Убийство в Оксфорд

седем

Беше хубава утрин. Прозорците на къщата ѝ още бяха без пердета. Тери се събуди в шест часа от красивия изгрев и нахлулите в стаята слънчеви лъчи. Тя се изпъна и реши да стане. Беше ден за велики дела, като например да шпаклова банята. Вдигна роклята от пода, където я беше захвърлила, сложи я внимателно на една закачалка, а после облече работния си гащеризон. „Какво нещо е модата — помисли тя — може да те превърне от развратница в мъжкарана.“ Но истината беше, че тя се чувстваше по-секси в работния си гащеризон. Харесваше ѝ допирът на твърдия плат по голата ѝ кожа. Отне ѝ около час да свали старата мазилка, като носеше защитна маска за носа и устата. Там, където мазилката бе пропита от влагата и мухъла, се свличаше по-лесно. Отделяше се от голите тухли като мокро тесто, но на други места трябваше да се стърже сантиметър по сантиметър. Скоро цялата плувна в пот. Това беше работата, която ѝ допадаше най-много, толкова увлекателна и раздвижваща тялото, както танцът, и в същото време позволяваше на мислите ѝ да се реят свободно. По някакъв странен начин чувстваше, че това я приближава повече до къщата, като сваляше протритата ѝ долна фуста и износен грим, изстъргвайки мазилката и хоросана до самите тухли, за да започне отново цикълът на живота ѝ.

Тя работеше от час и половина, когато сънената Алисън подаде рошавата си глава през вратата.

— Добро утро — промърмори тя. Хвърли бърз поглед на банята, която сега беше пълна с остатъците от гипса. — Няма възможност да се изкъпя, нали?

— Зад вратата има душ. Ще приготвя закуска.

Алисън размаха ръце.

Никакво ядене — изстена. — Само кафе.

Докато стояха прави в кухнята, Тери можеше да види част от градината на Брайън и Карла. За нейна изненада партито още продължаваше. Шестима от гостите със замъглени очи се мотаеха наоколо, някои от тях пушеха, а други си подаваха един хляб, като си чупеха парчета от него. Тя видя как две жени излязоха от къщата и казаха нещо на един от мъжете. И двете момичета бяха облечени официално, но боси. Мъжът взе сакото си и ги последва вътре в къщата. Беше странна, по-скоро живописна сцена. Petit dejeuner sur l’herbe4.

Алисън трябваше да си отиде вкъщи, да се преоблече, преди да изнесе първата си лекция, и това устройваше Тери, защото означаваше, че можеше да продължи с банята. Но дори и така стана десет часът, когато свърши с цялата предишна мазилка, за да започне с новата смес. Да шпаклова беше един от истинските ѝ таланти, нещо, с което се гордееше. Дейвид беше платил на майстор да шпаклова стените в първата им къща, но Тери бе огледала съвършено изваяната синьо-зелена мазилка, нежна като кожа, и реши да се научи да го прави сама. Целият ден тормози бедното момче, докато работеше, като го караше да държи ръката ѝ, за да се усъвършенства в сложните кръгови движения, които ѝ приличаха на безкрайните движения на тай-чи. Сега, след пет къщи не беше още съвсем професионалистка, но само един специалист можеше да забележи това. Малко след като бе започнала, звънецът иззвъня. На Тери ѝ се прииска да не му обръща внимание, но след това се сети, че може би беше някой, който идваше да си потърси котката.

— Влезте — извика надолу по стълбите. — Слизам след минутка. Но това беше лъжа. Наистина не можеше да спре работата си сега.

— Можете ли да се качите? — провикна се. — В банята съм.

Чу стъпки по стълбите и след малко едно двайсетгодишно момиче подаде глава през вратата. Като видя Тери, очите ѝ се разшириха от учудване зад големите ѝ старомодни очила.

— Много се извинявам — каза тя притеснено.

— Няма нищо — отвърна Тери, без да мисли. — Щом си чук, какво мога да направя за теб?

— Извинете, всъщност нищо. Тръгвам си.

Едно от нещата, които предизвикваха лошата страна на Тери, бяха жените, които се колебаеха.

— Е, все нещо искаш — каза ѝ строго. Знаеше, че ще се чувства виновна след това, но някои жени наистина си просеха да се държиш лошо с тях. Като подплашена газела, която се приближава до храната си, момичето направи няколко крачки напред. Тя държеше неловко букет цветя, сини перуники и яркожълти нарциси. „Боже мой — помисли си Тери, — тази глупачка е дошла да ме посрещне с букет цветя.“ Тя изчака, като разбърка гипса с мистрията да не се втвърди. Момичето стоеше и мълчеше.

— Този букет за мен ли е? — подкани я. Може би така се чувстваше кралицата, когато петгодишно дете ѝ поднася цветя.

Но за нейна изненада, момичето пророни:

— Не. Не съвсем. Те са за… — тя отново млъкна.

— Те са за?

Момичето изрече бързо:

— Те са за Хю. Аз само… Аз си помислих, че е добре да ви поискам позволение. Щях да ги поставя на тротоара пред къщата, където беше неговата стая, когато се сетих, че някой вече се е нанесъл, и ми се стори невъзпитано да не ви попитам.

— След като си тук — каза Тери ядосано, — защо не му сложиш и надгробна плоча? Хубав камък с череп и кости, на който да пише: Тук умря еди-кой си — тя въздъхна. — За бога, това е къща. Не е нито мавзолей, нито гробище, нито параклис и със сигурност не е проклет туристически център. Това е моята къща. Мястото, където живея.

Последва гробна тишина и на Тери ѝ се прищя да не беше изрекла това, а очите на момичето се напълниха със сълзи.

— О, боже! Съжалявам — промълви Тери и остави мистрията. Не знам защо наговорих всичко това. Малко съм махмурлия, а и не обичам да ме прекъсват, когато работя.

— Вината е моя — изхлипа момичето. — Нямах право да те притеснявам. Мислех си за него през цялата ваканция и просто исках да направя нещо.

— Приятел ли ти беше? — попита я внимателно Тери, за да поправи казаното преди малко, а и защото от опит знаеше, че не можеше едновременно да се плаче и говори.

— Бяхме любовници — заяви театрално момичето. Свали очилата и избърса очите си с ръкав.

— Виж, защо не сложиш чайника и не приготвиш един чай? Естествено, че можеш да оставиш цветята отвън. Сигурна съм, че той щеше да е трогнат.

— Не, нямаше — призна момичето, — щеше да го сметне за глупаво. Те са повече за мен, отколкото за него. — Тя се огледа наоколо за нещо, с което да си издуха носа, и Тери ѝ предложи ролката тоалетна хартия.

— Как се казваш?

— Емили Харис.

Името ѝ се стори познато.

— Студентка първи курс английска филология?

Момичето се изненада.

— Откъде знаеш?

— Видях името ти в списъка на Редж. Аз съм Тери Уилямс, една от неговите бивши студентки. Сигурно ще ти преподавам по-нататък.

— О, господи. Какво неудобно положение.

— На мен ми е по-неудобно — каза ѝ твърдо Тери. — Аз съм тази, която се държа грубо. Какво ще кажеш за чая? Можеш да ми говориш, докато шпакловам.

— Това, което ме смущава — продължи Тери, когато Емили се върна с две чаши върху подноса и бутилка мляко и захарница, защото момичето не беше сигурно как го пие Тери — е, че от начина, по който Хю е убит, останах с впечатлението, че е бил хомосексуален.

Тя внимателно я наблюдаваше, за да види няма ли отново да се разплаче, но сега момичето изглеждаше спокойно.

Тя поклати енергично глава.

— О, не. Не и Хю. Все пак щях да го знам.

— Е, не е задължително. Някои го правят и с жени — каза Тери, без да е сигурна в наивността на Емили.

— Знам, но Хю не беше от тях. Той беше завършил частно училище, тъй че обратните не му правеха впечатление. Но със сигурност не беше от тях. Не харесваше „мъжки момичета“ или нещо от рода. Имам предвид, погледни — той беше цицоман. Винаги го твърдеше.

Това беше вярно. Емили бе закръглена, с голям бюст.

Тя се изчерви и добави:

— Всъщност не бях такава, когато се запознахме. Но цялата ваканция се тъпчех, защото бях много нещастна.

Така значи. Край с теорията по Марлоу. Както беше казал криминалният инспектор — запален хетеросексуален тип. Това можеше и да означава, че е влизал в безразборни сексуални контакти със случайни партньори.

— Каза ли на полицията, че си била гаджето на Хю? — попита Тери.

Емили се изчерви.

— Не можех. Не му бях точно гадже. Поне не официално.

Ах, тези сложни младежки връзки!

— Колко неофициална, ако нямаш нищо против?

— Всъщност, Хюи беше зает с неговото гребане и работата си — обясни Емили. — Макар и да излизахме понякога, не бих казала, че не можехме един без друг.

Тери имаше странното усещане, че чува ехото от думите на мъртвото момче, изречени някога от него пред Емили.

Като че ли отгатнала мислите ѝ, момичето продължи упорито да разказва.

— Първите няколко пъти, когато си легнахме, не правихме нищо. Искам да кажа, че той искаше, но аз не съм толкова лесна. През цялото време бях с бикини.

„Това — помисли си Тери — прозвуча като най-новия вид предпазни мерки против забременяване.“

— Но най-накрая си свали бикините, нали?

— Тестисите му изглеждаха много зле — поясни Емили, — нали знаеш колко е болезнено за мъжете да ги възбудиш, а после да не ги облекчиш.

Тери повдигна вежди, но не каза нищо.

— Е, отначало правехме други неща, но не е същото. А и не бях девица — тя въздъхна. — Никого не съм обичала така, както обичах Хю.

Не беше в природата на Тери да дава съвети на други жени за личния им живот. Тя колебливо каза:

— Ще има и други, Емили. Хубаво е, че скърбиш за него, но ти си жива, а той — мъртъв. Каквото и да правиш, не му позволявай да бъде пречка за бъдещия ти живот — прозвуча като нелепо клише от списание, но имаше огромен ефект върху момичето, което пак започна да плаче. Беше по-скоро заради мисълта, че ще бъде занапред без гадже, отколкото заради смъртта на Хю, предположи Тери. Като проследи хода на мислите си, тя добави: — И аз нямам приятел в момента. Така че и двете сме в едно и също положение.

Емили остана поразена.

— Нямаш ли? Защо?

Сега не бе моментът да се впуска в подробности от сложния си личен живот.

— Със съпруга ми се разделихме. Сега нямам нужда от никого.

Но дали наистина е така? — зачуди се тя.

— Проблемът е в това — призна ѝ Емили, — че ме привличат мъжете тип Хитклиф.

„Това е, защото още търсиш някого, когото да боготвориш“ — помисли Тери, но ѝ каза:

— Значи такъв човек бе Хю? Тип Хитклиф?

— Не съвсем. Но беше висок и хубав. Беше гребец в университетския отбор. И всички го харесваха. Беше наистина забавен и самоуверен. Имаше голяма стойност.

„Като се замисли човек — разсъждаваше Тери, — това беше особен начин за описание на едно човешко същество.“

Накрая Емили си тръгна с повишено настроение от чая и оживената дискусия за мъжете от Шекспировите пиеси, с които най-силно желаеха да преспят. Докато разговаряха, Тери успя да завърши едната стена, но беше доволна, че пак ще се съсредоточи върху работата си. Намери местна станция на радиото и се върна към заниманието си, като се смееше, докато слушаше лондонските обяви, чудатите реклами, че местният „Плод и зеленчук“ ти предлага сам да си избереш аспержите или че в магазина на улица „Ботли“ за коли втора употреба се продава чисто нова кола, които изглеждаха идилично провинциални. Даже новините имаха местен оттенък — след новините за валутната криза в Германия следваше обирът в пощата в Уиткомб, сякаш и двете събития бяха еднакво значими.

Тъкмо влезе в темпо и заработи по-бързо, когато звънецът пак иззвъня. Единственият човек, когото не очакваше да види, беше застанал на прага — Карла Идън.

— Извини ме, ако те притеснявам — каза тя, докато разглеждаше изцапания ѝ с мазилка работен гащеризон.

— Не ме притесняваш. Влизай — каза Тери. Още не се бе съвзела от изненадата. — Не мога да спра, но ела да пийнеш едно кафе. Ще говорим, докато шпакловам.

Те влязоха в кухнята. Тери се зае с чашите, като се чудеше дали тази среща нямаше да прерасне в кавга, но хладината, която Карла афишира на партито, беше изчезнала.

— Чудех се дали не си загубила една обеца миналата нощ — обясни ѝ тя. — Намерихме я днес на килима. Изглежда доста скъпа. Затова се мотая из острова, като принца, който търсел Пепеляшка, и я предлагам на всеки, за да видя на кого му приляга.

Докато говореше, тя размахваше обецата, така че диамантът заблестя на светлината. С късата си червена коса и зелени очи, тя приличаше повече на слугата на принца, отколкото на красивия принц.

— Боя се, че не е моя — каза Тери. — Не носех обеци.

— Може ли да е на… ох, забравих името ѝ. На момичето, с което си тръгна? — тя постави ударението на „тръгна“.

— Алисън ли? Не съм сигурна.

— Ще я видиш ли скоро? Може би ще провериш?

— Мм… не съм сигурна. Но ако искаш, мога да ѝ оставя бележка в университета — каза уклончиво Тери, като се чудеше каква бе причината за посещението — обецата или явното проучване относно връзката ѝ с Алисън.

Усетила мислите ѝ, Карла каза:

— Извини ме, нямах намерение да си пъхам носа в личния ти живот. Сигурно смяташ хората тук за много любопитни. Истината е, че никой на острова няма тайни. Ние сме като едно малко село, а Шийла Гибсън е нашата селска телефонистка.

„Шийла Гибсън. Естествено. Съседката, която ги беше хванала с Мо в недвусмислена поза.“

— Аха. Значи трябва да благодаря на Шийла, че всички са наясно с моя личен живот.

— Мисля, че да. Но твоят личен живот не ме притеснява. Надявам се, че се подразбира, без да го казвам.

— Всъщност… — започна Тери, но после млъкна. Ако те държаха да я считат за стопроцентова лесбийка, може би трябваше да им позволи. Трябваше да е луда да разкрие повече подробности от сексуалния си живот, за да го раздухат.

Качиха се на втория етаж. Карла се разположи на капака на тоалетната чиния и наблюдаваше как работи Тери.

— За да съм съвсем откровена, ще ти кажа, че малко ти завиждам — изрече тя, като отпи глътка кафе. — Завърших девическо училище. Знаеш какво е там. После, като дойдох в Оксфорд, срещнах Брайън. Той беше мой преподавател и пие се оженихме. Разбира се, бракът не означава непременно, че спираш да експериментираш — добави тя умислено.

— Хм… — каза Тери и си помисли, че може би вече ѝ е изневерил. Спомни си как се почувства, когато разбра, че Дейвид ѝ изневеряваше.

— Е, зависи от брака.

Разговорът — каза си Тери — взима много странен обрат.

— Чела ли си някоя книга на Брайън? — попита Карла.

— Нямах достатъчно време — призна Тери.

— Никога не съм била привърженичка на тази велика секта — Карла започна замечтано да рецитира:

— Шели — отгатна Тери. — „Епипсихидион“. Но ако това го чувствате и двамата, защо завиждаш на хората, които не са женени?

— Умен въпрос. Може би не е това причината да ти завиждам. — Тя изпи чашата си и стана да огледа шпакловката на Тери. Поглади я с върха на пръстите ти. — Как го правиш толкова гладко? — учуди се тя.

— Практика — започна Тери. После, за нейно учудване, Карла вдигна ръката си, обърна лицето ѝ към себе си и я целуна по устните. Тя почувства краткия хлъзгав допир от нейния език, преди да се отдръпне. За миг зелените очи я изгледаха озадачено.

— И ти си помисли, че съпругът ми беше този, който те сваляше — каза тихо тя и се усмихна. — Благодаря за кафето. По-добре да си вървя. Обмисли го.

Беше стигнала до средата на стълбите, преди Тери да се опомни и да я последва.

— Госпожо Идън?

Карла се обърна.

— Моля те, наричай ме Карла — тя още се усмихваше.

— Искам правилно да ме разбереш — каза решително Тери. — Няма какво да обмислям. Аз съм човешко същество, а не експеримент.

Тя видя как усмивката замря на лицето на госпожа Идън и се зачуди дали не беше твърде рязка.

— Много съжалявам — добави по-меко.

Карла я погледна.

— Да — рече глупаво тя и си тръгна.

Мамка му — помисли си Тери. — Точно от това нямаше нужда: емоционални усложнения със съседката. Дали не трябваше да подходи по-уклончиво към тази ситуация.

Десет минути по-късно се появи посетител номер три. Звънецът иззвъня и тя чу да се отваря вратата.

— Има ли някой тук? — чу се мъжки глас.

— Тук съм — обади се тя отегчено. Това напомняше онези пиеси, в които една врата се отваря, за да пропусне на сцената следващия герой, когато предишният си тръгва.

— Здрасти. Аз съм Джайлс Чокър — каза хубавият млад мъж, който подаде главата си през вратата.

— Влизай. Почти свърших — каза Тери. Тя изтриваше с парцал гладката мазилка, за да обере грапавините, останали по нея.

— Видях бележката ти в магазина — каза той.

За разлика от Емили, която пристъпваше от крак на крак пред вратата, или Карла, която седна на тоалетната чиния, Джайлс се качи на мивката, скръсти ръце и я зяпна с нескрито възхищение. Тя му обърна гръб, макар че усещаше погледа му.

— Относно котката.

— Твоя е, нали?

— Не съвсем. Бях приятел на Хю. Той живееше тук. Ти знаеш ли?

— Знам — потвърди тя.

— А… всъщност е малко сложно.

— Котката на Хю ли беше? — подкани го тя.

— Не съвсем. Имахме си клуб. Всъщност това е една шега.

— За „Катамитите“ ли говориш?

— Да — той се изненада, че тя знаеше за тях. — Нещо като магьосника на Бамбузлер.

— Катамитите? — подкани го отново тя.

— Да… Значи Хю измисли идеята за животното-талисман. Животното беше бездомно и той един вид го осинови. — Кажи ми — продължи Тери, като се обърна, за да види очите му, — ти или твоите приятели, горили ли сте тази котка с цигари? Или с нещо друго?

Джайлс изглеждаше истински шокиран.

— Господи, не.

— Ами Хю? Би ли извършил подобно нещо?

— Никога. Хю обичаше животните. Ходехме заедно на лов.

— Истински любител на животните — отсече тя язвително.

— Това, което искам да кажа, е, че той винаги имаше кучета и всякакви животни около себе си. Беше много разстроен, че не можа да доведе лабрадора си в Оксфорд.

— Този клуб даде ли име на котката?

— Да, Писи Галор.

Типично — помисли Тери.

— А искате ли си писа̀ната обратно?

— Ами… малко е сложно. Мисля, че ще ни затворят клуба.

— Предполагам, знаеш, че си има и малки?

Той изглеждаше ужасен.

— Ами да, ние организирахме доста диви партита. Не съм учуден, че Писи Галор е успяла да се присъедини към забавлението.

— Не мисля, че котките го правят за забавление.

— Виж… Ако искаш, ги задръж. Ще ти бъдем страшно благодарни.

— И защо трябва да го правя? — не отстъпваше Тери. — Скъпо е да ги храня, а и къщата ми ще съсипят.

Той изглеждаше объркан.

— Мислех си, че може би…

— О, Господи — изстена Тери. — Само защото съм жена, трябва да се грижа за всичко, което е сладко и безпомощно. И само защото си мъж, си освободен от всякаква отговорност. Добре дошъл в двадесети век, момче. Нещата вече не са както някога.

— Значи няма да ги задържиш? — попита я той неспокойно.

Тя преброи до три.

— Разбира се, че ще ги задържа — процеди тя през зъби. — Всичко друго е по-добре, отколкото да ги оставя на вашите нежни грижи.

Джайлс се ухили.

— Браво, моето момиче.

Тери го стрелна с поглед.

— Кажи го още веднъж — изрече тя ядосано — и ще натъпча всичките котки в дебелия ти богаташки врат.

— Извини ме. Ще ти кажа нещо. За благодарност, ще те поканим на помена на Хю.

— Да бе, страхотно.

— Не, ще бъде забавно. Истинска оргия. Ако ще ни закриват клуба, поне ще го направим с трясък.

— Мислиш ли, че ще бъде проява на добър вкус?

Той кимна с глава и косата падна над очите му. Отметна я назад е бърз жест, като че ли сваляше шапката си.

— О, да. Оргията е точно това, което Хю би искал.

— И ти мислиш, че ще участвам в оргия с теб и приятелите ти?

Той кимна отново и пак повтори жеста, с който си оправяше косата.

— Всъщност аз много те харесвам. Особено сега, както цялата си потна. Това ме възбужда.

Тя го погледна за миг, като преценяваше какви са възможностите. Бърз удар с коляно в слабините. В тясното пространство на банята нямаше как да се измъкне. Но след като всичко беше казано, той все пак си оставаше едно голямо дете. Привлекателни, чаровни, самонадеяни момчета, като него, я бяха влудявали, когато беше несигурна в себе си студентка, но само защото тя не знаеше колко самовлюбени бяха те.

— Благодаря ти за поканата — отвърна тя. — И за двете. Но няма да дойда.

— Може би друг път? — каза той, и за да се отърве от завладяващото му мъжко присъствие, тя промълви:

— Може би.

Той се престори, че пада в краката ѝ от възторг.

— Вън — тя го подритваше и се смееше.

Но щом по-късно се замисли, не беше чак толкова смешно, особено когато той пак отвори външната врата с пърхащи мигли, стискайки в ръка букета с цветя, който Емили беше оставила на тротоара, като мимически актьор, изпълняващ ролята на Ромео.

Този път мина около час, преди да звънне звънецът на вратата и гласът на Джулия Ван Глат да се понесе по стълбището.

Тя уж беше дошла да каже на Тери, че госпожа Фелбс, която живееше на съседната улица, търсеше коте за подарък на дъщеря си, но скоро стана ясно, че истинската причина за посещението ѝ беше да се оплаче от мъжа си. Тери продължи да шпаклова. Без да се притеснява, Джулия седна на тоалетната чиния и се впусна в заплетен разказ за недостатъците на съпруга си, като избягваше летящите пръски мазилка, без да прекъсва излиянията си. Тери подозираше, че щом Джулия я беше избрала за нейна довереница, това изискваше много изпълнени със съчувствие кимвания. Това беше нещо, което Тери откриваше постепенно: както лекарите не могат да отидат никъде, без другите да им разказват за бележките си, така някои жени предполагаха, че един разведен щеше да разбере проблемите в брака им. Според Тери това беше налудничаво, тъй като съветът от някого, чийто брак се е провалил, не можеше да бъде съвет от специалист. Джулия отиде да приготви кафе и се върна с един плик.

— Имаше писмо на изтривалката пред вратата. Искаш ли да го отворя вместо теб. Ръцете ти са изцапани.

— Не, благодаря — каза бързо Тери.

Отвори го и хвърли поглед на съдържанието. Беше бележка от три реда, написана на пишеща машина. На евтина А5 хартия. Нямаше никакво обръщение.

Тери го прочете още веднъж, по-бавно, търсейки ямбични пентаметри. Повярвай ми, когато казвам, че малкото ви шоу… дъ дъм, дъ дъм, дъ дъм, дъ дъм.

Изведнъж осъзна, че Джулия я питаше нещо.

— Моля?

— Попитах, нямаш ли пердета? — Джулия беше прочела бележката, докато стоеше зад гърба ѝ. Тя я дръпна от ръката ѝ.

— Нямам. Поръчах ги, но ще мине време, докато ги ушият. В „Джон Луис“ ми казаха три седмици и това беше най-бързото, което успях да намеря.

— Аз нямаше да се притеснявам. Сигурно е някой воайор.

— Воайор ли?

— Този район се слави с голямата им бройка. Всички влюбени двойки слизат долу на реката, затова воайорите отиват там, при малката пътечка край брега, с биноклите си. Ако не успеят да намерят нещо край реката, се мотаят из целия остров. Ще ти кажат, че търсят пернат дивеч, но никои не им вярва. Не бих казала, че особено ме интересуват, но аз, Тони Стронг, съм необуздана ексхибиционистка. Дай им знак и ще тичат километри.

Преди Тери да я спре, тя сгъна бележката и я накъса на малки парченца.

— Ето. Това е единственото, което можеш да направиш за тях.

— Нямам много обожатели в моята къща.

Джулия я изгледа насмешливо.

— Скъпа, в Оксфорд няма да ти липсват обожатели. Тук гъмжи от здрави, млади мъже. Или каквото ти харесва.

Значи и Джулия беше от клюкарите. Тери измънка нещо и за да смени темата, попита:

— Като говорим за млади мъже, тази сутрин ме посети една приятелка на Хю Скот.

— Аха. Това обяснява цветята на тротоара. Имаше много от тях след смъртта му.

— Какво момче беше той?

— Хю ли? Не знам. Изглеждаше наред. Трябва да попиташ Брайън и Карла. Те бяха близки с него — тя въздъхна. — В къщата живееха четирима. Роланд и Триш бяха двойка, и Хю и Ани, които не бяха. Всичките бяха шумни и велосипедите отвън също бяха проблем. Хората с детски колички се оплакваха, че няма място за минаване по тротоара. Всъщност, типични студенти.

— Днес някой спомена, че Хю бил от висока класа.

— Да не е било момичето с цветята?

Тери кимна.

— Сополива малка студентка. Какво, по дяволите, знае тя? — изрече Джулия. Тя се подсмихна лукаво. — Ако искаш да разбереш нещо по този въпрос, трябваше да попиташ Карла. Тя го наричаше Хюдж6.

— Не мисля, че е имала предвид… Да не искаш да кажеш, че Хю и Карла са имали нещо помежду си? — попита Тери шокирана.

— О, боже. Аз и тази моя уста — Джулия се замисли за момент. — Носеха се някакви клюки. Това е. Ще помислиш, че сме много любопитни, щом някой е умрял, но има куп други неща, с които да се занимава човек, освен да се рови в личния живот на другите.

Тя се озърна.

— Имаш ли друга тоалетна? Ще се напикая.

— Не. Виж, аз ще изляза.

— О, не се притеснявай. Не съм срамежлива, ако и ти не си.

Джулия се изправи и започна да разкопчава дънките си.

— Не, чакай — Тери излезе смутена от банята и я изчака, докато тя свърши.

— Имам цистит — сподели Джулия, като излезе. — Пих много червено вино миналата вечер.

По-късно, когато Тери се върна да хвърли един поглед на късчетата от отровното писмо, тя осъзна, че Джулия го е хвърлила в тоалетната чиния и после е пуснала водата.