.

— Той очевидно не е бил тук последната сутрин. Някои го правят, пропускат последната нощ и си тръгват след вечерята, ако искат да хванат самолета или нещо друго. Но той със сигурност е бил тук през останалите дни на конференцията.

— В колко часа свърши вечерята този ден?

Един момент, моля — отново се чу писане. — По програма е трябвало да свърши в единадесет и тридесет.

— Благодаря — каза Тери.

— Няма защо. Приятно ми беше да ви помогна — гласът секна.

Значи Брайън не е бил там след единадесет и тридесет. Имал е достатъчно време да хване обратния влак за Оксфорд и да убие Хю Скот в ранните часове на следващия ден. Може да се е върнал дори по-рано, ако се е измъкнал по време на вечерята.

„И ако аз мога да разруша алибито на д-р Идън с едно просто обаждане, помисли си Тери, какво, по дяволите, е правила полицията?“

Тя седеше неподвижно до телефона и мислеше за порнографските писма. Ако имаше отговор на тази загадка, тя беше убедена, че това щеше да се отрази в текста, колкото и неясен да беше.

Несъмнено писмата разказваха някаква история, макар че каква точно, тя дори за момент не можеше да си представи. Беше все едно да се опитваш да разгадаеш сексуалните връзки на Шекспир по данни от неговите сонети, без да знаеш как са подредени, а освен това да се съмняваш, че авторът им вероятно е бил умопомрачен или всичко е измислил. Тя обаче имаше предимство пред издателите на Шекспир — занимаваше се не с някакъв тъмен господин У. Х., а с някого, живял в тази къща.

Трябваше да научи повече за главния герой. Но как да стане това?

Като излезе от вцепенението си, тя изведнъж осъзна, че единственият изход буквално я гледаше право в лицето. Все още не беше боядисала стената, където бе монтиран телефонът; бележките и телефонните номера, които Хю и съквартирантите му бяха надраскали около него бяха още там, избелели, но се четяха. Тя се опита да ги разчете. „Х, обади се на Джейми.“ „Роло, Джон те търси, потвърди утре.“ „Доставки на пица — 351982.“ „Рожденият ден на мама — 18 януари.“ Надписите бяха осеяни с рисунки. Сърце между Хю и Анджи, лица от комикси, гола жена без глава, нарисувана доста талантливо, смешен паяк в мрежа от драскулки.

Окото на Тери забеляза нещо по-различно, една драсканица измежду другите: „Моля да обърнете внимание, че телефонният ми номер през ваканцията е Т. 01472 876549.“ Т. може би беше Триш, момичето, за което Джулия Ван Глат ѝ бе разказала. Това вече бе нещо.

Тя набра номера и почака, докато жена с груб глас вдигна телефона и отривисто изрече:

— Ало.

— Ало, аз съм приятелка на дъщеря ви от Оксфорд — каза Тери. — Последният телефонен номер, който ми остави, е този и се чудех дали не можете да ми кажете сегашния ѝ номер.

— Триш е в общежитието на университета — каза майка ѝ. — Има общ телефон в коридора. Изчакайте, докато звъни, накрая все някой го вдига. Имате ли химикалка да запишете? Ще ви дам номера.

Тери ѝ благодари, набра номера, който жената ѝ продиктува и зачака някой да го вдигне. Най-накрая се обади някакво момче и обеща да потърси Триш.

Обади се тя. Гласът ѝ представляваше меката версия на плътния глас на майка ѝ.

— Ало, кой е?

— Не ме познаваш — започна Тери. — Аз купих къщата, в която си живяла преди, къщата в Осни.

— Така ли? — гласът на Триш звучеше предпазливо.

— Не знам как да ти го обясня, но имам нужда да поговоря с някого за Хю. Открих някои неща, които вероятно са негови. Може ли да дойда да си поговорим за половин час?

— Нали не си журналистка?

— Не, готвя докторат в „Сейнт Мери“.

Момичето помисли за миг.

— Добре, защо не? Но те съветвам да не идваш тук. Аз ще дойда след час.

Междувременно Тери се чудеше с кого още да поговори. Реши, че си струва да опита с местните клюкарки Шийла Гибсън и Джулия Ван Глат. От двете Джулия изглеждаше по-близка с Брайън и Карла, както и по-недискретна. Тя пресече улицата и почука на вратата на Ван Глат, като се надяваше да я поканят вътре на кафе.

Вратата отвори Дорлинг, не Джулия. Беше облечен в гащеризон с цвят каки, целия опръскан с боя.

— Търся жена ти — каза тя, — но не е спешно. Ще дойда по-късно.

— Спи — каза той. Тери повдигна вежди — беше късен следобед, но той не ѝ даде повече обяснения. — Влизай. И бездруго исках да говоря с теб.

— Сигурен ли си, че не те безпокоя? — попита тя, докато вървеше след него.

— Тъкмо сложих чайника. Малко да ми почине ръката.

— От какво? — изгледа го Тери недоумяващо.

Дорлинг видя изражението на лицето ѝ и се засмя.

— Оцветявам илюстрациите. Това е отегчителна механична дейност, която включва китките, не мозъка.

— Разбирам.

— Моите издатели ме накараха да прегледам най-новата си книга за много кратко време — поясни той. — Това е една обикновена история, но те никога не са доволни. Продължават да настояват да направя героите по-тъмни. Оцветих ги с по-тъмен цвят, но след като ги прерисувах, се оказа, че са имали предвид тяхната мотивация. Казах им, че драконите нямат мотивация, но те не искат и да чуят. — Бяха стигнали до кухнята. Голямата чамова маса беше покрита с рисунки. Тери взе една. Беше още неоцветена скица с молив. Малък очилат дракон беше прегърнал едно момиченце. Рисунките бяха симпатични, нещо средно между примитивната простота на комиксите на „Уолт Дисни“ и нещо по-детайлно. Те напомниха на Тери за старите реклами на „Гинес“, които висяха в кръчмите.

— Значи това е Дики — отбеляза тя. Имаше драскулки по краищата на листа и тя завъртя главата си, за да ги разучи.

— Банковият ми мениджър е най-добрият ми приятел — съгласи се той иронично. Взе рисунката от ръцете ѝ и я сложи в купчината при останалите. — Страдам от параноя да не разлея кафе върху тях — извини се той.

— Не съм изненадана. Доста са добри.

— Е, ами — Дорлинг пренебрегна комплимента. — Това са истории, които наистина харесвам. Обичам да пиша за деца, те изобщо не се интересуват от литература, което ги прави по-прями като публика.

— Обаче нямаш собствени деца.

Той присви устни.

— Наистина ли можеш да си представиш Джулия като майка?

Когато тя не отговори, той добави:

— Извини ме. Не е честно от моя страна. Повечето от приятелите ни защитават единия или другия и след известно време човек забравя, че има такова нещо като неутрална партия.

Тери почувства, че той отклони въпроса ѝ.

— Имате ли някакви проблеми?

Той изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че не си чула? Повечето от хората, изглежда, знаят всичко до последния детайл.

— Опитвам се да не участвам в местните клюки — каза тя неубедително. — До някаква степен и аз самата бях тяхна жертва.

Той се усмихна иронично.

— А, да. Чух за това. Хомофобия и други форми на истерия. Лесбийството е след магьосничеството по тази скала. Хубаво е, че не живееше тук по време на убийството, в противен случай щеше да бъдеш главната заподозряна. Опитваха се да го припишат на жена за известно време, нали знаеш.

От всички реакции относно нейната сексуалност, с които се беше сблъсквала сред съседите, тази иронично шеговита безпристрастност беше най-приятелска. Тя почувства, че Дорлинг ѝ стана симпатичен.

— Не казвай на никого — каза тя, — но не съм лесбийка.

Имах кратко отклонение в тази посока, някои тук разбраха и, изглежда, ми излезе име.

— Със сигурност е по-добре да не казваме на Брайън — предложи той. — И бездруго така се е вгледал в тебе.

— Хм — въздъхна тя, но не искаше да смени темата.

— Всъщност точно за това исках да поговоря с теб — добави Дорлинг. — Онзи ден в кръчмата…

— Да?

— За какво беше всичко това?

Тя подходи предпазливо.

— Той ти е добър приятел, нали?

Той изсумтя.

— Едва ли. Някога бяхме приятели, но след като двамата с Джулия имаха своя малък флирт, връзката ни поизстина.

— Аха.

Той ѝ хвърли развеселен поглед.

— Дори не знаеше за това, нали? Ти наистина не участваш в клюките.

— Очевидно не — въздъхна тя. — Намерих някои неща, които Брайън е писал. Показах ги на полицията. Може би няма нищо в тях, но не съм сигурна.

— Нека ти кажа нещо за Брайън — въздъхна Дорлинг. — Този човек е чудовище. Отне ми много години, докато го разбера, но той е единственият човек, когото съм срещал, изпитващ маниакална нужда да контролира всеки, влязъл в полезрението му. Той е като черна дупка, която изсмуква светлината и никога не я пуска отново навън. Ако някога по някакъв начин се замесиш с него, това със сигурност ще те унищожи — той все още говореше със същия лек безразличен глас, но напрежението в очите му не можеше да ѝ убегне.

— Мислиш ли, че е способен на убийство? — попита Тери.

— Да.

Тя го погледна и той сви рамене.

— Искам да кажа, че е способен да го направи. Но то е различно от това да ме попиташ дали е убил Хю Скот. Тогава полицията разпита всички ни и беше доста изтощително. Човек можеше да предположи, че биха го разкрили, ако го е извършил.

— Разбирам — каза Тери.

Над тях се чу тропане. Вероятно Джулия беше станала.

— По-добре да си вървя.

— Но ще стоиш далече от него — настоя той.

— Разбира се. Предупреждението беше излишно, повярвай ми.

След като чу това, той изглеждаше удовлетворен.