Убийство в Оксфорд

три

От банята на къща петдесет и девет Хари Гибсън наблюдаваше блондинката в градината на номер петдесет и седем, която приличаше на пънкарка. Тя закусваше, докато се разхождаше и оглеждаше цветята. Беше късо подстригана и той се възхити на красивата ѝ шия. Навън беше по-скоро слънчево, отколкото топло, но тя беше с тънък халат, който не оставяше много за въображението. Не че това имаше значение, защото въображението на Хари умееше да допълва детайлите. Блондинката влезе вътре, но той затвори очи и си представи как халатът ѝ се свлича на земята, оголвайки стегнатия ѝ корем и настръхналите зърна на полюшващите се гърди. Той преглътна и мушна ръка в отвора на пижамата си.

Звънна звънецът на входната врата и го смути. Шийла щеше да отвори, но ако беше нещо за него, трябваше да слезе. Ерекцията му спадна, докато се вслушваше в гласовете от долния етаж. Той чу, че Шийла се качваше по стълбите.

— Хари, момичето от съседната къща пита дали знаем нещо за котката, която са намерили.

— Веднага идвам — провикна се той. Ето го. Толкова благоприличен. Усука пижамата настрани, да не се вижда нищо, и натисна бравата на вратата.

Дорлинг Ван Глат беше нещастен. Жена му бе започнала да купува вегетариански яйца от магазина на улица „Ботли роуд“ с шеговитото име „Яйца и яйценататък“ и в резултат яйцата му за закуска бяха оплодени. Тъмно петънце с размерите на попова лъжичка плуваше в лъжицата му, която той обвинително бе насочил към жена си.

— Хайде, скъпи — ядоса се Джулия. — Защо вдигаш толкова шум? Това е напълно естествено.

— Такива не ги обичам — отвърна Дорлинг и остави лъжицата на масата. — Имаме ли конфитюр?

— В шкафа.

Звънецът на външната врата иззвъня. Джулия не реагира, така че се наложи да отиде Дорлинг. Тя спря да яде и се ослуша.

— Не — чу го да казва. — Никога не сме имали котка, макар че жена ми понякога е злобна като котка. Поставете бележка на прозореца на магазина. Обикновено така правим тук, когато загубим нещо. Моля.

— Кой беше? — попита тя, щом той се върна.

— Новата ни съседка споделя къщата си с някаква котка. Казах ѝ, че не знаем нищо. Между другото, вестниците дойдоха.

Дорлинг отвори на страницата с новите книги, докато жена му запрелиства списание „Стил“.

— Брайън е направил още един преглед на цяла страница — отбеляза Дорлинг. — Някаква американска книга за Уърдсуърт. И естествено я оплюва.

— Естествено — измърмори Джулия. За момент се възцари мълчание, нарушавано само от пухтенето на мъжа ѝ.

— Как изглежда? — попита тя.

Той се престори, че не разбира.

— Кой?

— Онова момиче?

— Нормално.

— Шийла каза, че са две. Подозрително нежни една към друга. Тази, която е купила къщата, изглежда, е живяла в Лондон. Защо ли човек би напуснал Лондон? — каза тя замислено, като взе отново списанието. — И да дойде да живее в това бунище. Просто е необяснимо.

Джайлс Хоукър излезе от ваната и енергично се избърса, любувайки се на атлетичното си тяло. После се обърна към момичето, което още лежеше във ваната. Очите ѝ бяха затворени, но той знаеше, че и тя го наблюдава. Зърното ѝ стърчеше над водата. Той го помачка с пръсти и го стисна да я заболи. Тя изписка и отвори очи, а Джайлс се подсмихна.

— Трябва да тръгвам, скъпа. Да си виждала екипа ми?

— В чантата ми е. Изпрах ти го. И без това прах моите неща — добави тя, макар че излъга. Ема беше осемнадесетгодишна, студентка в един от оксфордските колежи за секретарки и лудо влюбена в Джайлс.

— Какво ще правиш сама?

— Ще спя — измърка тя доволно, затваряйки очи.

— Не е полезно да спиш, щом цяла нощ си будувала. По-добре се размърдай — той се прозя. — За мой късмет, днес имам само тренировка.

— Не тренира ли вкъщи?

— Не се наложи. Сексът поддържа формата ми.

— Сексът с кого? — попита тя боязливо.

— С всяка, която ми се изпречи на пътя, скъпа — докато говореше, той си обличаше анцуга. Анцугът беше светлосин с кръстосани гребла, инициалите на университетския отбор по гребане в Оксфорд. — Ще бъде странно да тренираме без Хю.

Как беше разпитът в полицията?

Погледът на Джайлс ѝ даде да разбере, че му досажда с въпросите си, но той отговори любезно.

— Не искам да говорим за това.

— Извини ме — тя сапуниса малките си гърди, като се надяваше да го прелъсти още веднъж.

Той въздъхна.

— Ще взема колата. На теб не ти трябва, щом ще спиш.

— Добре — отвърна тя покорно.

Всъщност малката спортна кола беше нейна, подарък от баща ѝ за осемнадесетия рожден ден.

— Сигурно ще обядваме в „Мечката“.

— Може ли да дойда?

— Не, искам да поговоря с момчетата. Не съм ги виждал последния семестър.

— И мъртвия Хю — каза Ема замислено. — Сега ще получиш ли място в лодката?

Той помръкна:

— Господи, колко са покъртителни жените понякога — избухна. — Как можа да го кажеш?

— Извини ме — отвърна тя. — Просто мислех на глас.

— И пак си обличала пуловера ми, нали? Целият вони на оная френска гадост.

— Носих го, когато те нямаше — каза тя, — да ми напомня за теб.

— Добре, но повече недей. Ще го разтегнеш. Господи, изглеждам, сякаш са ми пораснали цици — извика той, докато се оглеждаше в огледалото. Отиде в спалнята и тя го чу да си подсвирква.

— Като говорим за цици… — извика той.

— Какво?

— Охо… Някой се е нанесъл в къщата на Хю и Роло.

Ема дойде по хавлия и застана до него, мокра и трепереща. Тери прекосяваше улицата под тях.

— Не се е нанесла. Табелката „Продава се“ още стои. Може би просто разглежда.

— Същото е — измърмори Джайлс. Той я целуна по мокрото рамо. — Ще се видим по-късно.

Когато той излезе, Ема се върна във ваната, легна и затвори очи, като си мислеше за него. Звънецът на входната врата звънна, но тя заспиваше и не се помръдна да отвори.

Тери бе разпитала повечето къщи наоколо, но в никоя не бяха загубили бременна котка. Някъде не ѝ отвориха и тя пусна бележка в пощенските им кутии. Реши да опита още веднъж, а след това да последва съвета на Дорлинг и да залепи бележка на прозореца на магазина.

Къщата вляво от нея, номер петдесет и пет, се оказа без звънец, а е една пародия на огромно готическо чукало. То беше толкова тежко, че когато го натисна, незаключената врата се отвори сама. Разположението на къщата беше огледално отражение на нейната, но това беше единствената прилика. Докато нейната къща беше празна и разбита, тази бе обзаведена от човек с вкус.

Тя отново почука и чу раздвижване на горния етаж. Докато чакаше, се любуваше на лицевата маска, закачена до вратата. Маската сякаш излизаше направо от стената, защото и двете бяха еднакво бели. Докосна я, докато се чудеше от какъв мрамор е направена, и учудена откри, че беше сух и шуплив. Не беше мрамор. Беше гипс.

— Виждам, че си се запознала с Пърси — гласът беше на около четиридесетгодишен мъж, който стоеше по халат на най-горното стъпало на стълбището и я наблюдаваше.

Тя се сепна.

— Съжалявам. Вратата беше отворена, а аз бях любопитна.

— Моля, не се извинявайте — той посочи скулптурата. — Можете ли да го разпознаете?

— Трябва ли?

— Чух, че сте студентка по литература.

— Новините бързо се раз чуват — отвърна тя студено.

Той бавно слезе по стълбите. Беше бос и тя не се въздържа да погледне краката му. Забеляза, че бяха прекалено окосмени, както и гърдите му, които се показваха изпод халата.

— Ще ти подскажа. Наистина ли се казва Пърси?

— Кога е бил изваян?

Той се засмя.

— Това не е скулптура. Това е италианска маска на човек, починал през 19 век, една от трите, отлети по оригинала.

Тя погледна маската отблизо. Под високото, чело чертите бяха деликатни и почти момичешки.

— Да не би да е Шели? — налучка тя.

— Много добре — той стоеше до нея и тя видя, че беше нисък мъж, по-нисък от нея. Макар че поддържаше тялото си, тук-там се забелязваха сиви кичури. Присъствието му беше силно, толкова силно, че тя усети навлизането му в личното ѝ пространство, въпреки че беше далеч от нея.

— Красива е — възхити се тя. — Откъде сте я взели?

— Аз и Пърси сме стари приятели. Написах книга за него и в замяна той ми позволи да го открия в една частна колекция.

— Сигурно струва цяло състояние. Не е ли рисковано да го държите точно до вратата? След като не я заключвате.

Той се усмихна.

— Всеки риск е относителен. Той е моят домашен бог. Затова е до прага на вратата. Щом е тук, рискът да ме ограбят е минимален.

— Наистина ли? — попита Тери, като не можеше да разбере дали говори сериозно, или се шегува.

— Поздравления. Вие минахте успешно първия тест — да го разпознаете. Сега влезте и аз ще ви предложа нещо за пиене. Може би чаша кафе? — той говореше по странен, ритмичен начин, сякаш се чудеше дали да придаде на изреченията си известна ирония, макар че очите му издаваха, че беше развеселен. Тери не разбра дали тя го бе развеселила, или той си беше такъв.

— Минах да ви попитам не сте ли загубили котката си?

Той вдигна вежди.

— Намерили сте котка?

— Да, всъщност няколко.

Тя му разказа за случилото се през нощта. Когато свърши, той заяви:

— Не мога да ви помогна. Не обръщам внимание на котките — той каза това с такъв тон, сякаш беше необичайно да им обръща внимание.

— Почакайте — той се замисли за миг. — Вероятно ще организирам парти първата вечер от началото на семестъра. Ще дойдете ли? Утре около осем? Много от островитяните ще дойдат.

— Островитяни?

Той посочи с ръка към града, за да покаже, че има предвид местните жители.

— Островитяните от Осни. Ние се считаме за отделна раса. Това ще е една възможност да се запознаеш със съседите си и да ги питаш за опашатата си приятелка.

— Благодаря. Между другото, казвам се Тери Уилямс.

— Знам. Аз съм Брайън Идън. Чакай, искам да ти дам нещо.

След няколко минути той се върна с книга в ръка, дебела колкото тухла. Беше озаглавена Шели. На корицата отпред имаше цветен портрет на поета, когато е бил момче. Тери се изчерви. Беше я виждала миналата година по книжарниците в списъка на най-продаваните книги. Брайън Идън. Сега си спомни името. Като биограф, той беше един от най-четените от критиците на Сънди бук. С неотразимата си духовитост беше съсипал не една репутация, както и с невероятната си ерудиция.

Той написа нещо на първата страница, духна мастилото да изсъхне и след това ѝ я подаде. Тя погледна надписа:

„На Тери Уилямс, която се възхити от моята маска.“

„Мо ще ме убие“ — помисли си тя, докато се връщаше вкъщи.

Брайън изчака да се затвори вратата след нея и мързеливо се протегна. Чу как се затръшна входната врата, и неясния тропот от обувките ѝ. Обърна се към маската и я целуна по устните.

Жена му беше още в леглото, когато ѝ занесе кафе.

— Кой дойде? — попита тя.

— Момичето от съседната къща. Имам предвид истинското момиче, не драматичния стереотип. Определено не стереотипът — той погледна към Карла и докосна червената ѝ коса.

— Поканих я за утре. Така всички ще могат да я видят.

— Нали е хубава?

Брайън се засмя.

— Очарователна амазонка. Какво ли е материалното ѝ състояние?

— Нали ще бъдеш внимателен?

— Какво имаш предвид?

Карла отпи от кафето и не каза нищо.

В шотландската им къща, Едуард Пиърс тъкмо щеше да се опълчи срещу баща си. Внимателно беше избрал деня и времето за това. Баща му беше най-спокоен сутрин, но ако нещата се объркаха, имаше още един ден до започването на семестъра.

Той търпеливо изчака закуската, като пиеше кафе след кафе, за да смаже пресъхналото си гърло. Старият така се беше зачел в спортната страница на „Сънди телеграф“, че дори не го забеляза.

Най-накрая Едуард направи решителната крачка.

— Татко, може ли да поговорим?

— За какво?

— За Оксфорд.

Баща му отпи от чая, като гледаше картината с гребеца, която висеше над главата на Едуард. Върху нея бяха написани имената на гребците, които бяха спечелили състезанията между университетите Оксфорд и Кеймбридж преди тридесет години. Едното име беше неговото. После пак се наведе над вестника си. Едуард знаеше, че не чете. Той пресмяташе.

Господи, как мразеше да го моли за нещо. Но трябваше да го направи.

— Нещо не е наред?

— Не съвсем. Става дума за моята специалност.

Възрастният мъж беше в копринен халат с извезан китайски дракон. Беше го купил при едно от пътуванията си, спомен от кратките престои, които се разрешаваха на екипажа в някое чуждо пристанище. За миг на Едуард му се стори, че говореше опасното око на дракона, но си наложи да продължи.

— Реших да сменя специалността си. С английска литература.

Отговор не последва.

— Защо мислиш, че ще ти позволят? — попита накрая баща му.

— Попитах и ми казаха, че няма проблем — сега нямаше нужда да се връща към смъртта на Хю Скот. — Имат свободно място и преподавателят обеща да ме приеме.

— Естествено, че ще те приеме — измърмори старият. — Биха приели всеки, когото могат. За английска литература.

„Спокойно. Не се ядосвай на нищо, което казва. Дръж се като възрастен и той ще се държи с тебе като такъв.“

— Дълго мислих над това. Всъщност инженерството не с толкова интересно, колкото предполагах — той беше решил да отклони каквото и да е загатване, че избира по-лоша алтернатива.

— И какво ще правиш с твоята английска литература? Ще станеш учител?

— Не е задължително. Има много работа за хора с хуманитарна специалност. Вероятно повече, отколкото за инженери. Например мога да се занимавам с мениджмънт.

— Мениджмънт — повтори баща му. Още не атакуваше, а само обикаляше да намери слабото място. — А какво ще стане със стипендията ти? Твоят ръководител, който толкова държи да си при него, ще ти плаща ли стипендия?

Дойдохме си на думата.

— Е, ще се оправя и без нея. Тя е само петстотин. — Баща му се изсмя. — Трябва да изкарам една година без сумата, която ми отпускат.

— И искаш аз да плащам? — баща му сложи вестника на масата се и вторачи в него.

Едуард сметна, че досега се справяше добре. Поне приведе убедителни аргументи.

— Да, около две хиляди. Разбира се, ще ти ги върна.

— С парите от мениджмънта — усмихна се самодоволно баща му. — И какво смяташ пак да управляваш?

Изведнъж Едуард усети безсилието и яда си готови да изригнат. Изкушението беше непреодолимо. Искаше му се да вика, да крещи и да счупи нещо. Той отпи от кафето и не каза нищо.

— Нещо, свързано с изкуството. Може би балет — баща му изимитира маниерите на гей, които бяха гротескова пародия.

— Моля те, Едуард, почети ни малко поезия.

Едуард не знаеше какво да отговори.

— Всъщност гейовете не се държат така — каза най-накрая, като посочи превзетата поза на баща си.

— Не се ли държат така? Съгласен съм, че знаеш по-добре. Не познавам много хомосексуалисти — той натърти думата „хомосексуалисти“.

— За бога, не съм гей, защото искам да уча английска литература. Ти си луд — Едуард осъзна, че щеше да заплаче и срамът, че го осъзна, ускори сълзите му. Баща му го наричаше „проливане на сълзи“. — И все пак следващата седмица ще започна. Щом не искаш да ми помогнеш, ще се справя сам.

— Добре — каза баща му и взе вестника. — Виждам, че вече се държиш артистично.

На петстотин мили оттам, в Нортъмбърланд, Андрю Харис лежеше в леглото и обсъждаше с жена си поведението на дъщеря им Емили. Тригодишният им син Бен беше между тях и се чудеше кого да ритне по-силно.

— Не разбирам защо не иска да се върне в Оксфорд? — попита той.

— Тъгува за дома — отвърна Маги. — Сигурно се чувства самотна толкова далеч.

— Нали има приятели? — възрази той. — През цялата ваканция се оплакваше колко е скучно вкъщи. — Той не можеше да си обясни тази промяна у дъщеря си. Тя беше отличничка на випуска в местната гимназия. Беше спечелила стипендия в Оксфорд и след първата година, като си дойде вкъщи, говореше самоуверено за живота в университета. А през последната ваканция беше унила и враждебна. Изведнъж му просветна.

— Да не е заради някое момче? — Маги въздъхна в знак на съгласие.

— Разкажи ми, тя е и моя дъщеря. Каква е историята?

— Никога не е споделяла, че има гадже.

— Мисля, че не ѝ е бил гадже — каза предпазливо тя. Бен удари баща си по главата с една подводница, една от неговите играчки, която се беше озовала на леглото. Маги му даде будилника да му отвлече вниманието. — Било е нещо друго.

— Какво имаш предвид?

— Тя е била увлечена по него, но не и той по нея.

— Нали винаги има следващ семестър?

— Не и тук.

— Защо?

— Спомняш ли си за убитото момче? — Андрю кимна. — Става въпрос за него.

Андрю се вторачи в тавана.

— Господи, не се учудвам, че се чувства така.

Джайлс паркира колата на моста Донингтън и се затича покрай брега към навеса с лодките. Останалите работеха усилено на ергонометрите или правеха лицеви опори под зоркото око на треньора Роди.

— Съжалявам, че закъснях — каза Джайлс.

— Наистина закъсня, но едва ли съжаляваш — Роди извади цигара и го изгледа проницателно. — Трябва да наваксаш. Петдесет коремни преси са достатъчни да изхвърлиш алкохола. И си лягай по-рано вечер, когато имаш тренировка.

Джайлс измърмори нещо, вмъкна крака под пейката и започна да прави коремни преси. Роди излезе прав, след малко вече се потеше като прасе.

Роди беше преподавател по съвременна история. Всъщност единствената му страст беше гребането. Преди четиридесет години беше гребал за „Дарк Блус“ в състезанията между университетите Оксфорд и Кембридж, за които и досега се говореше. Беше треньор на „Сейнт Мери Ейт“ повече от петнадесет години. През това време само „Ориел“ имаше повече победи от тях. Въпреки всичко се носеха слухове, че, докато бил треньор, кракът му не е стъпвал на лодка. Той не приличаше на другите треньори — пушеше, пиеше, псуваше и не се лишаваше от нищо. Някога тичаше по брега успоредно с лодката и наставляваше гребците. После загуби форма и започна да ги инструктира по мегафона, защото нямаше сили да крещи, а наедрялото му тяло едва-едва се люшкаше на велосипеда. Когато и това му беше трудно, един ден се появи на реката с радиопредавател и мотопед „Сузуки“, с който фучеше нагоре-надолу по калната пътека, с явно пренебрежение към местните норми на поведение. Собствениците на кучета трябваше да отскачат от пътя, когато Роди, загледан във водата, ги връхлиташе, докато с едната ръка управляваше мотопеда, а в другата държеше радиопредавателя. Оплакванията им обаче не биваха вземани под внимание. Полицията смяташе, че си има достатъчно проблеми за решаване и изобщо не ѝ беше до фанатици като Роди.

— Как си? — попита Роди, когато Джайлс се изправи. — Той издуха дима от цигарата си в лицето му. — Надявам се, че си добре?

— Добре съм — излъга Джайлс.

— Качвай се на ергонометъра.

В университета имаше само един точен ергонометър, но Роди притежаваше половин дузина, направени от Джон. Джон даваше лодките под наем. В единия му край беше монтирана плъзгащата се седалка за гребане, а също кръгло кормило за тренировки и ръчка. Щом се дръпнеше ръчката, кормилото се завърташе. Нобеловият лауреат и професор по физика беше проектирал измервателните уреди, показващи темпото на замахване при гребане. Роди обичаше да казва, че това е най-полезното нещо, което е сътворил през живота си.

Джайлс изсумтя и се прехвърли на уреда за изтезания на Роди, който се наведе над него.

— Да ти кажа честно, Джайлс, нуждая се от гребци, а не от пътници. Като гледам как третираш тялото си, постиженията ти никак не ме учудват. Трябва да помисля как ще повлияеш на другите в лодката. Дали няма да се шляят като теб и да си правят, каквото искат.

— Бъди честен, Роди — каза задъхано момчето. — Греба от четиринадесетгодишен.

— Хм. Познаваш ли Едуард Пиърс?

— Никога не съм го чувал. Къде е учил?

— Едва ли ще се сетиш. Отвъд езерото. Ходел на училище с лодка, за да не пътува три часа с автобус. Баща му го е научил да гребе. Той самият се е състезавал за Уорчестър. Бил е гребец в техния отбор.

— Будалкаш ме, Роди.

По-възрастният мъж кимна и запали още една цигара от предишната.

— Естествено. Въпросът е как ще реагираш? Ще станеш ли по-сериозен? — Той му хвърли бърз поглед през цигарения дим. — Да вземем твоята компания.

— Какво за нея?

— Ако смяташ да спортуваш сериозно — той потупа ергонометъра, — трябва по-рядко да се срещаш с приятелчетата си от висшето общество.

— Ти не се притесняваше, че и Хю дружеше с тях.

— Хю е мъртъв. И не умря спокойно, нали?

— Защо ми го казваш, Роди?

Роди въздъхна.

— Хората с добра памет в университета смятат, че за известно време някои личности ще останат в сянка. Така че, ако искаш да се качиш в лодката, трябва да го направиш. Зависи от теб!

Щом Роди отиде да мъчи някой друг, Ейдриън Милс се качи на съседния ергонометър.

— Как си, Джайлс? Как прекара ваканцията? Роди май нещо те поучаваше.

— Здрасти, Ейд. Както винаги. Кой е тоя дръвник, Едуард? Роди е решил да му даде мястото на Хю.

— Значи си чул историята за езерото? Три километра напред и три назад — Ейдриън взе две гири и започна да ги вдига. — Преди малко говори и с мен. Сигурен съм, че са го накарали да упражни насилие над приятелите на Хю. Страхуват се да не се разчуе.

— Защо? Има толкова други клубове, за които да се тревожат.

— Да, но Хю е членувал само в един. Всичко е свързано със смъртта му — той замълча. — Ти нали беше на следствието?

— Да — каза Джайлс. — Беше под очакванията ми.

— Хитро нагласено. Помисли. Казаха ли ти какво да говориш?

— Обади се преподавателят ми — призна Джайлс, — но не ми каза нищо. Разбирал как се чувствам от клюките. Трябвало да защитавам истината.

— Какви клюки?

— Не знаеш ли? Хю ми е разказвал някои неща…, но нищо, свързано със смъртта му. И нищо, което да обезпокои Роди.

— Това е доста любопитно — измърмори Ейдриън.

Роди свирна със свирката и двамата изтичаха към следващия уред да продължат тренировката.