Убийство в Оксфорд

двадесет и четири

Накрая имаше доста неща, които не можеха да използват, но това, което можеха да използват, беше достатъчно. Щом заснеха Тери, Джема кимна отсечено и побърза да си тръгне, като само се здрависа с нея. Явно я смяташе за доносница, но на Тери ѝ стигаше да използват историята ѝ. Друго не я интересуваше.

Полицията беше длъжна да потвърди, че Идънови са били разследвани и че в разследването са били включени и сексуалните им партньори. Както Джема беше обяснила, такова полицейско изявление се считаше за потвърждение и историята беше публично разгласена. Тери се опита да не мисли как ще се промени кариерата на Джъдлър.

След излъчването на репортажа, започнаха да се сипят телефонни обаждания. Тери отказа повече коментари и дори не отваряше вратата на журналистите от националните вестници, които се настаниха на палатки пред вратата ѝ, като крещяха въпросите си през пощенската кутия. Но тя им позволи да я снимат, когато влизаше и излизаше и след двадесет и четири часа историята беше отразена в таблоидите, които показваха друг поглед върху историята, започната от Доминик Ашбъри в речта му пред съюза.

Брайън беше засегнат най-много. Репортери го преследваха всеки път, когато влизаше или излизаше от дома си. Тя никога не го видя да разговаря с някого от тях, но предположи, че университетът щеше да използва влиянието си, за да защити звездата си. Тя беше отвратена, когато Мо ѝ позвъни от Лондон, за да ѝ съобщи, че един от най-четените вестници бил изпратил човек, за да се интересува от връзката ѝ с Тери. Мо го беше отрязала и отпратила, но Тери знаеше, че е само въпрос на време преди сексуалните ѝ наклонности да бъдат използвани срещу нея. Тя провери в университетския регистър. Редакторът на вестника беше човек от Оксфорд.

Беше спряла да чете вестниците, защото знаеше, че някои от тях щяха да изобразят разобличението ѝ като остро феминистко, любопитство на озлобена съседка или заблудата на една асистентка, която не прави разлика между детективска литература и реален живот. Но тя научи също и промените в града. В пощенската си кутия в университета намери рекламни брошури, които съветваха студентите от мъжки пол да излизат късно нощем по двойки и да избягват да се обличат предизвикателно. Тя ги смачка с досада и ги хвърли на пода. Имаше също бележка от директора, който искаше незабавно да я види. Тази бележка тя не хвърли на пода, но не ѝ обърна повече внимание от останалите.

Накрая наставникът ѝ Редж дойде лично, за да я заведе при директора. Щом разбра, че един отказ сега би влошил още повече положението, тя отиде. Беше умно от страна на Редж да не ѝ задава въпроси в колата, така че и двамата пътуваха в мълчание до „Сейнт Мери“.

— Господи — възкликна тя, докато минаваха през фоайето. — Какво става тук?

Целият университет се беше струпал в двора, като повечето мъже бяха със сака и вратовръзки, а жените в официални рокли. Дълга гребна лодка беше поставена на дървени трупчета в центъра на тревата.

— Скъпи студенти на „Сейнт Мери“, както неофициално разбрахме, днес спечелихме гребните състезания. Момчетата на Роди още веднъж ни накараха да се чувстваме горди.

— Ами да, разбира се. Седмицата на гребните състезания между Оксфорд и Кембридж — за момент в параноята си тя бе помислила, че всичко това е заради нея.

— Каквото и да се случи, трябва да останеш да видиш церемонията. Доста внушителна гледка е.

— Да остана? Звучиш така, сякаш ще заминавам някъде, Редж — когато той не отговори, тя каза ядосано: — Мислех, че поне мога да разчитам на твоята подкрепа.

— Не си ме молила за подкрепа.

— Прекалено горда съм, за да те моля.

Това поне го накара да се усмихне. Той хвана ръката ѝ.

— Хайде. Директорът ще иска да присъства на празненството. Колкото по-дълго го караме да чака, толкова по-малко време ще имаме да му обясним твоя случай.

Каквото и да бе очаквала, атмосферата в кабинета на директора беше доста цивилизована. Съпругата му ги въведе в приемната със заучена усмивка. Гарафа с шери и няколко елегантни чаши стояха на масата. Директорът стана, за да се здрависа с тях. Беше висок, елегантен мъж, облечен в костюм.

— Скъпи ми Редж. А ти трябва да си Тереза. Много съжалявам, че досега не сме имали възможността да се срещнем. Ще пиете ли сухо шери? Изглежда, студентите са изпили всичко останало.

— Чудесно — каза Тери, която и бездруго не различаваше едното от другото. Тя взе чаша с лепкава кафява течност и намокри покорно устните си.

— Е — попита директорът, като оправи гънките на панталона си, преди да седне в креслото срещу нея, — какво ще правим с цялата тази история?

Тя счете за благоразумно да не отговаря.

— Това са объркани дни за нашия университет — унесе се в мисли директорът. — Триумф във водата, бедствие на сушата. Какво мислите, госпожо Уилямс?

— Убедена съм, че отборът беше заслужил победата си — отвърна тя любезно.

— А, да. Имах предвид какво мислите относно бедствието на сушата. Повярвайте ми, наистина е бедствие. Току-що научихме, че университетът „Магдалена“ ще получат новото председателско място по криминална литература. Всеки знае, че това е свързано с неразумното и непотвърдено изявление, направено от докторантка на „Сейнт Мери“ срещу един от колегите ѝ.

Той замълча.

— Никой не е по-толерантен от нас. Това е изискване на нашата професия. Но в случая не можем да толерираме проявената нелоялност към нашия университет.

Дойде моментът и тя да заговори.

— Брайън Идън е злоупотребявал с длъжността си в университета години наред. Той е сексуално перверзен…

Директорът я прекъсна с твърдата увереност на адвокат, какъвто някога е бил.

— Не бъдете наивна. Ако е така, тогава и вие сте същата.

Потресена, тя се опита да продължи.

— Той е перверзен тип, който със сигурност е въвлякъл някои от студентите на „Сейнт Мери“ в сексуални игри. Вярвам, че е излъгал полицията относно местонахождението си в нощта на убийството на Хю Скот. Ако тази институция се бори за нещо, то тя се бори за истината. Аз просто казах истината.

Той я изгледа.

— Откъде мислите са парите за вашата заплата, госпожо Уилямс?

— Не знам — отвърна тя, объркана от внезапната смяна на темата.

— Дойдоха от продажбата на една наша собственост. Иронично е, но това е собствеността, в която живеете в момента — той кимна към Редж. — Бях помолен да намеря допълнителни пари, за да субсидираме опита да вземем новото председателско място. Това беше важна инвестиция. Новият председател щеше да плати много повече. Следите ли мисълта ми?

Тя я следеше.

— Искате да кажете, че след като председателското място е присъдено на университета „Магдалена“, няма причина да ме държите тук.

Той кимна утвърдително.

— Няма причина и няма капитали. Причина и следствие. Както стана, вие сте и причината, и следствието. Колко подходящо. Може би ще кажете, че няма нищо общо фактът, че опозорихте един от най-уважаваните членове на университета — той замълча.

Значи това, което Редж не ѝ бе казал, когато я взе на работа, беше, че така или иначе щяха да я уволнят, ако председателското място не бе отсъдено на „Сейнт Мери“. Тази мисъл беше почти толкова непоносима, колкото загубата на работата ѝ.

Нямаше смисъл да спори.

— Може ли да си довърша семестъра? — попита тя. — Вече съм подготвила последните си лекции.

— Хм. Редж, какво мислиш?

— Бих искал Тери да остане, колкото е възможно повече, господин директор.

Толкова беше подкрепата на Редж.

— Като се има предвид, че до края на семестъра останаха само две седмици, мисля, че е разумно. Като приемем, че този път ще се придържате към предмета си. И като приемем, че публично ще оттеглите казаното и ще се извините.

— Да се извиня? Вие май не сте с акъла си.

Той не обърна внимание на презрителната ѝ забележка.

— Във всеки случай, това и без друго няма значение. След като доктор Идън доказа невинността си и всякаква замесеност в убийствата, останалото ще бъде счетено за злонамерени спекулации.

— Как така е доказал невинността си? — попита тя подозрително. — Какво имате предвид?

— Доктор Идън е отишъл в полицията и е направил доброволен ДНК-тест преди няколко дни. Резултатите излязоха днес. Вероятността той да е човекът, когото полицията търси, е по-малка от едно на милиард.

— Той е подправил теста — каза тя. — Той е учен, намерил е някакъв начин — тя млъкна, защото усети, че звучеше като истерична маниачка.

Директорът се изправи.

— Сигурна ли сте, че искате да останете до края на семестъра? — поинтересува се той загрижено. — Мисля, че имате нужда от почивка. Но решението си е ваше. Публично оттеглете думите си и можете да останете следващите единайсет дни. А сега ще трябва да ме извините. Ние празнуваме тази вечер.

Беше късен следобяд, когато тя излезе от кабинета на директора. Затишие в очакване беше настъпило сред хората, които се бяха струпали в двора, и тя остана да гледа.

От университетската трапезария се чуваше слаб тътен, който се превърна в рев, когато вратите се отвориха и членовете на екипажа на университетската лодка заслизаха по стълбите. Те застанаха на редици по петима един до друг; бяха захвърлили саката си, папийонките им бяха развързани. Прегръщаха се през раменете да се подкрепят. Няколко от тях плуваха в пот. Бяха пияни и се олюляха, когато чуха одобрителните викове на публиката.

Лодката на тревата явно беше потопена в бензин. Човекът, който отговаряше за шоуто, го запали и огнени пламъци се извисиха нагоре. Изведнъж първият от победителите се отдели от другите, затича се по стълбите и през тревата. Всички нададоха силни викове. Той прескочи пламъците, вдигна ръцете си, но виковете, които го поздравяваха, този път се превърнаха в силен рев, приветстващ втория след него.

Всички прескочиха пламъците един по един, после се прегърнаха и заподскачаха на групи. Докато скачаха от радост, те пееха, или по-скоро скандираха песни, които Тери не можеше да чуе от врявата, но знаеше, че бяха нецензурни.

Джоузи Грейвс и Нийл Матър бяха излезли на пикник на ливадата. След като се нахраниха и изпиха бутилката вино, която бяха взели, те се изтегнаха във високата трева и започнаха да се целуват. Бяха избрали място, което беше далеч от пътеката, за да не ги безпокоят, докато лежаха прегърнати. След малко ръцете на Нийл се плъзнаха под роклята на Джоузи и започнаха да я милват. Тя измърмори нещо и затвори очи. Въпреки че живееха заедно и споделяха стаята на Нийл в Джерико, беше хубаво да бъдат заедно навън, огрени от лъчите на следобедното слънце, докато се възбуждаха един друг.

Нийл легна върху нея, като се притисна плътно и продължи да я гали с пръсти. Тя не искаше той да спира, но се притесняваше да не би да дойде някой. Отвори лениво очи, за да провери дали бяха сами, и срещна погледа на мъж, вперил очи в нейните, който ги наблюдаваше.

Той носеше вълнена шапка, през чиито отвори се виждаха очила за плуване, но беше толкова ниско коленичил над тях, че тя можеше да види очите му през очилата, които бяха студени и стоманени, като ножа марка „Стенли“ в ръката му.

Забелязал внезапното ѝ вцепенение, Нийл погледна през рамо. Тогава той също замръзна, когато ножът опря във врата му.

— Здравейте, кучки — измърмори меко непознатият.

Нийл направи рязко движение и като в близък кадър тя видя мястото, където ножът навлезе в неоказващата съпротива кожа. Тънка струйка кръв, кръвта на Нийл, бликна от раната. Тя пое въздух, за да изкрещи, но ръката на мъжа запуши устата и носа ѝ. За момент тя вкуси солта от дланта му, преди да затвори уста и той да си отдръпне ръката.

— Да не сте посмели да мръднете, кучки каза той спокойно.

През останалата част от следобеда и по-голямата част от вечерта Тери се разхожда. Градът беше изключително красив по това време на годината, яркото слънце разкриваше неизброимите оттенъци на местните камъни, дворовете и коридорите на големите университетски оазиси, където цареше хлад сред жегата и глъчката по улиците. Като избягваше туристите, Тери осъзна, че беше тръгнала към ливадата пред църквата, която се намираше близо до реката. Тя вървеше по пътеката и наблюдаваше огромните ята комари, които трептяха над повърхността на водата. Изведнъж видя пъстърва, дебела колкото човешка ръка, която плуваше срещу течението с мързеливи движения на опашката си. Смрачи се, а тя се намираше в непозната част на града — пъстроцветна бъркотия от студентски общежития и имигрантски къщи. Краката я боляха, но още нямаше желание да се върне вкъщи. Тъмнината ѝ даваше анонимност. Тя седна на една маса пред малка кръчма, поръча си „Гинес“ и запали цигара. Когато барът затвори, тя продължи да се разхожда. Бирата беше замаяла главата ѝ. Чувстваше се отритната и вцепенена, изолирана от света.

Имаше нужда от тоалетна и тя пресече улицата, когато видя една. Като се приближи, установи, че вратата на дамската тоалетна е заключена. Имаше бележка, която се извиняваше с несъзнателна ирония за предизвиканото неудобство. Мъжката обаче беше отворена и лампите светеха.

Огледа се. Улицата беше напълно пуста. Почака няколко минути да се увери, че нямаше да се натъкне на някого, и след това влезе. И преди бе влизала в мъжки тоалетни по една или друга причина, но нито една от тях не беше толкова неприветлива като тази. Бетонното помещение бе мръсно, с високи и тесни като процепи прозорци. Някой беше вилнял със син спрей тук-там и тя успя да разчете „Обединени ФС4“, но това бе всичко, което можеше да разчете, защото художникът си беше играл да рисува безсмислени букви, неразбираеми йероглифи на мъжка агресия. Пред нея няколко писоара стърчаха от стената, избеляли от почистващите и миришещи на джоджен препарати за дезинфекция. Тя бързо намери тоалетна, която се заключваше, всъщност това беше единствената, и избърса капака на тоалетната чиния, преди да седне. Всичките надписи по вратата бяха нецензурни: „Обичам големите пениси“, „Ще ти смуча големия“, „Ела в полунощ и ще напълня устата ти“. Тя потърси нещо остроумно, някоя от онези сентенции, които четеше по вратите на тоалетните на приятелите си, но не намери. Стори ѝ се странно, като се сети за това — тъжните излияния от човешко злочестие и чувство на неудовлетвореност, които се изразяваха в драсканици по вратите на тоалетните, някои хора колекционираха добре оформени в печатни книги, вместо да ги драскат със спрей по скъпите маркови тапети „Лора Ашли“.

Докато разглеждаше драсканиците, видя, че има дупка в стената с диаметър няколко инча, грубо издълбана с нож. Някой я беше облепил с хартия и затова по-рано не я забеляза. Тя тъкмо се чудеше за какво ли я бяха издълбали, когато чу стъпки по бетонния под.

Остана неподвижна, като се надяваше, че щом свърши, той ще си отиде. Но след минута стъпките влязоха в съседната тоалетна. Тя почувства как адреналинът ѝ се покачва и се разтрепери. Изчака го да затвори вратата и тогава щеше бързо и тихо да се измъкне. Той почука на стената и тя подскочи.

— Здрасти — каза той спокойно. Гласът му проехтя из бетонните стени.

Настъпи тишина.

— Ако не си тук по същата причина, поради която съм и аз — прошепна той, — само кажи.

В ума ѝ се въртяха всички възможности. Докъде ли щеше да доведе решителното и саркастично „Махай се!“? И ако се случеше най-лошото, нямаше ли съдията да каже, че го е предизвикала, като е влязла там? Или да му прошепне нещо, за да не разбере, че е жена, или просто да не прави нищо. Но тя се беше парализирала от страх и бе неспособна да реши. Така че не направи нищо.

— Така си и мислех — изрече гласът. — Преди малко погледнах под вратата и видях женски бикини. Ти, гадно копеле.

Тя го чу да се кикоти и да разкопчава колана си. Дрехите му прошумоляха. Той провря ръка през дупката на стената. Под преградата, която разделяше двете тоалетни, се подадоха две маратонки. После, тя запуши с ръка устата си да не извика, пенисът му се подаде през дупката. Импулсът да изкрещи замря в гърлото ѝ. Беше толкова смешно, не защото му беше малък или провиснал, тъкмо обратно — с всяка минута се втвърдяваше все повече от прилива на кръвта. Беше така нелепо стърчащ от надрасканата стена, обрасъл с косми. Изглеждаше, сякаш самата стена имаше крака и пенис.

После тя не разбра какво я накара да протегне ръка и да го докосне. Дали беше от бирата, или от любопитство, или досадата от цялата тази сексуална глупост, врява и неотложната нужда, при която две тела винаги стигаха момента, когато плътта докосваше плът. Той потръпна при допира ѝ. Като на забавен кадър, тя наблюдаваше как ръката ѝ го гали.

— А сега с уста — прошепна той, но тя не го чу. След минута той извика и свърши; порой от топла бяла течност опръска отсрещната стена и пода. Внезапно той се отдръпна и тя чу звука от скъсана хартия и закопчаващ се колан. После си отиде.

Поседя така за известно време, като гледаше в една точка. Чуваше някакви гласове отвън, които викаха нещо, а някой отвътре говореше за нея. После чу шум от многобройни стъпки, които изпълниха помещението; започнаха да отваря с ритници вратите на тоалетните. Преди да стегнат до нейната, тя отключи и излезе. Помещението беше пълно с мъже, полицаи и цивилни, които, според нея, също бяха полицаи. За миг през главата ѝ мина абсурдната мисъл, че всички са дошли, за да използват тоалетната. Като я видяха, те се смълчаха. Тя не им обърна внимание и си изми ръцете. Накрая един пристъпи напред и каза:

— По-добре елате с нас.

В полицейското управление тя изпразни съдържанието на джобовете си и бе настанена в светла килия. Нямаше драсканици и надписи по стените, но иначе не беше по-различно от ужасните тоалетни. Дезинфекцирана бетонна стаичка с малка дупка, през която можеха да я наблюдават. От време на време чифт очи се подаваха през дупката и набързо я оглеждаха. Предположи, че сега беше предмет на още по-голямо любопитство.

Легна на пейката и се загледа във флуоресцентната крушка над главата си. В колата бе споменала името на Джъдлър и накрая той дойде след няколко часа.

— Добре ли си? — фигурата му изпълни рамката на вратата.

— Искам да се прибера у дома.

— След минута — каза той и я заведе в друга стая.

В нея имаше празен диктофон, маса и няколко метални стола. Той седна срещу нея. Полицайката, която бе видяла първия път, когато дойде тук, за да разкаже за котката, ѝ донесе нещо горещо в пластмасова чаша.

— Ще бъде ли повдигнато обвинение срещу мен? — попита тя, а зъбите ѝ затракаха.

— Разбира се, че не — каза Джъдлър. Тя си помисли, че той ще се отнесе презрително, но гласът му издаваше само загриженост.

— Ако бях мъж, какво обвинение щяхте да повдигнете? — попита тя.

Той потърка очите си.

— Всъщност има ли значение? Виж, ще те закарам до вкъщи.

— Предпочитам да си хвана такси.

— Няма проблем.

— Не искам да бъда с теб — каза тя. Щом срещна очите му, допълни: — Съжалявам, Ричард, нищо няма да излезе.

Той отмести погледа си преди нея.

— Няма — каза ѝ спокойно, — виждам това. Както и да е, Джейн ще те заведе вкъщи.

— Съжалявам — каза тя отново, — предполагам, че съм ти докарала неприятности, като говорих с онази репортерка за Идън.

Той сви рамене.

— Между другото имаше още едно нападение. Тази вечер до реката. Жертвата е при лекаря. Не съм го разпитвал още, но мисля, че скоро ще го пипнем.

— Идън ли?

Той поклати глава.

— Бил е в университета, на празненството на гребния клуб. Стига, Тери. Ти какво очакваше?