осем

Тя шпакловаше последната стена, когато позвъни петият посетител за деня.

— А, ти ли си? — каза тя.

Ако Брайън Идън беше будувал цяла нощ, това не му личеше.

— Може ли да вляза? — попита той весело.

— Шпакловам. Можеш да се качиш, ако ми обещаеш да не ми пречиш. И те предупреждавам — без номера. Днес вече счупих главата на един мъж. — „Няма да спомена, че жена ти се опита да ме сваля“ — помисли тя.

— Бъди по-внимателна, когато говориш такива неща.

— Защо? — тя тръгна нагоре по стълбите и той я последва, плътно прилепнал зад нея.

— Струва ми се, че побърканите феминистки са първи в полицейския списък на заподозрените.

— Аха. Още една предпоставка. И не се опитвай да кажеш нещо остроумно. Можеш да ме предизвикаш и повярвай, няма да ти хареса.

— Както искаш — промърмори той. Верен на думата си, остана извън банята и я наблюдаваше как работи.

— Всъщност искаш ли нещо? — попита го тя след продължително мълчание.

— Ммм… не съвсем. Забелязах, че си тръгна рано от партито. Само исках да се уверя, че не са те накарали да се чувстваш като натрапница.

Не ѝ хареса накъде бие.

— Съпругата ти беше резервирана към мен — каза тя, като натърти на думата „съпруга“.

Той повдигна рамене.

— Тя знае, че те намирам привлекателна, но това не я притеснява. Просто смята, че ако спя с теб и се разчуе, това ще се отрази зле на кариерата ми.

Изненадана от откровеността му, тя се обърна, готова да се нахвърли.

Какво?

— Ние имаме отворен брак — отговори той, като наблюдаваше реакцията ѝ.

— Значи, добре е да знаеш, че това въобще не ме интересува.

— Естествено. Напълно разбирам защо, щом си говорила с Шийла. Сърдиш ли се, че бях откровен?

— Никак — процеди през зъби Тери.

— Впрочем, може ли да взема назаем книгата, която ти подарих? Искам да направя справка за издателя ми, а нямам друго копие в момента. Ще ти я върна колкото се може по-скоро.

— Не е тук. В университета е, в личното ми шкафче. Утре ще я взема.

Той поклати глава с благодарност. После си тръгна.


Най-накрая свърши с шпакловката и изчисти отпадъците по пода на банята, но не можеше да я ползва, докато шпакловката и боята не бяха изсъхнали напълно. Реши да позвъни на госпожа Фелбс, жената, за която Джулия ѝ беше казала, че иска коте. Някакво момиченце вдигна телефона и каза, че щели да дойдат веднага да си изберат едно, ако било удобно. Няколко минути по-късно на вратата стояха жена и около седемгодишно момиченце. Не беше трудно да отгатне защо искаха да ѝ подарят коте. Майка ѝ беше бременна и котето явно щеше да компенсира пренасочването на родителското внимание.

— Мисля, че няма какво толкова да се види — обясни Тери и ги заведе при кашона. Очите на котетата бяха вече широко отворени и те имаха по малко козина, но не бяха още достатъчно големи да се движат сами.

— Може ли да ги взема? — попита момиченцето.

— Разбира се. Само ги постави обратно, ако видиш, че майка им се ядосва.

Момиченцето взе едно котенце и го допря с ентусиазъм до бузата си.

— Мамо, искам това коте.

Тери и майката си размениха доволни погледи.

— Сигурна ли сте, че ще ни го дадете? — попита майката.

— Естествено. Доволна съм, че някой иска да вземе едно. Още не можем да го отделим от майката, но ви уверявам, че няма да го дам на никой друг, освен на вас. По-добре помисли какво име да му дадеш.

— Дики! — каза момиченцето, без да се колебае.

— Луда е по книгите на Дорлинг за малкия дракон — обясни майка ѝ. — Нали, скъпа?

— Той не беше голям и не беше висок, драконът Дики беше много, много малък — изпя момиченцето щастливо.

— Е, добре, нека първо проверим дали е мъжко — предложи Тери, като взе котето от момиченцето и го обърна по гръб. — Мисля, че една женска котка едва ли ще е съгласна да носи мъжко име… Трябва да измислиш друго име.

Момиченцето смръщи лице и се замисли дълбоко.

— Ребека.

— Звучи добре — каза Тери. — Нека да е Ребека.

— Защо те наричат Тери? Това не е име на момиче — полюбопитства момиченцето.

— Не бъди невъзпитана — смъмри я майка ѝ.

Тери се засмя.

— Няма нищо. Това е съкращение от Тереза. Майка ми решила да го смени, след като съм се родила.

— Може ли да дойда и да видя Ребека някой път?

— Разбира се. Идвай, когато поискаш.

— Наистина ли може? — попита момиченцето с широко отворени очи.

На Тери ѝ стана ясно, че тя ще идва по-често, отколкото ѝ се искаше, но беше късно да се отмята от предложението си.

— Когато пожелаеш — добави тя уверено.


Беше много уморена. Изпи чаша вино, легна си с работните дрехи и след секунди заспа. Когато се събуди, беше минал девет часът и беше тъмно. Все още замаяна от спането, тя тръгна надолу по стълбите да си приготви сандвич. Забеляза, че вратата на предната стая е отворена, но не се замисли над това. Предишната стая на Хю изпълняваше в момента ролята на килер и беше натъпкана с купища чували с дрехи и кашони с книги. Писи Галор също видя отворената врата. С всеки изминат ден тя отбелязваше с възмутено мяукане всяка промяна, която Тери правеше в стария ѝ дом.

Тери я последва, без да се замисли защо. В тъмнината едва го видя. Беше парче бяла връв, която висеше от една кука на стената и бял гащеризон, който висеше от тавана. Макар че видя тези неща, част от мозъка ѝ казваше, че не беше оставяла нито връв, нито гащеризон в това положение. Запали лампата. Не извика. Викът замря в гърлото ѝ. На стената пред нея, върху тъмните тапети, някой беше начертал с тебешир силует. Беше грубо очертание на фигура, както полицията очертава трупа, за да маркира позицията му. Но който бе нарисувал това, беше добавил еректирал огромен фалос, груб и недодялан, като символ на плодовитостта. На пода пред него лежаха чифт смачкани бикини на Тери, стар чифт, изваден от чувалите с дрехи. Тя едва не повърна. Джъдлър пристигна след десет минути — още едно доказателство колко е малък Оксфорд в сравнение с Лондон. Той опря полицейската си карта на прозореца на входната врата, така че тя да я прочете, преди да го пусне.

Хвърли бърз поглед към очертанията, после я дръпна настрани.

— Обадих се в управлението — каза той спокойно. Още я държеше за лакътя и тя осъзна, че цялата трепери.

— Ще искат да направят снимки и да снемат отпечатъци. Това значи, че на теб също ще вземат отпечатъци. Поисках да изпратят полицайка.

— Не — каза тя бързо. — Искам ти да останеш с мен.

— Разбира се — съгласи се той. — Виж, искам да те попитам за няколко неща, за които съм длъжен да питам. Видя ли нещо? Чу ли нещо? Каквото и да е?

— Не — зъбите ѝ затракаха, когато го изрече. Тя ги стисна здраво, за да спре.

— Идвал ли е някой тук през последните двайсет и четири часа? Някакви посетители? Дори и телефонни обаждания?

Тя се изсмя неудържимо.

— Това е най-смешното нещо, което някога съм чувала.

Той я наблюдаваше загрижено.

— Не се притеснявай, не съм изпаднала в истерия — увери го тя, като спря да се смее. — Тук беше по-претъпкано и от площад „Пикадили“. Имаш предвид от вчера, нали?

— Да.

Тя ги изброи:

— Една приятелка, която срещнах на партито, дойде и преспа тук. Днес дойде едно момиче на име Емили Харис, студентка в „Сейнт Мери“. После се отби Карла Идън. След нея Джулия Ван Глат. После Джайлс, как му беше фамилията, Джайлс Чокър. Брайън Идън. Госпожа Фелбс и дъщеря ѝ от съседната улица. Ти. Легнах по-рано на втория етаж. Някой може да е влязъл, докато съм спяла. У Брайън Идън миналата вечер имаше парти със стотина гости. Всеки от тях, щом ме е видял там, може да е сметнал, че къщата е празна.

— И ти не забеляза нищо необичайно?

— Не — потвърди тя.

Той усети, че още държи ръката ѝ и я пусна.

— Да идем в кухнята. Ще направя чай.

— Не искам чай — каза тя, но той не ѝ обърна внимание. Тя го наблюдаваше как обилно сипва захар в две порцеланови чаши и си помисли: „Той смята, че съм изпаднала в шок.“

„Две чаши — беше следващата ѝ мисъл. — И той има нужда да пийне нещо. Страхува се за мен.“

Стомахът ѝ се сви на топка.

— Кой друг има ключ?

— Никой. Не… не знам. Не съм сменяла ключалката, откакто се нанесох. Всеки би могъл да има. Аз дори не винаги заключвам вратата. Съжалявам.

Той си водеше бележки в полицейския бележник. Щом чу последното изречение, въздъхна, но не каза нищо.

— Може ли да е бил убиецът? — Направи му чест, че не ѝ пробута някаква баналност.

— Възможно е. Не виждам причина да не е. Ти си привлекателна жена, живееш сама и не взимаш никакви мерки за сигурност. Вероятно просто е бил някой смахнат, който е искал да те изплаши.

— Джулия ми каза, че на острова има много воайори.

— Истина е, макар че между воайорството и това има известна разлика.

— О, боже, това ми напомни за… — тя прокара длани по косата си. — Днес получих писмо, по-скоро бележка. В нея беше написано, който и да го е писал, че се любувал, докато ме наблюдавал миналата нощ.

— Къде е това писмо?

— Няма го. Джулия… Госпожа Ван Глат го унищожи. Но всъщност не е могло да бъде написано от воайор. Който и да го е писал, е излъгал. Миналата нощ нямаше нищо за гледане. Казано направо — снощи не правих секс.

— Каза ли това на госпожа Ван Глат?

— Не — Тери сви рамене. — Тя и останалите са помислили, че си тръгнах от партито с човек заради… да де, по тази причина.

Джъдлър погледна записките си.

— Ти каза, че снощи тук е нощувала твоя приятелка?

— Да. Алисън Дакуърт. Тя учи в университета „Сейнт Хю“.

Джъдлър си записа информацията без коментар, макар че изглеждаше замислен.

— Имаш ли представа, кой може да ти изпрати подобна бележка?

— Не съвсем.

Той я погледна.

— Какво имаш предвид?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Беше много кратка, но съм сигурна, че беше написана в ямбични пентаметри. Също като бележката, която ти бе изпратена.

Той си записа това, после взе една книга от купа на кухненската ѝ маса.

— За какво ти е тази книга? — полюбопитства той.

Тя я взе от ръцете му. Беше „Жената-детектив“ на Ан Лигейм.

— Това е един от основните трудове в тази област. Защо да я нямам?

— Както те посъветвах, когато се запознахме, остави детективската работа на полицията.

Тя се изсмя.

— Нищо не разбираш. Това не е наръчник за детективи-аматьори. Това е изследване на криминалната литература от женска гледна точка. Това е обектът на моето изследване, инспекторе.

— О, разбирам. Предположих… Кой друг би могъл да я види?

— Всеки от хората, които споменах. Всички бяха в кухнята, повечето — сами.

— Възможно е някой от твоите посетители да е решил, че възнамеряваш да разследваш лично смъртта на Хю Скот — обясни той. — Още един въпрос. Университетските преподаватели използват ли тебешир? За черната дъска?

Тя леко се усмихна.

— Не, още от Средновековието.

— Добре. Просто ми мина през ума. Имаш ли тебешир вкъщи?

Тя поклати глава.

Чуха се сирените на полицейските коли и сини снопове светлина изпълниха стаите без пердета. Малката ѝ къща изведнъж се изпълни с мъже и една униформена полицайка, на която Джъдлър тайно кимна да се оттегли и да помогне на колегите си в другата стая.

— Не мърдай оттук — той я остави за момент и се върна с малък тампон за печати в кутийка, която приличаше на детски комплект за подпечатване.

— За отпечатъци — обясни ѝ.

Постави пръстите ѝ един по един върху тампона, като ги въртеше от всички страни, за да могат добре да се напоят с мастило и после внимателно ги наложи върху лист хартия. Беше особено успокояващо да се остави в неговите ръце.

В стаята влезе полицай.

— Свършихме, сър.

— Изтрихте ли го?

— Още не.

Джъдлър посочи с глава.

— В мивката има мокър парцал.

Не е мъж, който много говори — осъзна Тери.

Той внимателно я погледна.

— Мога да оставя тази нощ тук една полицайка — предложи той. — Поне за малко.

Тери поклати глава.

— Не можеш ли ти да останеш?

— Дежурен съм — обясни ѝ той. — А и това е задължение на някой униформен. Те ще са будни цяла нощ. Смяната им свършва сутринта.

И двамата знаеха, че тя имаше предвид друго.

— Нямам нужда от никого. Наистина. Преди обаче да си тръгнеш, искам да ти кажа нещо, което не съм ти споменавала.

— Да?

— Нека сключим сделка. Искам да ми кажеш как е умрял.

— Няма да сключвам сделки — отвърна ѝ хладно той, за да избегне повече въпроси.

Тя го погледна подигравателно.

— Не те моля да се съгласиш на споразумение. Моля те да ми разкажеш подробностите около смъртта му. Както можеш да се досетиш, мога да ги науча от всеки архив на стари вестници.

— Сигурна ли си, че искаш наистина да знаеш?

— Да.

Погледна я и после взе решение. Отиде в съседната стая, изчака я да го последва и посочи към мястото под прозореца.

— Бил е намерен тук — посочи той, — но чак на следващата сутрин, когато един от неговите съквартиранти, Роналд Данрутър, си е помислил, че Хю ще изпусне влака и е дошъл да го събуди. Той усетил мирис на изгоряло, но предположил, че е от партито.

— Продължавай — настоя Тери.

Полицаите си тръгваха. Един от тях извика:

— Лека нощ, сър.

Джъдлър им махна с ръка и продължи:

— Хю Скот е лежал по лице чисто гол. На практика е бил залепен към леглото от собствената си кръв. Един поялник, включен в контакта на стената, е бил вкаран със сила в ректума му и е разкъсал долните му вътрешности, като е изгорил всички артерии и органи на тялото в радиус от седем милиметра около раната. Умрял е от шока, от загубата на пръв и от частичното задушаване. Убиецът вероятно е седял на врата му, за да не може да му окаже съпротива. От тестовете на останките от трупа, патологът определи, че смъртта е настъпила между полунощ и пет часа сутринта. За последно са го видели към един и половина, когато партито е било към края си.

Тери кимна.

— Както казах, той не е могъл да се съпротивлява на убиеца, който седял на гърба му, но патологът все пак е открил такава силна концентрация на алкохол в малкото кръв, която му беше останала, че едва ли е могъл да направи нещо повече, освен да се олюлява насам-натам и да пее пиянски песни. От изследванията на пениса му смятаме, че е имал полово сношение същата вечер, макар че следите от сперма може да са последица от шока на простатата, докато е изгаряла. Нямаше следи от влизане с взлом, а и от разпитите на другите обитатели на къщата стана ясно, че обикновено не са заключвали вратата — той я погледна. — Както правиш и ти.

— Утре ще купя нова ключалка, резета за прозорците, верига и всичко останало.

— По поялника нямаше отпечатъци. Убиецът вероятно е бил с ръкавици. Бил е стандартен поялник, двадесет и пет вата, същият вид, който може да се намери както в университетската работилница, така и навсякъде другаде. Общо четиридесет и осем различни отпечатъци от пръсти бяха взети в отделните части на къщата. От тях седемнадесет са още неизвестни. Предполагаме, че повечето принадлежат на гостите от партито, но не можахме да ги идентифицираме, защото домакините не бяха правили покани или списък на гостите. Много от онези, които са дошли, са били непознати на тримата оцелели наематели, а вероятно и на Хю.

— А надписът на стената?

— Както вече знаеш, с червило, макар че го държахме тайна до следствието. Беше само думата „ИЗНАСИЛВАЧ“, но червилото е било използвано, за да надраскат раменете и гърба на жертвата. Това е било последното нещо, което убиецът е направил, преди той или тя да си тръгне.

— Какъв цвят беше червилото?

— Огненочервено. Огненочервено, както е подчертано в моя бележник. Доколкото знам, това не е цвят, който носят дами в напреднала възраст. Но червило, което може да се купи във всеки козметичен магазин.

Тя примигна, като усети, че той свърши.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Благодаря.

— Моля. Какво щеше да ми казваш?

— Емили Харис, момичето, което дойде днес да ме види. Каза, че няколко пъти е спала с Хю.

— Добре — отбеляза си го Джъдлър. Не изглеждаше изненадан. — Ще поговорим с нея.

— Още нещо. Това е само слух, но все пак ще ти го кажа. Карла Идън и Хю май са имали любовна връзка — тя внимателно го погледна, но той не си го записа. Значи вече знаеше. Или слуховете не се брояха.

— Котката е била на Хю. Можеш да се увериш, като поговориш с Джайлс Чокър, приятеля му, който живее в къщата отсреща. И… — тя млъкна.

— Да? — подкани я той.

— Онези бележки. Мисля, че ги е написал Брайън Идън.

— И защо мислиш така? — попита предпазливо той.

Тя отиде до спалнята си и донесе книгата на Брайън Идън за Шели, като му показа краткото посвещение.

— „На Тери Уилямс, която се възхити от моята маска“ — прочете тя на глас.

— Не разбирам — призна ѝ той.

— Дай ми химикала си — тя написа обяснителни бележки, както преди с писмото. — Дъ-дъм, дъ-дъм, дъ-дъм, дъдъм. Ако направиш лека елизия на фамилното ми име, стана идеален ямбичен пентаметър, точно като този в писмата. Пее изненадващо, като се има предвид, че този човек прекарва дните си в изучаване на поетите от Романтизма.

— Това не е доказателство — рече замислено Джъдлър, като почукваше зъбите си с химикала.

— Ами писмото! Сестрите, незнаещи пощада е почти буквален превод на La Belle Dame Sans Merci7, поема от Джон Кийтс, съвременник на Шели.

— Хм. Това още не е доказателство.

— Брайън Идън и съпругата му са големи флиртаджии. Предполага се, че Карла Идън е имала връзка с Хю Скот. Така че Брайън е имал мотив да го убие. Написал онази дума на стената и в писмото, за да ти отвлече вниманието — едва като го изрече на глас, тя осъзна колко беше очевидно и ужасяващо. — Фактът, че Хю е имал нещо с Карла, е бил равностоен според него на изнасилване. Той е достатъчно егоцентричен.

Джъдлър беше затворил бележника си и втренчено я гледаше.

— И още нещо. Отидох оня ден да видя преподавателя си. Той на практика ми призна, че по принцип университетът, и по-специално Брайън Идън, се опитват да скрият обстоятелствата около смъртта на Хю Скот. Защо ще го правят, ако той не е замесен?

Криминалният инспектор въздъхна.

— Умна си — призна той.

— Е? Какво ще направиш по въпроса?

— Чакай. Може да си умна, но също си и доста арогантна. Мислиш ли, че сме толкова глупави да не се сетим за всичко това? Разбира се, без поезията. Но първите неща, които търсим при всяка подозрителна смърт са нещата, които са очевидни — секс, любов, пари и ревност. Първият ни заподозрян беше Брайън Идън. Разпитахме го, най-щателно го разследвахме, а после пак го разпитахме. И в резултат, той е един от малцината, чието алиби за нощта на убийството се потвърди сто процента.

— Къде е бил? — поиска да разбере Тери.

Той направи дълга пауза, преди да отговори.

— Участвал е в голяма научна конференция в хотел „Хайят“ в Бирмингам — каза най-сетне. — Казвам ти го, за да те уверя, че не живееш до самия убиец. Това е поверителна информация.

— И Карла ли е била там?

— Тя е с непоклатимо алиби.

— За цялата нощ ли?

— Почти.

— А, разбрах — отбеляза, като съзнаваше, че не иска да ѝ каже всичко. — Това не ме изненадва.

Той повдигна рамене.

— Личният живот на хората не ме интересува.

— Но дори и да не е убиецът, може би е авторът на писмата.

— Това е така. От всичко, което знам за доктор Идън, съм сигурен, че е достатъчно глупав да си мисли, че може да направи такова нещо и да се измъкне безнаказано. Тези университетски типове живеят в някакъв измислен свят.

Тя се усмихна едва забележимо и той продължи:

— Присъстващите правят изключение.

— Не съм обидена.

— Ще поговоря с него да се уверя, че това не е някоя глупава игра, която играе — той понечи да си върви.

Патрулираща полицейска кола беше инструктирана да обикаля всеки път, когато е в района тази нощ.

— Запомни, че ако нещо те безпокои, винаги можеш да ми се обадиш вкъщи. Ето телефонният ми номер — той го написа на визитката си и я остави на масата.

— Жена ти сигурно е бясна — отбеляза тя, като хвърли поглед на часовника. — Вече минава един часът.

— Женен съм за работата си отговори тихо той.

— В такъв случай може да вземете едно коте, инспекторе. То изисква много по-малко от една съпруга.

Той се засмя.

— Наричай ме Ричард.

— Ще те наричам, както искаш, ако вземеш едно от котетата.

— Съжалявам, но този въпрос не подлежи на обсъждане. В момента съм под наем. Къщата остана на съпругата ми.

— По дяволите, не знаех…

Той махна с ръка.

— Неотдавна се разделихме.

— И аз се разведох наскоро — тя се замисли за миг. — Остани тази нощ, Ричард. Ще хапнем нещо и после ще си легнем, като двойка възрастни, каквито всъщност сме.

Той примигна.

— Сигурна ли си?

— Никога не предлагам нещо, ако не съм сигурна.

— Ще звънна един телефон.

— Почакай — каза подозрително тя. — Мислех, че си свободен.

— Не съм — усмихна се той, — трябва да отменя патрулната кола.

— А пък аз — каза тя бързо, — ще отида за пердета.

Загрузка...