Убийство в Оксфорд

едно

Двамата мъже наблюдаваха улицата от известно време. Стъклата на колата се бяха запотили от дъха им и от топлите сандвичи, които ядяха. По-възрастният започваше да става нетърпелив. Къде беше тя? Защо, по дяволите, още я нямаше? По-младият беше спокоен, и се развличаше, като оглеждаше минаващите хубави студентки. Беше първият слънчев ден на пролетта и по улиците се разхождаха повече разголени жени от всякога. По-добре да си беше взел слънчевите очила. С тях щеше да изглежда като холивудско ченге.

— Ето я — посочи по-възрастният. — Тази, която излиза зад ъгъла.

— Защо си толкова сигурен?

— Просто инстинкт. Гледай!

Жената наближаваше трийсетте. Буйната ѝ къдрава коса загатваше, че във вените ѝ тече южна кръв, макар че дори от такова разстояние се виждаше, че очите ѝ бяха светлосиви или може би сиви. Беше по-скоро хубава, отколкото красива. Дрехите ѝ също бяха повече удобни, отколкото предизвикателни.

Беше облечена в светлосиньо и не носеше палто. Явно не считаше сутрешното слънце само за краткотрайно явление, въпреки че ефектът беше притъпен от тежките ѝ обувки марка „Тимбърленд“.

По-възрастният излезе прав: беше тя. Спря се пред къщата, свали раницата от гърба си и извади документите.

Питър подсвирна.

— Струваше си чакането.

— Хайде тогава. — По-възрастният избърса ръцете си с носна кърпичка и завъртя огледалото за обратно виждане, за да се увери, че изглежда добре.

— Навярно това е последният ни шанс, нека не го пропускаме.

Двамата слязоха от колата и закопчаха саката си, после тръгнаха към нея, докато тя се взираше в табелката „Продава се“.

— Госпожа Уилямс? — Ник, като по-възрастен, протегна ръка и се здрависа с нея. — Ник Улуей. Говорихме с вас по телефона. Да ви представя колегата си Питър Соумс.

Ръкостискането ѝ беше енергично, а усмивката — весела.

— Двама посредници за един имот?! Поласкана съм. Извинете за закъснението. Влакът от Лондон закъсня.

Ник не се поколеба.

— Винаги сме по двама, когато купувачът плаща в брой.

— Е, пачките не са у мен.

— Доколкото разбрах, вие искате да купите имота веднага? — В гласа му трепна нотка безпокойство, която Питър забеляза, но не и госпожа Уилямс.

— Да, трябва да открия нещо преди семестъра. — Тя замълча. — Навън е приятно, но да влезем все пак вътре.

— Разбира се. — Ник затършува из джобовете си за ключ. Питър едва сдържа усмивката си. Шефът му винаги се вълнуваше от хубавите жени.

— Остави на мен, Ник — каза той спокойно и взе ключа, като се усмихваше на госпожа Уилямс с обиграната си чаровна усмивка.

— Виждам, че имате гости — забеляза тя.

Двамата мъже се вцепениха. Най-напред Питър.

— Моля? — небрежно попита той.

— Ето там — тя отстъпи назад и посочи надписа „Продава се“, закачен на стената. По средата му отгоре имаше черно петно с размерите на топка за тенис. Докато го гледаха, една птичка излетя от него и се загуби над покривите.

Това е лястовиче гнездо — каза госпожа Уилямс.

— Не мога да си представя кога го е свила. Къщата се продава отскоро — излъга Ник.

— Искам да ми обещаете нещо. Ще я купя само с гнездото — усмихна се тя. — Не мога да ги изхвърля от новия им дом, докато се нанасям в своя.

— Разбира се — каза оживено Ник, но в себе си я укоряваше. Жена, която се тревожеше за птичките, едва ли щеше да превърне в свой дом къща № 57.

— В къщата са живели студенти и има нужда от ремонт — Питър вече бе поел ролята си и плавно минаваше от стая в стая. Той отваряше вратите и изчакваше госпожа Уилямс на някой праг, така че прелестните ѝ гърди и смайващ задник го притискаха, докато тя се промушваше край него. — Но общо взето, условията са добри…

— Има ли хидроизолация? — прекъсна го тя.

— Не съм сигурен — призна той.

— Тапетите са влажни — промърмори тя и дръпна един отлепен тапет. — Всъщност това е без значение. Аз ще се погрижа.

— Добре. А това е спалнята на господарите.

— Е, сега това не върви — подхвърли Ник — Може да се нарече главната спалня.

Тя замислено го изгледа, но не каза нищо и се остави в ръцете им. След малко се отплесна — какъв беше смисълът да слуша някого, който обявяваше: „Това е банята.“ По-скоро я заинтригува странното ехо, предизвикано от думите им в празните стаи.

Осъзна, че никога не е била в къща, толкова гола и лишена от минало. Нито в една стая нямаше мебели. Тук-там се виждаха обли вдлъбнатини по килима, където преди са били леглата и шкафовете. В някои от стаите подът беше изкъртен и изглеждаше бял, като отпускари под пролетното слънце. Само по стените имаше тъмни и светли квадрати и правоъгълници от картини и постери, в чиито ъгли личаха следи от кабърчета. Отвътре на вратата на спалнята един избелял и прашен триъгълник сочеше къде е била закачалката за дрехи. Цялата къща сякаш внезапно беше опустяла, както Хирошима след атомната бомба.

Телефонът беше монтиран на кухненската стена, използвана като табло за обяви, разноцветни драсканици, цифри и причудливи карикатури. Някой се бе опитал да я почисти, но само отчасти, така че драсканиците бяха избледнели от огромното му усилие.

Ник кихна.

— Наздраве — каза тя.

Той кихна отново.

— Извинете, но съм алергичен към прах.

— Значи сте избрали най-подходящата професия — забеляза госпожа Уилямс с иронична усмивка, — да оглеждате стари къщи. — Тя се намръщи, като прокара пръст по перваза на прозореца. — Тука е много прашно — промърмори на себе си. — Не прилича на прах. Прекадено е бял. Като брашно. Или тебешир. — Тя внимателно го издуха от ръката си и се загледа в сивите прашинки, които затанцуваха в снопа слънчеви лъчи.

— Какво ли е това? Май не е плесен, но…

Ник осъзна, че трябва да бъде решителен.

— Госпожо Уилямс — каза той, — това е прах за снемане на отпечатъци от пръсти. Разпоредихме къщата да се почисти, но ще мине време, докато изчезне напълно.

— Прах за отпечатъци от пръсти ли? — повтори тя озадачено.

— Причината къщата да се обяви за продан е, че тук е било извършено престъпление.

— Престъпление? — Тя язвително се изсмя. — Повярвайте ми, свикнала съм с това. Последните пет години живях в Клафам, Тутинг, Брикстон и Стокуел. Писмата от хора, които ми съчувстваха, бяха повече от сметките ми за ток, но никога не са ми взимали отпечатъци.

— Всъщност не е било кражба с взлом. Един студент, живял тук, е бил трагично… — Ник се опита да измисли някакъв евфемизъм, но не успя — убит.

— Така ли? Как?

— Ами някой е нахълтал и го е убил — той прочисти гърлото си. — Честно казано, госпожо Уилямс… ъъъ… Тереза, нали? Имахме заинтересовани клиенти, които така и не купиха имота, щом разбраха за инцидента — самотни жени, двойки с малки деца и т.н. Все пак разбирате, нали?

— Да.

— Този факт ще притесни ли семейството ви? — попита деликатно той.

Тя погледна през прозореца, преди да му отговори.

— Предполагам, че в повечето къщи, имам предвид стари къщи, като се замисли човек, все някой е умрял. Едно време хората са предпочитали да си умрат спокойно у дома, преди да решим, че раждането и смъртта са болести, които трябва да се лекуват в болниците.

— Интересна гледна точка — каза той, без да знае накъде отива разговорът.

— Всъщност семейство Уилямс няма. Със съпруга ми се разделихме. Сега сме в развод. Както се казва: самотна жена.

— Не знаех. Извинете.

— Така че нямам съветник — прекъсна го тя. — Ще я купя, ако свалите хиляда.

— Тази вечер имаме още четирима купувачи, госпожо Уилямс, ъъъ… Тереза — излъга той, за да скрие изненадата си.

— Добре. Моето предложение отпада, щом ви дадат цената, нали? — усмихна се тя. — Моля ви, наричайте ме Тери.

Тъкмо щяха да тръгват, и тя го спря.

— Може ли да остана за малко? Искам да си представя как ще я подредя. Като си тръгвам, ще дръпна вратата.

— Разбира се — той протегна ръка. С младите жени човек можеше да си позволи известна галантност, да им целуне ръка за довиждане, но не и с тази. — Ще държим връзка.

Тя изчака да си тръгнат. После отиде в градината и взе да рови в чакъла, докато не намери това, което ѝ трябваше: един фут ръждив метал, голям колкото лост. Коленичи зад кухненския прозорец и упорито зачовърка тухлите малко над земята. Както предполагаше, хидроизолация имаше, и то доста добра. Къщата беше запусната, но здрава. Тери избърса ръцете си в тревата и се изправи.

Мярна ѝ се нещо синьо. Някакво найлоново парче в храстите. Тя го вдигна. Беше обгоряло от едната страна. Тревата наоколо също бе изгоряла, и то наскоро. Докато разглеждаше найлона, тя осъзна, че това е част от лента, с каквато полицията загражда мястото на престъпление. Усети, че някой я наблюдава. Беше една червенокоса жена от прозореца на съседната къща, приблизително на нейните години, с бяла хавлия, която пиеше кафе от светлозелена чаша. Чашата и очите ѝ бяха с един и същ цвят. Тери ѝ кимна, но жената я гледаше безучастно, после рязко се обърна и се отдалечи, сякаш някой я повика.

Тя влезе в къщата и пусна чешмата в кухнята, за да види дали има вода, след това ползва и тоалетната. Отвътре на вратата някой студент беше написал: ПРЪДНЯТА Е ЗОВ ЗА СВОБОДА НА ПОТИСНАТОТО ЛАЙНО.

Тери разгледа надписа и реши да не го трие. Разбира се, никой не знаеше, че потиснатото лайно е бившият ѝ съпруг Дейвид. Тя отвори описанието на къщата, което ѝ оставиха двамата посредници, и се зачете:

Следващият ред не се четеше.

Следваше името на посредническата фирма — Улуей, Уеб&Ко.

Щом свърши, скъса описанието, за да се избърше, и пусна водата. „Маркирах си територията — мислеше тя, докато си вдигаше дънките. — Сега ще трябва да я купя“. Върна се пак по коридора, като оглеждаше стените, надраскани от велосипедите на студентите, и накрая затръшна вратата след себе си.

Докато Тери се връщаше с влака в Лондон, членовете на Университетската общност бяха на вечерна молитва в малката катедрала „Университетска църква на Христос“.

Момчетата от хора трябваше да се откажат от ваканцията си и сега негодуваха, като си намигаха един на друг, но това не се отрази на песнопението им. То беше съвършено, както винаги: трептящите ноти устремно политаха и се рееха из каменното пространство над главите на богомолците, като лястовици.

Към тази част от Великденската служба имаше специална церемония. Каквито и молитви да се пееха, накрая неизменно се завършваше с аранжирания от Алегри псалм 50, псалма на разкаянието. Чистият и невинен детски глас на сопраното караше думите на скръб и разкаяние да звучат още по-трогателно:

Докато момчето пееше, свещите в църквата угасваха една след друга и останаха само тези на олтара. После и те започнаха да гаснат и в тъмнината пак се чуха думите на псалма:

Докато мелодичните гласове на по-възрастните хористи подеха псалма отново, преплитайки се с ненадминатото сопрано, свещите пак се запалиха, така че след последните стихове псалма катедралата се изпълни със светлина. Само миризмата от изгорелите фитили и едва забележимите следи от дим показваха, че са били изгасени. Последният стих от псалма беше последен и за службата:

Богомолците останаха на колене, докато хорът излезе, а после се изправиха и се раздвижиха. Някои разтриваха коленете си, които ги боляха от дългото стоене на твърдия под. Те се поздравяваха, като вървяха към изхода, и се усмихваха един на друг.

Един мъж отпред коленичи, без да обръща внимание на хората около себе си, явно не разбрал, че службата беше свършила. От сведената му глава не можеше да се разбере дали дълбоко се молеше, дали бе замислен или беше заспал.

Едва когато богомолците си отидоха, той погледна олтара. Извади от джоба си сгъната носна кърпа и избърса сълзите, които се стичаха по избръснатото му лице.

Като тръгна към вратата усети, че някой го докосна по ръката.

— Брайън? — прошепна той.

Явно го чакаха. Бяха двама. Облечени също като него с официални студентски тоги, а под тях — с тъмни костюми.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се, господин Директор.

Той кимна към втория мъж в знак, че го е разпознал.

— Господин Декан?

— Не е зле да обсъдим щетите от уговорката — промърмори директорът, докато излизаха в тъмнината навън. Гласът му още се снижи, докато тримата вървяха бавно след богомолците.