Убийство в Оксфорд

двадесет и пет

В кабинета на съдебния лекар един полицай счупи печата на кутията и я подаде на доктора, който каза на Нийл да се съблече и да легне на масата. Отчаян, гол и треперещ от шока, той се качи на масата и видя как другите мъже наблюдават тялото му с безстрастна съсредоточеност. Попитаха го дали се е къпал след нападението. Не беше. Под задните му части имаше голяма хартиена салфетка. Докторът изреса космите около гениталиите му с гребен, който извади от кутията, докато полицаят започна да изследва и да прибира дрехите, с които беше облечен. След малко Нийл знаеше, че ще заплаче. Прехапа устни, за да спре. Той смяташе, че ако се разплаче, ще го вземат за обратен и ще решат, че си го е търсил. Докторът коментираше с нисък, съчувствен глас, като обясняваше всичко, което прави.

— Сега ще взема няколко проби.

Той хвана пениса му и издърпа препуциума с двете си ръце, които бяха с ръкавици, и го изтри с тампон. Нийл усещаше топлината от пръстите на мъжа, хладнокръвните му длани през найлона на ръкавиците. Той затвори очи.

— Ще отрежа няколко косъма от гениталиите ти.

Той почувства рязане около пениса си, после чу докторът нелепо да брои до десет.

— Още два — каза полицаят.

— Мисля, че бяха десет — каза докторът.

— Не, дванайсет — настоя полицаят.

Спряха за малко, за да се консултират с някакви документа, като че ли, според Нийл, четяха инструкции за много сложно сглобяема и непозната мебел от магазините „Направѝ си сам“.

— Дванайсет — отстъпи докторът и отряза още два. — Нийл, ще отрежа ноктите ти.

За няколко сюрреалистични минути той лежеше там треперещ, докато докторът му правеше маникюр и стържеше под ноктите му, а после взимаше внимателно отрязъците с пинсети от масата и ги поставяше в плик.

Изведнъж той си спомни за това, което изнасилвачът беше изпуснал.

— Вижте в джоба на панталоните ми — каза той на полицая, който прибираше дрехите му. — Той го изпусна.

Полицаят намери червилото и изглеждаше впечатлен. Извади го от панталона на Нийл и го хвана с найлоново пликче, което после обърна наопаки, така че да не докосне червилото с пръсти.

— Огненочервено — каза той, като прочете надписа. — Ще поговорим след минута. Нека първо свършим с прегледа.

Нийл вероятно никога нямаше да се обади в полицията, ако беше сам, когато го изнасилиха. Но Джоузи настоя. Тя и приятелките ѝ го измислиха. Тя подчерта, че ако докладват, съществува поне малък шанс изнасилвачът да бъде заловен. Ако си мълчаха, и други можеха да бъдат изнасилени. Тя дори не му беше позволила да се изкъпе или да смени дрехите си и се обади вместо него, докато той седеше безучастен на леглото си и държеше на врата си кърпа, напоена с кръв.

— Добре — каза най-сетне докторът — Сега ще имам нужда от малко помощ. Ще трябва да се изправиш и да се наведеш към масата.

Знаеше, че това щеше да последва, знаеше, че трябва да го извършат, но той се почувства изпълнен със страх и ужас, докато го правеше. Полицаят надписваше старателно пликовете, като не поглеждаше към Нийл. Първият тампон беше нежен, все едно майка избърсва детето си.

— Боя се, че сега ще почувстваш лек дискомфорт — каза докторът.

Той почувства повече от дискомфорт и не можа да спре сълзите, докато пръстите на доктора навлизаха в него. Огледа се и видя тампона, който докторът държеше, изцапан е кръв.

— Няма телесни течности — обърна се докторът към полицая.

— Добре — отвърна полицаят, като гласът му звучеше разочаровано.

— Добре, Нийл, вече може да се облечеш.

Нийл тръгна към дрехите си, но докторът беше донесъл работен комбинезон, ушит от бял като хартия плат.

— Боя се, че ще трябва да задържим дрехите ти — отбеляза полицаят.

Той облече комбинезона. Беше изключително тънък и не му помогна да спре да трепери.

— Бих искал чаша кафе — примоли се той.

— След минута — отвърна докторът. — Ще трябва само да взема секрет от устата ти и малко слюнка.

Накараха го да плюе в кърпичка, която внимателно загънаха и поставиха в друг плик. Накрая оставаше кръвният тест. Докато иглата се забиваше във вената му, Нийл изведнъж си спомни изнасилването, момента, когато ножът беше опрян в гърлото му, и внезапната агония, когато мъжът беше проникнал в него. Той затвори очи.

— Готово. Свършихме — чу да казва докторът бодро.

Нийл отвори очи и преброи девет плика на бюрото.

— Как го искаш? — попита полицаят.

Нийл го зяпна.

— Кафето? Как го искаш? — допълни той любезно.

Полицейската кола свали Тери пред входната врата на къщата ѝ. Твърде късно тя разбра, че това не беше най-незабележимият начин да се върнеш в Осни. За щастие, улицата беше празна. Само Дорлинг Ван Глат се разтревожи, щом видя колата.

— Не се притеснявай — каза му тя. — Убих само двайсет от тях и ме пуснаха под гаранция — тя погледна към къщата на Шийла, на чиито прозорци пердетата за щастие останаха спуснати.

Поспа няколко часа, после стана и напълни ваната. Лежеше в топлата вода и галеше Гинес, която по неизвестни причини обичаше да застава рисковано на ръба на ваната, докато Тери се къпеше, и деликатно лочеше сапунената вода с малкия си изящен език. После тя се загърна в стар халат и отиде до бюрото си. Изкрещя силно и хвана главата си с две ръце.

Грешка, грешка, грешка. Всичко, което бе казала или направила, откакто се върна в Оксфорд, беше или неправилно, или в погрешна посока. Бе объркала всичко, а сега беше и без работа. Без съмнение, новината за небрежната ѝ проява в обществената тоалетна щеше да се разпространи мълниеносно из университета, за да осигури още по-ниското падане на репутацията ѝ.

Пликът, в който беше сложила оригиналите на писмата, лежеше пред нея. Последното писмо беше най-отгоре. Тя ги взе и отново ги прочете, като очите ѝ регистрираха неясните очертания на телата и местоположението им.

Взе лист хартия и преписа текста от първото писмо. Писмото, което полицията беше получила на хартия от Женския център.

На следващия лист тя написа текста на писмото, което Джулия беше хвърлила в тоалетната. Как беше? По ирония ямбичните пентаметри го правеха по-лесно за запомняне.

И, разбира се, думата, която бяха написали над осакатеното тяло на Хю Скот. „Изнасилвач“. Тя го написа на трети лист хартия, после го нареди до порнографските писма. Опита се да мисли за тях, като за поредица, написана от един човек. Така тя подреди порнографските писма, които беше открила в стаята на Хю, после листа с „Изнасилвач“, после писмото до полицията. После идваше бележката, адресирана до нея, и последното писмо, отправено до нея.

Защо Хю е скрил писмата в стаята си? Може ли да е било, защото е знаел, не че Брайън ги е писал, а защото не ги е писал той? Дали някой детайл от писмата не го е навел на мисълта, че не са били написани от нито един от двамата, чието легло е споделял? Може би събитията, които са били описани в писмата, не са съответствали на преживяванията на Хю. Може би дори е казал на Карла за тях и е Брайън са го погледнали безизразно.

Докато ги подреждаше, едно изречение от последното писмо прикова вниманието ѝ. „Тя започна да ме лиже, както само една жена би могла.“ Щеше ли Идън с величествената си мъжка арогантност да е написал това? Със сигурност не.

Като погледна към поредицата от писма, тя забеляза нещо друго.

Това също не би го написал Идън. За него лесбийките бяха просто жени, които не са открили подходящия мъж. В неговите фантазии жените нямаше да свършат само защото са били докосвани от други жени.

Дори сцената не беше правдоподобна. Какво беше казала Мери Симпсън? „Никой от нас ни най-малко не е хомосексуален. В такъв случай нямаше да проработи.“ Тери беше питала за хомосексуалността при мъжете и затова тогава не бе забелязала противоречието. Но това, което Мери беше казала, важеше и за двата пола. И неуместното поведение на Карла, когато се бе опитала да я свали, показваше, че никога не е имала възможност да експериментира с друга жена при сбирките на групата.

За две неща беше сигурна. Първо, ако Брайън беше писал за парнасистите, то той би бил точен. Той все пак е учен.

Второ, човекът, който е писал писмата, се е чувствал незадоволен сексуално. Жените не са имали нужда от него. Другите мъже са били по-добри от него в сексуално отношение. Затова е писал от гледна точка на жена: чувствал се е като провалил се мъж.

Не е бил Брайън. Тогава кой? Със сигурност е бил някой от парнасистите — ямбичните ритми го потвърждаваха. Доктор Симпсън беше казала, че първоначално са били шестима. И че някои от тях се били преместили. Като светкавица, която просветна и освети листите пред нея, тя изведнъж видя това, което през цялото време беше под носа ѝ.

Дорлинг Ван Глат.

Като Брайън, Ван Глатови бяха парнасисти, които бяха останали. „Умните си намериха работа, а глупавите, като мен, вършеха каквото им попадне“ беше ѝ казал Дорлинг на партито. „Приятел на Брайън ми уреди да пиша тази детска книга.“

Драконът Дики. Джулия му се беше присмяла. Малкият дракон, който не беше жесток и не изпускаше достатъчно пламъци, за да бъде истински дракон.

Огън. Пламъците на дракона. Поялникът. Обгорен мъж. Имаше ли връзка? Дълбоко в ума на изнасилвача-психопат бяха ли огънят и сексуалното нападение едно и също нещо?

От дълбините на собствения ѝ ум изплува едно изречение.

Бездарните стихове, в които Дорлинг пишеше детските си книги. Нескопосаните ямбични рими. През цялото време тя беше подозирала погрешния писател. Беше си втълпила, че ямбите в писмата са резултат от кариера, прекарана в писане на книги за Шели и Кийтс. Никога не ѝ беше минало през ума, че и днес някои още може да използват тези ритми. Но ето, че съществуваха. Дори съществуваше и пазар за такава глупава книга като „Драконът Дики“.

В известен смисъл тя беше права през цялото време. Само погрешно беше насочила подозренията си не към този, когото трябваше.

Ан Байрес беше описала първото писмо, което прочете, като състезание, спечелено накрая от първокачествения мъж. Тери бе предположила, че авторът е Брайън, защото той именно беше победителят. Но ако писмото е било написано, защото авторът е ненавиждал Брайън, ненавиждал е както академичния му успех, така и сексуалния, ненавиждал е славата му? Тогава вероятно в своите фантазии той е разкривал причината за омразата си към него. Точно както травеститът се облича в женски дрехи и по този начин изразява чувствата си спрямо жените, така и Дорлинг бягаше от суровата действителност на провалената си мъжественост. Разликата беше в това, че докато травеститът си облича женски дрехи, Дорлинг се беше облякъл в женски ум.

Дорлинг Ван Глат мразеше мъжете поради същата причина, по която ги мразеха и феминистките. Той ги мразеше за всичко онова, което те имаха и което нямаше той: сила, смелост, власт, успех.

Сега ѝ се изясняваше неговата тревога, когато я видя по-рано да слиза от полицейската кола. Не беше разтревожен за нея, а от самата кола. Ако същия ден беше нападнал някой друг, той сигурно е бил ужасен, че ще бъде арестуван.

Тя се замисли дали да не се обади на Джъдлър, но реши да не го прави. Този път щеше да намери доказателства, преди да стане за резил.

Погледна часовника си. Всеки момент пощальонът щеше да събере писмата от пощенските кутии. Изтича навън. Червеният пощенски микробус вече спираше пред следващата пощенска кутия на съседния ъгъл. Тя се затича към него, като размахваше ръце и крещеше. Пощальонът отвори пощенската кутия и изчака писмата да паднат в чувала. Тогава я видя.

— Извинете — провикна се тя, — може ли да си взема обратно едно писмо, което пуснах преди малко? Става въпрос за сметка и сега се сетих, че забравих да сложа чека в писмото.

Пощальонът я изгледа подозрително.

— Строго погледнато — започна той.

Тери му се усмихна с най-чаровната си усмивка, като отвори широко очи и запърха с мигли.

— Моля ви — добави тя, — ще си навлека ужасни неприятности, ако го изпратя без чек.

— Добре де — размекна се пощальонът, — намерѝ си го.

— Трябва да е най-отгоре, защото го пуснах преди малко — каза Тери, за да прикрие, че не знаеше точно какво търси. Наведе се по-ниско към торбата и обърна гръб, като се надяваше, че той ще бъде твърде разсеян, докато оглежда задника ѝ да забележи, че тя преглежда писмата едно по едно. Дали беше напечатано, или написано на ръка? Предположи, че е напечатано. В края на краищата, той беше професионален писател. Тогава го откри. Писмото на Линзи беше написано на първия ред, на мястото на получателя.

— Благодаря — каза тя и се отдръпна назад, стискайки писмото в ръка.

— Пак заповядай — отвърна пощальонът, като точно това имаше предвид.

Тя се върна вкъщи замислена. Не трябваше да го отваря, за да не я обвинят, че е подправила доказателство. Тя го постави на бюрото до останалите писма и отиде до телефона.

Джъдлър не беше там, но тя чу телефонния му секретар.

— Тери се обажда. Знам, че няма да ми повярваш, но вече се сетих кой е убиецът. И този път имам доказателство — тя замълча. — Не беше подходящият момент и подходящият начин да му го каже, но тя искаше да му го каже. — Ричард, бях глупачка и нямам предвид този случай. Ела у нас възможно най-бързо.

Той пристигна след десет минути; тя чу звънеца на входната врата и слезе, за да му отвори. Забърза с олекнало сърце, като видя силуета му през стъклото на вратата. Тъкмо отваряше, когато човекът отвън блъсна с все сила вратата и тя падна на пода на тесния коридор. Дорлинг Ван Глат внимателно затвори вратата отвътре, но преди това огледа улицата, за да се увери, че никой не го е видял. След това уви юмрук в косата ѝ и грубо я повлече нагоре по стълбите.

В спалнята ѝ той взе писмото от бюрото и го прибра в джоба си, без да изрече дума.

— Как разбра, че е у мен? — попита Тери, като се опитваше да остане спокойна. Главата я болеше там, където беше дърпал косата ѝ, докато се качваха, а бузата ѝ се бе одраскала от влаченето по стълбите, но тя знаеше, че трябва колкото се може по-дълго да поддържа ситуацията нормална. Кучетата те хапят само когато бягаш.

— Видях те, че тичаш след пощенската кола — каза той. — Изчаках да видя какво искаше да направиш. После те видях с моето писмо в ръка. Не биваше да рискувам да го отвориш. Малко е обвинително, нали разбираш.

— Пишеш ги на хартията на Женския център — отгатна тя. — Подписваш се от името на Карла или от мое име и по тази причина ги пишеш върху такава хартия, за да изглеждат по-автентични.

— Умна кучка — просъска той.

Тя изведнъж се втурна към телефона, който беше от другата страна на леглото и набра 999. Отговориха ѝ веднага.

— Тук „Спешни случаи“. Коя служба търсите?

— Полицията — но всичко стана твърде бавно. Дорлинг небрежно се приближи до нея и затвори телефона.

Тя направи това, което винаги си бе обещавала да направи в такава ситуация. Ритна, го по пищяла и после скочи върху пръстите му с всичка сила. Ако беше с обувки, щеше да го осакати. Но не беше и усети как петите ѝ отскочиха от крака му.

Тогава го удари с телефонната слушалка, като я счупи с все сила в главата му. Той изкрещя от болка и се хвана за главата.

Известно време те се наблюдаваха един друг предпазливо. Тя се чудеше дали да не го удари отново. Но беше трудно предумишлено да удариш някого и когато той протегна ръка да вземе телефона от ръцете ѝ, тя не оказа съпротива.

Тогава той я удари с юмрук в корема, удари я, както мъж би ударил друг мъж. Тя се олюля и се свлече на пода, като усети как пръстите му търсят зърното на гърдата ѝ през тънката тениска и щом го намери, силно го стаена. Болката беше толкова осезаема, че ѝ излязоха звезди от очите. Тя изкрещя, а той я хвана за врата и разкъса тениската ѝ. Под нея нямаше сутиен. Лежеше, свита от болка. Беше удивена колко нормално изглеждаше да лежи полугола, докато един луд се чудеше как да я нарани.

— Съблечи се — каза той спокойно.

Тя го направи. Стоеше гола пред него.

— Ако искаш да правим секс, по-добре не ме удряй повече.

Но той поклати глава с отвращение и посочи към леглото.

— Лягай там, кучко. Трябва да помисля.

Тя се подчини, понеже също имаше нужда да помисли. Защо този мъж изнасилва други мъже? Какво беше казала Ан? Заради нуждата да причинява страх. Може би щеше да я пусне, ако му покажеше колко е изплашена. От друга страна, първият признак на страх вероятно щеше да засили неговата кръвожадност. Така че тя остана тихо да лежи.

— Нали имаш боя? — попита внезапно той.

Въпросът беше толкова странен, че тя не му отговори веднага и той я изръга яростно в ребрата с тока на обувката си.

— Отговори ми, кучко.

— Да — отвърна тя.

— Донеси я.

Беше сложила боята в съседната стая. Имаше четири или пет трилитрови кутии с бяла боя с бледолилав оттенък. Тя ги довлече в стаята по две и ги постави пред краката на Дорлинг.

— А терпентин? — попита я. — Бяло привидение? Може би нещо от този сорт?

Той е луд, мина ѝ през ума. Всеки момент ще започнем да обсъждаме цветовете. Но когато го видя да чете един от етикетите на кутията е боя, се сети какво искаше да направи той.

Удовлетворен, той остави кутията.

— Отвори ги — каза и посочи към кутиите.

Тя отвори кутиите със стар лост от колело, който държеше за тази цел.

— Добре. Отиди там. Опитах се да изгоря тази къща веднъж — каза той разговорливо, — но този, когото подпалих, не изгоря много добре.

— Защо го уби? — попита тя.

— Кого?

— Хю Скот. Защо си нахлул тук и си го убил онази нощ? Било е по-рисковано, отколкото да убиеш непознат.

Дорлинг кимна.

— Той беше първият — каза накрая. — Срещнах го на пътеката до реката една вечер. Той тичаше, а аз бях на лов. Така че го оправих.

Господи, помисли си тя, значи Хю Скот е бил изнасилен и никога не е казал на никого.

— Беше глупаво от моя страна. Имам предвид толкова близо до вкъщи. И после… видях го, че ме гледа понякога. Като че ли се чудеше. Като че ли подозираше. Така че реших да го убия.

— Той е бил намерил писмата — каза тя. — Четял е списанието, до което си ги изпращал. Мислех, че Брайън ги е писал, но Хю е разбрал, че не може да е той.

— Естествено, че не ги е писал Брайън. Брайън не може да напише дори и списък за покупки.

Тя се опитваше да го накара да говори, като се надяваше, че Джъдлър вече е прослушал телефонния си секретар. Дали щеше да дойде? Или щеше да сметне, че е невротична крава, която му съсипва кариерата? Или може би все още искаше да я види?

— Все пак той ти е осигурил работата с издателството.

— О, да — каза Дорлинг подигравателно. — Трябва да съм му благодарен. Всеки обича Брайън. Брайън е такъв мечтател. Брайън е толкова благороден.

— И аз никога не съм го харесвала — продължи тя, като му предложи обща тема за разговор. Опитваше да се представи, че е на негова страна.

— Ти му приписваш заслугата за моята работа.

— Не го познавах. Наистина съжалявам.

Той кимна.

— И двамата се опитахме да го унищожим — каза той тържествено. — Разликата е, че аз ще успея. — Той взе бутилката с бяла течност и я погледна замислено. — Чудя се какво ли е на вкус? — После ѝ я подаде. — След теб:

Не аз наистина…

— Пий, по дяволите — изрева той и тя покорно навлажни устните си с отвратителната течност.

— Става — каза тя, като му го подаде. Една идея я прониза. — Повечето мъже пият.

Като я гледаше втренчено, Дорлинг постави устните си на отвора на бутилката и отметна глава назад. Тя се чудеше дали пак да не го удари, но очите му бяха приковани в нея през цялото време.

— Обадѝ му се — нареди той и остави бутилката.

— На кого?

— На Брайън, разбира се. Време е този полов атлет да се присъедини към нашето малко парти.

— Няма да дойде.

Дорлинг я погледна злобно.

— Ще дойде, ако му предадеш това, което ще ти кажа.