Убийство в Оксфорд

двадесет и шест

Джъдлър седеше на бюрото си. Джейн Хюз и Майк Джефрис бяха седнали срещу него.

— Хайде да си вземем кафе — предложи той.

Джейн се изправи. Нямаше причина да им носи кафето само защото бе жена, но тя не искаше да го прави на въпрос.

— Аз ще отида — предложи тя.

— Благодаря — усмихна се Джъдлър.

— Значи… — Майк започна, но Джъдлър го прекъсна.

— Нека изчакаме Джейн — предложи той. Рисуваше драскулки на хартията пред себе си, докато чакаха. Огненочервено. Пламъци. Когато нарисува пламъци, започна да рисува зад тях звяр, митичен дракон, бълващ пламъци. После нарисува устата му и я оцвети в червено, все едно, че носеше червило. Изглеждаше толкова смешно, че той нарисува и мигли, и чанта, а накрая го задраска, за да го изтрие.

Джейн Хюз влезе с двете кафета.

— Извинете, но можах да донеса само две — каза тя весело. — Ще се върна още веднъж.

Джъдлър въздъхна и се протегна към телефона.

— Ще се обадя на съдебната медицина, докато чакаме. О, имам съобщение — каза той, като чу звука. Той набра цифрите и прослуша съобщението си.

— Имате две съобщения — обяви механичният глас. Първото е… — Джъдлър изслуша дългата тирада на шефа си, по-голямата част от която засягаше статията за Брайън Идън във вестника, която очевидно току-що бе прочел.

Джейн Хюз се върна и седна. И двамата му подчинени седяха и го чакаха да свърши. Джъдлър слушаше бръщолевенето в телефонната слушалка и едновременно говореше:

— Най-важното при последното нападение — започна той, като духаше кафето си да го охлади — не е само червилото или фактът, че имаме човек, който може да разпознае убиеца, ако го хванем. По-същественото е, че има жертва — и той е готов да се появи по телевизията и да обяви, че е бил изнасилен. Така ще убедим още някой да дойде. Чакайте.

В ухото му прозвуча гласът на Тери, която казваше:

— Най-накрая разбрах кой е убиецът. И този път имам доказателство.

— Но това също ще предупреди убиеца — започна Джейн.

Джъдлър вдигна ръка.

— … Бях глупачка — продължаваше Тери. — Ела възможно най-бързо.

Той затвори телефона и се замисли. Полицайка от стаята за спешни обаждания го чакаше на вратата.

— Сър? Мислех, че бихте искали да знаете. Обадиха се от 999. Щях да го запиша, когато забелязах, че това е адрес, който би ви заинтересувал.

Той взе от нея късчето хартия. „Уест Стрийт“, номер 57. Продължителност 12 секунди. Обадила се е жена. Разговорът прекъснал.

Той позвъни на Тери, но линията беше заета.

— Добре, ще отида и ще проверя лично — каза той и прибра листчето в джоба си.

— Искате ли да регистрирам обаждането, сър?

— Не.

Хюз и Джефрис се спогледаха. Манията на шефа към онази асистентка от Осни беше основната тема в стола на управлението.

— Докато ви няма, сър — предложи Джейн кисело, — може да продължим с мляко.

Тери затвори телефона. Нещата, които Дорлинг я беше накарал да каже на Брайън може и да бяха изтъркани, толкова тъпи, като всичко останало, което Дорлинг беше написал в писмата си, но дадоха резултат. Той щеше да дойде след няколко минута. Тя погледна Дорлинг. Беше изпил до половина бутилката със спирта. Не изглеждаше да му е повлияло по някакъв начин, макар че дори малко количество от него ѝ замотаваше главата.

— Кога започна да пишеш порнография? — попита тя.

— По-малко говорѝ, повече действай. Лягай на леглото с разтворени крака. По корем. Точно така — той взе парче от тениската и направи кърпа, с която ѝ запуши устата. — Щом влезе, няма да говориш. Разбра ли? — Тя кимна. И бездруго се съмняваше, че може да издаде звук през кърпата.

Той стоеше и я наблюдаваше. Тя почувства от притихналото му внимание, че за пръв път той беше сексуално заинтригуван от нея, както беше легнала така безпомощна, като снимка в списание с разголени момичета. Нещо в неговия мозък отдавана се бе объркало и го караше да харесва само ситуации, в които се чувстваше властен и доминиращ, а сексуалните му пориви бяха подчинени изцяло на огромната му несигурност.

Той прокара ръка по слабините ѝ, бавна милувка, която смрази кръвта ѝ, после се отдръпна и въздъхна.

— Недей да проявяваш съчувствие към Брайън — каза той. — Брайън е идиот. Винаги ме е нервирал фактът, че считат някой като него за толкова привлекателен, докато обикновените скромни хора са пренебрегвани.

Тя помисли, че той съвсем не е обикновен и скромен, но даже и да не беше със запушена уста, щеше да запази тази мисъл за себе си от страх да не го предизвика. Странно, но тя мислеше за Холмс и Уотсън, а също за Шели и Трелоуни. Толкова често е бил призоваван обаятелният образ на Прометей, който е била тяхна пълна противоположност и ги е привличал с качествата си, които са им липсвали. Само че сега не любов и възхищение свързваха Дорлинг с Брайън Идън, а завист и омраза.

Вратата изскърца и се чуха стъпки, които влязоха в стаята. Но тогава тя чу слабо мяукане и ужасѐна разбра, че котето Халфпинт се беше върнало от следобедния си лов. Това означаваше, че и Гинес беше някъде наоколо.

Дорлинг се изсмя.

— Веднъж котката ме обезпокои — каза той словоохотливо. — Не мърдай, кучко, или ще те разпоря и ще ти завра вътрешностите в гърлото.

Тя чу как целуна котката и после излезе от стаята. Заслуша се. Беше в банята. Чу внезапния пронизителен писък, който животното нададе, а след това пускането на водата.

Изведнъж тя се ужаси и започна да трепери неудържимо от страх и паника. Разбра, че каквото и да се случи, тя нямаше да се измъкне жива оттук. Напика се от страх на леглото. Простена слабо, като се бореше със срама от това, което бе направила. Доповръща ѝ се. Но къде щеше да повърне? Тя се насили да преглътне.

Дорлинг се върна от банята и застана над нея, като бършеше ръце в панталона си. В този миг входната врата се отвори и сърцето ѝ подскочи — Ричард? Само след минута тя чу гласа му, докато се качваше по стълбите. С ъгълчето на окото си видя как Дорлинг извади от джоба си тъмна вълнена кесия. Той я изсипа. От нея изпаднаха нож марка „Стенли“ и чифт очила за плуване.

— Време е да се облека — прошепна той. — Помни, нито звук!

Ричард прибра кутията с мляко в жабката на колата и изчака за момент, преди да запали колата. Осни беше точно зад ъгъла, но той чувстваше колебание, дори нежелание да види отново Тери. От една страна, тя му въздействаше силно, но от друга, нейното абсурдно поведение със сигурност му беше коствало повишението, ако не и цялата кариера. Той си представяше какво ще се случи, щом отиде у тях налудничавите ѝ теории, гневът ѝ, когато той откажеше да ги приеме насериозно, интелектуалната арогантност, която проявяваше към него. Никога през живота си не се беше чувствал така покровителстван, както от Тери.

Но той си представяше и възможността да се сдобрят, да си легнат, да поставят ново начало. Винаги беше чувствал, че теориите ѝ, макар и прибързано събрани и страстно защитавани, произтичаха от дълбокото и пламенно желание да разбере смисъла на нещата. Именно това, а не само външността харесваше той в Тери: отказът ѝ да счита всичко за даденост, способността ѝ, която той чувстваше, че е рядкост за една жена, да пренебрегва общоприетите правила на цивилизовано поведение. Някакво подобно чувство беше една от причините, които го бяха накарали и него да стане полицай.

Извади ключа от таблото и се върна в магазина, за да види дали продават цветя.

Брайън Идън влезе в спалнята на Тери и я видя да лежи гола на леглото. Лицето ѝ беше обърнато на другата страна и Дорлинг беше сложил пред лицето ѝ възглавница, така че да не се вижда запушената ѝ уста. Сякаш бе легнала там и го очакваше. Тя го чу да се приближава. Тогава той усети миризмата на урина и страх, видя парцала в устата ѝ и се поколеба. Дорлинг затръшна вратата зад гърба му. Тя чу как Брайън щеше да извика, но викът замря в гърлото му.

Тогава тя обърна глава и изплю отвратителния парцал, като предположи, че вниманието на Дорлинг няма да е фокусирано върху нея, а дори и да беше, по-добре да умреше, отколкото да се задуши в собствената си бълвоч.

Дорлинг беше сложил шапката на главата си над очилата за плуване и зелените му очи проблясваха, като на някакво странно насекомо — мравка или оса. В ръката си държеше ножа.

— Здравей, скъпи — каза той разговорливо.

— Боже господи! — Брайън направи крачка назад към леглото. Но не беше преценил разстоянието, удари се и падна до Тери.

— Да, така е добре — съгласи се Дорлинг спокойно. — Лежиш в напиканото от нея легло, Брайън. Кобилата се изпика в леглото. Не е ли сладко? — Той се наведе над тях, като държеше здраво ножа в ръка, и прошепна: — Нали и ти ще се напикаеш? Защото, ако не го направиш, ще те изкормя, докато и твоята урина не изтече на леглото.

— Дорлинг, ти си — преглътна Брайън, — ти си разстроен. Остави ножа да поговорим.

Дорлинг се изсмя.

— Разстроен ли? Разстроен значи? — той се протегна и небрежно допря острието на ножа до бузата на Брайън. — Грешен отговор, Брайън.

Тери видя как ножът раздра бузата на Брайън. Кръвта шурна от раната.

— Освен това защо да говорим, след като съм ти донесъл подарък? — той посочи с ножа голата Тери. — Всеки мъж би искал да я изчука. И ти също, нали, Брайън? И помни, без повече грешни отговори.

Брайън не каза нищо.

— Свали си дрехите — гласът на Дорлинг сега беше твърд, лишен от всякаква интонация.

Брайън направи това, което му каза. Когато се забави за малко, ножът отново се вряза в голата плът.

Така гол, той стоеше пред тях.

— Сега я чукай — заповяда Дорлинг.

Настъпи мълчание.

— Не мога — каза Брайън.

— Защо не можеш?

Идън разпери ръце.

— Не може да ми стане в такава ситуация — отвърна той спокойно. — Нали това искаше да ти кажа? Че съм импотентен.

— Значи имаме две провиснали кучки. Ще трябва да ти покажа кой тук е истинският мъж. Лягай до нея.

Той посочи леглото. В този момент Брайън хвана ръката му, която държеше ножа, и я извъртя зад рамото му, така че Дорлинг залитна. Но Дорлинг мигновено го блъсна с глава, като го удари в носа, хвърли се върху него и опря коляно в слабините му.

Тери се плъзна отстрани на леглото да им освободи място. Тя изведнъж видя под леглото отвертка, която беше използвала да разкачва дъските на пода. Трябва да се е търколила там, докато е работела, а после е забравила за нея.

Инстинктът ѝ казваше да бяга или да се свие в ъгъла, докато свършат. Но мозъкът я съветваше да действа.

Тя го направи.

Приближи Дорлинг изотзад, избра една точка под брадичката му, със силен удар заби отвертката в гърлото му чак до мозъка и го изчака, докато той се разтресе и замлъкна. Тя затвори очи с благодарност, а мозъкът ѝ беше празен, без мисли, само тъмнина и спокойствие, и съвършена непокварена тишина.

Когато пет минути по-късно Джъдлър нахлу през отворената входна врата, той завари и тримата в същото положение. Свити един до друг на леглото, докато котката Гинес ги дебнеше отстрани и ревниво се опитваше да си проправи път към топлината на телата им.

— Днес на нашата последна лекция бих искала да говоря за края на криминалните романи и какво означава той.

Тери спря и погледна бележките си. Този път лекцията беше в най-голямата зала и администраторът на факултета я беше предупредил, че вероятно на последната ѝ лекция ще присъстват повече студенти от обикновено. Това се оказа меко казано. Сега тя беше известна. Редовете пред подиума бяха препълнени със студенти, много седяха на пода между редовете, с папки в скута.

— Темата ми тази седмица е несъмненият факт и неговата противоположност — двусмислицата. Краят на криминалния роман е класически — победа на фактите. Общественият ред е бил застрашен от човешка страст, която е прераснала в кърваво убийство. В известен смисъл детективът е представител на силите на реда. Той възстановява баланса на разрушеното общество. Престъпниците трябва да бъдат наказани, мистерията трябва да бъде разкрита. Аполон — богът на реда трябва да триумфира над Дионисий — бога на хаоса. Неслучайно, когато говорим за закона, ние обикновено казваме „Закон и ред“. Тези две понятия са толкова неразривно свързани в общественото ни съзнание. Стройното, подредено разрешение на класическия криминален роман ни връща в реалния свят. Светът извън романа, с новото усещане за справедливост и неизменност, които ще открием в него.

Защо това е така? Ами ако се върнете към периода, когато детективският мит в различните си видове е бил най-популярен, това е период на най-великата духовна и социална промяна. Мис Марпъл щеше ли да съществува без Кеър Харди? Нейният малък град представлява микрокосмос на непроменяща се Англия, Англия такава, каквато е била, преди Първата световна война да промени завинаги нейния начин на живот. Както са посочили много изследователи, ако искате да откриете убиеца в романите на Агата Кристи, не търсете по-далеч от човека, който се опитва да промени общественото си положение. Шерлок Холмс щеше ли да съществува без Чарлз Дарвин? Шерлок, както се споменава на няколко пъти, е атеист и рационалист. Неговите богове са лулата му и цигулката. Личният му страх е страхът от скуката, която за него придобива формата на свръхестествена величина, така че бихме могли да се изкушим да използваме друг съвременен термин и да го наречем „досада“, предшественичка на екзистенциалното чувство за вина. Също така рицарските разкази, с които сравнявах криминалния роман през последните седмици, са били най-популярни през единадесети и дванадесети век — време на духовна и обществена тъмнина, през което европейската цивилизация за малко напълно да се разпадне. С други думи, желанието на детектива за ред, веднъж показано и дори удовлетворено, е желание и на цялото общество. Днес може да вярваме, че сме по-малко наивни. За нас сигурността означава наивност. Това вярване, естествено, е отразено във всяко изкуство, но е оказало особено драматичен ефект върху криминалния роман. Постепенно, с изтичането на века, естеството на криминалния роман се е променило. Великите детективи от първата половина на века, винаги са били прави. Те са виждали фактите с лекота. Авторите просто не са описвали случай, който те не биха могли да разрешат. Шерлок Холмс или Огъста Дюпин гледат на събитията от висотата на богове. Те презират полицията, нетърпеливи са при нерешителността на останалите и са по-скоро митични фигури, отколкото човешки.

В следвоенния период това се е променило. В произведенията на Реймънд Чандлър и други автори виждаме герои — или по-скоро антигерои, които са бегълци от правосъдието. Злото невинаги е победено, доброто невинаги побеждава. Накратко, ние се изместихме от понятието „затворен край“ към понятието „отворен край“.

Тери видя, че момичето, което седеше на първия ред срещу нея, си записа „затворен“ и до него „отворен“, като подчерта старателно и двете думи. Косата на момичето опря листа, когато то се наведе.

— Като следваме този път до логичната му развръзка, ние виждаме обаче, че криминалният роман с парадокс на самия себе си. Изоставяйки удобната фантазия на сигурните факти, всичко, което остава, е хаосът на двусмислието.

Какъв би бил криминалният роман, в който детективът е бил, литературно казано, неспособен да разреши случая? Какво би се случило, ако истинският живот с цялата си обърканост и хаос разруши илюзията за ред, създадена толкова усърдно? Дали рицарският роман е валиден само ако рицарят сложи наистина ръцете си върху Свещения граал?

Тя замълча. Стотина чифта очи я наблюдаваха с очакване да отговори на собствените си въпроси, така че да могат да ги запишат в тетрадките си. За тях, помисли си тя, аз съм великият детектив. Чета текстовете и хоп, от устните ми се разлива истината. Изведнъж се почувства неизразимо изтощена. Остави записките си и продължи:

— В началото на нашите лекции ви казах, че истинската цел на криминалния роман е не да раздава правосъдие, а разбиране. Мисля, че цитирах Елиът:

— Не трябва да забравяме, че Елиът е бил християнин, прегърнал сигурността на умиращата вяра. Той е вярвал в едно знание, една истина, един момент на себеразкриване, нещо повече, вярвал е във възможността на такова себеразкриване.

Днес за повечето от нас тази възможност не съществува. За повечето от нас, както е казал един съвременен философ, истината е неизследвана територия, територия, на която съществуват множество истини, всичките еднакво верни и всичките еднакво неверни. Територия, на която един по-малко велик и по-млад поет от Елиът е казал: „много знания и вярвания са докоснали челата ни леко със своята прах“.

Тя направи дълга пауза, достатъчно дълга за онези, които си водеха бележки, да оставят химикалите си и да я погледнат объркани.

— Днес ние виждаме света, както го виждат и насекомите: като милиони несвързани късчета. Не търсим образци, а само движение. Криминалният роман се превърна в криминален трилър, поощряващ обществения вкус към гротескното. Търсенето на истината се превърна просто в полицейска процедура. Мистерията стана образец за криминален роман. А живата литературна форма изчезна, стана тема за разискване по лекции и семинари.

Тя посочи към слушателите си. Това беше жест, насочен не само към редиците със студенти, техните папки, които приличаха на множество отворени птичи човки, които чакаха да бъдат нахранени, а и към аудиторията, проекционния апарат, подиума и самата нея.

— Кой погуби криминалния роман? Ние.

В настъпилата тишина тя събра записките си и ги погледна замислено. В ръката си държеше още няколко текста, стихове и извадки от книги, които се оказаха абсолютно неуместни. Беше казала всичко, което искаше да каже. Обърна се и напусна залата, без да продума.