Убийство в Оксфорд

епилог

До средата на ноември листата на дърветата окапаха и покриха пътеката. На всяка следваща лекция студентите бяха с все по-дебели пуловери. Двамата треперещи от студ мъже, които вървяха по тротоара на „Уест стрийт“ бяха по-официално облечени от студентите, с еднакви тъмни костюми и палта. Но по-внимателният наблюдател щеше да забележи, че костюмите им бяха остарели, а палтата им миришеха на нафталина, в който са ги съхранявали през лятото. Колите, паркирани от двете страни на пътя, бяха покрити със скреж, а предните им стъкла — непрогледни, като матовите стъкла на скъпите автомобили. Една кола обаче беше изчистена и двигателят ѝ работеше. Когато двамата мъже се приближиха, вратите ѝ се отвориха и от нея слязоха мъж и жена, заедно с две малки деца.

— Господин и госпожа Прескот? — попита Ник, като избърза, за да задържи отворена вратата на колата.

— Да, а вие трябва да сте посредниците по недвижими имота. Ще влезем ли вътре?

Ник отключи входната врата. Вътре в къщата беше толкова студено, колкото и навън. Парното беше спряно.

— Както виждате, това е една много симпатична къща. Ремонтирана е наскоро и можете веднага да се нанесете.

— Да не е част от поредица еднакви къщи за продан? — поинтересува се съпругът.

— Категорично не. Госпожа Уилямс, предишната собственичка, или по-точно госпожица Керън, защото тя си върна моминското име, се премести да работи в лондонския университет. Получихме инструкции от нея да продадем по-бързо къщата. Тя е много прагматична по отношение на тези неща. Надявам се, ще се убедите, че тя би приела всяка разумна оферта.

— Тази стая е много просторна и приятна, Джон — забеляза жената, която оглеждаше всекидневната.

— Всъщност това бяха две стаи. Госпожица Керън събори стената между тях.

Момиченцето влезе тичешком в стаята.

— Мамо, мамо. Има и градина.

— Само две деца ли имате? — попита Ник.

Госпожа Прескот погали корема си.

— Третото е на път — каза тя.

— Наистина ли? И жена ми чака трето — той ѝ се усмихна окуражително. — Това би била прекрасна къща за такова голямо семейство. Доста просторна за тази цена.

Малкото момченце дотича след сестра си.

— Мамо, един мъж в съседната къща къпе малки котенца.

— В това време? — попита майка му. — Не мисля, че е възможно, Джоно.

Тя се усмихна на посредника.

— Ще погледнем ли и втория етаж?

В градината на съседната къща Брайън Идън чу детска глъч, но не обърна внимание. Беше поставил старателно на тревата всичко, от което се нуждаеше: леген, пълен с топла вода, няколко парцала, кърпа и пръчката, с която Тери разбъркваше кутиите с боя. Той влезе в къщата, отиде под стълбището и внимателно извади Гинес от картонения кашон, където предния ден тя бе родила за втори път. Без да протестира, котката се остави да я качи на втория етаж и да я заключи. После изнесе кашона в градината, извади първото новородено коте и почувства малките му кости през кожата. После го натисна с пръчката под водата и го задържа там. Като лежеше по гръб на дъното на легена, то едва-едва размаха крачетата си, а устата му бе зейнала. Забълбукаха малки балончета въздух, толкова малки, че изглеждаха недостатъчни за поддържането на такъв сложен механизъм. Шляпането на лапите му намаля и накрая спря. Той преброи до десет. Някъде вътре в къщата чу майка им да мяука. Извади мъртвото животно с пръчката и посегна към кашона за следващото. Скоро там имаше четири мъртви котета, които лежаха до легена.

Той изля топлата вода на тревата, сложи телата в легена и влезе в дома си.