— Бил е намерен на това игрище, на около четиристотин и петдесет метра от дома си — обясняваше Джъдлър, като почукваше по стенната карта със счупена билярдна щека, която ползваше за показалка и с която удряше по бюрата на подчинените си. — Множество прободни рани с остър нож. Аутопсията няма да свърши преди късния следобед, но изглеждат като от бръснач или нож марка „Стенли“.
— Кой го е открил, сър? — попита един от полицаите.
— Млекарят — отвърна Джъдлър. — Беше топла нощ и е имало следсмъртна хипостаза, но дрехите му са разкъсани. По лицето знак от червило в същия цвят като използваното при Хю Скот. Ще изчакаме аутопсията да разберем дали е изнасилен или не. Бях ли ясен дотук?
Полицаите кимаха с премрежени погледи.
— Адаме, ще ни припомниш ли какво беше хипостаза?
Полицаят изглеждаше изненадан.
— Ъъъ, не, сър.
— Оттичане на кръвта под влияние на гравитацията до най-ниската точка на тялото. Занапред, като не знаете нещо, питайте — Джъдлър ги изгледа вбесен. Водеха две разследвания на убийства, а му бяха зачислили двама детективи, току-що излезли от академията. Джефрис и Адаме не бяха много по-възрастни от убитото момче: не че бяха глупави, но определено бавно схващаха. Питаше се дали някога и той е бил толкова неопитен и незрял? В стола беше чул, че ги наричаха „Близнаците“. — Тялото вече е идентифицирано от майката. Името е Клив Тривилян — бял мъж, осемнадесетгодишен. Майка му го чакала да се прибере от среща с приятелката си към полунощ, но като не се прибрал, не изпаднала в паника, защото мислела, че е с приятелите си. Обадила се преди час в местното управление, когато един съсед ѝ казал, че млекарят намерил труп. Колегите я доведоха тук. Аз ще взема нейните показания и показанията на приятелката му, Хелън Сейърс. Детектив Уорнър ще разпредели останалите задачи между вас двамата, а после започвате да обикаляте от къща на къща. Ще правим това заедно с униформените полицаи — ако те намерят нещо, вземете показания и ме уведомете. Също така ще ни помогнат да претърсим игрището за отпечатъци. Всичко е организирано, както го обсъдихме, Джефрис и Адаме, ще присъствате на аутопсията и ще ми изготвите доклад. Искам да знам мнението на патолога за времето и причината за смъртта, дали е сексуално малтретиран, какво има в стомаха му. Ясно? — Всички кимнаха утвърдително. — Тогава вървете-. Бил, ела за момент.
Неговият сержант Бил Уорнър се приближи, когато стаята се изпразни.
— Бил, отдел А няма да работи по случая.
— Благодаря ви, сър — каза Уорнър. На външен вид той приличаше на Джъдлър, едър и набит. От четири години насам бяха работили заедно по доста случаи, въпреки че ресурсите в последно време бяха много ограничени. Детективите най-често сами водеха разследванията. Основният проблем на Уорнър в момента бяха автопрестъпленията — наскоро младежите от Оксфорд бяха открили удоволствията на лудориите, т.е., правенето на каскади с крадени спортни автомобили.
— Не те ангажирам със случая, но ще те помоля да държиш под око тези две деца. Успеем ли да им направим един ударен полицейски курс, могат да ни бъдат от полза.
— Да. Чудех се защо реши и двамата да отразят аутопсията.
— Нищо не е по-подходящо от тази гледка, когато искаш да превърнеш момчетата в мъже.
Джейн Хюз подаде глава през вратата.
— Господин и госпожа Тривилян са тук, сър. В пета стая.
— Нека да започне битката — каза Джъдлър и взе книжата си.
След пет часа Джефрис явно се чувстваше погнусен.
Той, Адаме и съдебният адвокат бяха в сутерена на болницата „Джон Радклиф“ и наблюдаваха как проф. Ел-Шамир режеше тялото на Клив Тривилян.
— Това първата ви аутопсия ли е? — беше попитал той, докато си слагаше тънка полиетиленова престилка. Джефрис се чудеше откъде беше разбрал и реши, че Уорнър го е предупредил.
— Гледайте и се учете, господа. Ако искате, задавайте въпроси, но не докато говоря: използвам диктофон и не бива да объркаме машинописката.
— Готов ли сте за пациента, сър? — запита санитарят, подавайки глава зад вратата.
— Несъмнено. Докарайте го. Свикнали са да мислят за тях, като за пациенти — обясни той на двамата полицаи. — Така не им се налага да използват думата „труп“.
Сега, докато гледаше как работи професорът, Джефрис се опитваше да си представи, че фигурата на масата, не е нищо друго, освен безжизнено и безлично парче месо. От време на време той се хващаше да разсъждава, че само преди дванадесет часа това тяло е било на среща с приятелка, ходело е и е дишало, също като него самия, но успя да си наложи да не мисли за това.
На пръв поглед трупът не изглеждаше толкова зле. Покрит с бял чаршаф, той беше докаран на една количка, а после беше изтърколен по дължина върху вдлъбната неръждаема платформа, напомняща отточния край на кухненската мивка на Джефрис. Асистентът постави дървена подложка под врата му, чиято изтъркана дървесина изглеждаше странно средновековна на фона на блестящата стомана. След това той докара втора количка, върху която висяха две огромни везни, също като тези на продавачите на риба. Джефрис се опита да не мисли за какво са предназначени.
Асистентът махна чаршафа и разряза дрехите. Джефрис се учуди колко различен от живия човек, дори заспал, беше трупът. Независимо от нелепите рани по врата и гръдния кош, кожата имаше блед цвят и наподобяваше восъчна статуя. Ноктите бяха смъртно бели. Отгоре върху тялото само пенисът беше тъмен, макар че прасците и ходилата бяха покрити с петна и на места почти черни. Джефрис предположи, че това сигурно е ефектът от оттичането на кръвта, за който им говореше Джъдлър. Самотна златна обеца проблясваше на лявото ухо на момчето. Лицето беше нашарено с яркочервено червило.
Ел-Шамир изреждаше нещо по диктофона, докато се беше навел над единия от глезените. Джефрис осъзна, че там, върху кожата, има нещо написано, някаква драскулка от писалка. Адаме също я забеляза: двамата полицаи се приближиха едновременно.
Ел-Шамир ги накара да се отдръпнат.
— Спокойно, господа, не е улика. Това е заместител на смъртен номер. Откакто правителството реши, че вече няма пари за етикети, санитарите трябва да отбелязват подробностите върху тялото. А сега, ако ми позволите, ще продължа работата си.
Те се опомниха и отстъпиха назад.
Професорът измери раните по врата и продиктува наблюденията си по диктофона.
— Погледнете другите рани обади се той през рамо. — Виждате ли? — Имаше няколко малки прореза и ожулвания около главната рана, под лявото ухо. — Държал го е изотзад по този начин — той показа на Адаме, правейки ключ с ръка около врата му. — Подай ми онзи скалпел — нареди след това. Джефрис му го подаде. Острието се оказа точно зад челюстта на Адаме.
— Това се е случило, когато са се сборили — обяви със задоволство професорът. Той освободи полицая, пак се обърна към тялото и направи малък разрез в гърлото.
— Забележете колко лесно реже. Не е много вкочанен — каза той. — Това ни помага да установим часа на смъртта. Вкочанясването настъпва след около четири часа. Може и по-рано при много интензивна борба, каквато виждаме тук, защото усилието изчерпва кислорода от тялото. Все пак поточна картина ще имаме, когато съдебният лаборант погледне очите му.
— Защо, сър? — попита Джефрис.
— Мухи — каза професорът. — Миризмата ги привлича много бързо, ако тялото е на открито. Лаборантът ще погледне яйцата им, снесени върху роговицата, и ще поработи в обратната посока. — Той се наведе и се вгледа в едното око. — Вашият човек носи контактни лещи, но все нещо може да се направи. — Тогава вече на Джеферис започна да му се гади. Когато погледна към Адаме видя, че и той е бледен като трупа.
Ел-Шамир изследваше тялото отвън, диктувайки от време на време в диктофона. Той грижливо почисти под ноктите, прочисти раните, и взе секрет от пениса, преди да повика асистента си да му помогне да обърнат трупа. Главата на Клив провисна и удари дървената подложка с доловим тъп звук, който накара Джефрис да потрепери. Малка струйка от кремав бълвоч бликна от белите устни на пода. Ел-Шамир не ѝ обърна внимание, а започна да претърсва внимателно кожата под косата за малки ранички, като шимпанзе, проверяващо за гниди. След малко се премести надолу по тялото и започна да изучава ануса. Джефрис извърна смутено поглед.
— По нищо не личи да е изнасилен. Но все пак ще изпратя секретите в лабораторията за проверка.
Джефрис не беше готов за това, което последва. Патологът и асистентът обърнаха Клив в предишното му положение и го разрязаха до пъпа. Беше им трудно, сякаш се бореха с тялото и то им се съпротивляваше. Въпреки дървената подложка, главата се клатеше на всички страни, а единият крак се хързулна извън масата. Двамата мъже дишаха тежко, когато свършиха. Тогава направиха два малки прореза, като разклонения на главния разрез, напомнящи на знака за мир, надолу към бедрата.
Като човек, който тегли много дълги чорапи от почти затворено чекмедже, Ел-Шамир навря ръце в разреза и изтегли търпеливо сантиметър по сантиметър червата от стомашната кухина. Асистентът разряза част от тях и внимателно сложи в торбичка проба от съдържанието им. Въпреки добрата система за проветряване, миризмата беше станала непоносима. Тогава — това беше фокус, помисли си смаян Джефрис — Ел-Шамир достигна гръдния кош с двете си ръце, притискайки се плътно към трупа, и шокиран Джефрис видя как устните на Клив се движат, сякаш се опитваха да кажат нещо. Той трябва да е потреперил, защото патологът изсумтя и каза:
— Въздух в хранопровода — после измъкна с ръце белия дроб заедно с тръбата, водеща до адамовата ябълка.
Джефрис изведнъж се сети за доклада, който трябваше да пишат.
— Може ли да ни кажете какво е ял за последно? — попита той.
— Прилича на пица — каза професорът, — но доста неща заприличват на пица след няколко часа. Искаш ли да видиш сам?
Джефрис погледна Адаме, който отрицателно поклати глава.
Кръвта се стичаше от всеки канал и звукът от капките върху чистия под изпълваше стаята. Всичко беше като мъглява импресия — удивителните цветове на телесните вътрешности, преливащи се един в друг, така подредени и така сложно свързани, както двигателят на японска кола; асистентът, който мереше дробовете, бъбреците, сърцето и вземаше тънки парченца от тях за лабораторен анализ, а накрая, свил устни, ги претегляше на везните и ги изчакваше да се изравнят, подобно месар, който се чуди дали дава прекалено малко, или прекалено много; и най-сетне работата по главата и лицето.
През върха на главата беше направен разрез с формата на клин, така че за миг Клив сякаш беше с перука. След това кожата беше издърпана напред, откривайки черепа, който беше скалпиран. Асистентът закрепи скоба на върха на черепа, затегна я, и направи малък правоъгълен отвор. След миг извади мозъка и го претегли.
Когато вътрешната работа завърши, и асистентът заши Клив с груб, конец, като конопена лента за палатка, Ел-Шамир внезапно забеляза тяхното мълчание.
— Е, господа, намирате ли това за полезно? — запита той.
Джефрис се опита да си припомни инструкциите, които му даде Джъдлър.
— Сега може ли да кажете как е умрял, сър?
— Мисля, че вече е ясно. Задушаване в резултат от разрязването на трахеята. Ще проверя белодробните флуиди, които да го потвърдят, но едва ли ще има изненади. Повечето от това, което видяхте — той отмести масата с органите зад себе си, — се налага, защото трябва да проверим всичко, тъй като в съда може да ви разкритикуват. Адвокатът на защитата може да пледира, например, че мъртвият е получил сърдечен удар — той въздъхна. — В нашия случай този младеж е с най-здравото сърце, което съм рязал от години.
Асистентът оправяше горната част на черепа, като закрепваше превръзка около него. Обецата все още проблясваше на ухото на Клив. Той я махна с чифт пинсети, и я постави в торбичка, като доказателство. Тогава нещо привлече вниманието му.
— Извинете, сър — каза той. — Бихте ли погледнали?
— Какво има?
— Има коса, увита около това — каза той.
Джефрис осъзна, че досега асистентът не беше проговарял. Той имаше мек оксфордски акцент.
— Вероятно неговата собствена — Ел-Шамир се наведе да погледне и подсвирна. Като държеше торбичката на светлината, той каза:
— Това не е коса. Мисля, че е нишка от дреха. Предполагам черна вълна.
— Ако са стояли по начина, който ми показахте — каза енергично Джефрис, — ушите им почти са се допирали. Ако нападателят е носил нещо на главата си, обицата се е заплела в него.
— Да, възможно е. Но не се увличайте. Той може просто да я е оплел в собствения си пуловер, когато я е слагал. Както и да е, от лабораторията ще ни кажат повече.
Полицаите не говореха много по обратния път към участъка. Те намериха оперативната стая празна. Джъдлър беше дал нареждания Адаме да напише доклада, а Джефрис да се присъедини към него при разпита на Хелън Сейърс.
Той стигна там, когато детективът тъкмо обясняваше на момичето случката от предишната вечер. Джейн Хюз седеше в единия край на стаята и Джефрис седна до нея. След всичко, което току-що беше видял, бе шокиращо да слуша това момиче да говори за Клив, като за жив човек, да си представя устните му, от които изтичат съсиреци, притиснати към нейните, дробовете, които видя да изваждат, да издишват страстни думи. Той осъзна, че се поти. Въпреки че Джъдлър си водеше записки, той също извади бележника си и се опита да се съсредоточи над думите ѝ.
— Срещнахме се случайно, където работя — обясняваше тя търпеливо. Нямаше съмнение, че го разказваше поне за пети път. Изглеждаше уморена и Джефрис също се почувства изтощен. — Това е американската компания за пици в Глоучестър Грийн. Господин Бенет — мениджърът, се ядоса, защото Клив дойде да ме чака. Той не обичаше Клив да се мотае наоколо. По-късно го помолих да не идва повече. — Внезапно тя заплака. Джефрис извърна поглед. Джъдлър не каза нищо, просто чакаше, докато тя хлипа, кимаше на себе си, сякаш се съгласяваше с нещо, което беше казала. Накрая тя се съвзе и попита: — Вярно ли е, че е бил изнасилен?
За изненада на Джефрис, Джъдлър се обърна към него.
— Вярно ли е? — попита го тихо.
За момент той не беше сигурен дали трябва да излъже, или не.
— Изглежда неправдоподобно — каза той. — Няма да сме сигурни, докато не получим резултатите от лабораторията.
— Говорих с братята му — каза тя огорчено. — Те смятат, че щом е мъртъв, значи се е съпротивлявал, независимо кой е бил нападателят. Казаха също, че е бил убит, защото е оказал съпротива.
Като си спомни думите на патолога, Джеферсън кимна.
— Ние мислим, че е оказал съпротива.
— Иска ми се да не го е правил — каза тя разгорещено. — Иска ми се да не е правил нищо, но да беше останал жив.
Джъдлър сложи ръка на рамото ѝ.
— Трябва да те попитам нещо, Хелън.
— Какво?
— Клив хомосексуалист ли беше? Споменавал ли ти е някога за подобни преживявания?
— Не. Естествено, че не беше обратен. Нали си падаше по мен? — Очите ѝ пак се насълзиха. Изведнъж Джефрис си спомни момента, когато Ел-Шамир се взираше в очите на мъртвия и търсеше яйцата на мухите. Той носеше контактни лещи и обеца, а кожата на петите му беше груба.
— От колко време излизахте заедно?
— От два месеца.
— Правихте ли секс? — Джефрис беше смутен от безсърдечието на Джъдлър. Но разбираше, че тези въпроси трябва да бъдат зададени.
Явно Хелън също го разбираше. Като скри лицето си с ръце, тя каза:
— Веднъж. Само веднъж — и скръсти ръце в скута си.
— Всичко нормално ли беше?
— Не мога да кажа — каза тя, — понеже той ми беше първият. Но да, беше нормално.
— Снощи правихте ли секс?
— Не.
— Клив беше ли раздразнен по някаква причина? — Когато тя не отговори веднага, той обясни: — Трябва да го знаем за съдебното разследване.
— Предполагам — каза тя накрая.
— Споменавал ли е за някого, който му е правил сексуални намеци? Жена или мъж? — Хелън поклати глава. Джъдлър вдигна ръце в знак на разочарование. — Има ли нещо, което мислиш, че може да ни помогне? — попита той. — Някой, който да му е бил ядосан, някой от автобуса, който се е държал странно, нещо по-особено напоследък?
Хелън сви рамене.
— Нищо. Беше си обикновена нощ.
— Ами в работата? Сервира ли на някой, не както винаги? Някой приближи ли се до Клив, докато той те чакаше?
— Не мога да се сетя — разрида се тя и раменете ѝ се разтресоха.
— Добре. Да се върнем към пътуването ви до вкъщи. Можеш ли да си спомниш някой от пътниците в автобуса?
— Не. Ние се целувахме.
— Автобусът беше ли пълен?
— Не съвсем — тя се замисли за момент. — Може би наполовина. Спомням си, че имаше един азиатец, стар човек, който ни гледаше.
— Добре. След като свършим, един полицай ще те отведе да го опишеш, за да го нарисуват. Знаеш ли как става? — Тя кимна. — Ами когато слязохте? Някой слезе ли с вас?
— Няколко човека. Те бяха зад нас. Не погледнах никого от тях.
— Имаше ли някой да чака на автобусната спирка?
— Не съм сигурна. Не, може би имаше някой. Спомням си, защото Клив и аз се целунахме под навеса на спирката, а автобусът не тръгна веднага. Почувствах се леко смутена, защото всички ни гледаха през прозорците. И сякаш шофьорът чакаше да види дали някой ще се качи, или чакаше друг автобус. Много автобуси спират на тази спирка, тя е на пътя за Лондон — тя въздъхна. — Спомням си свистящия звук на затварящите се врати и мисълта, че след това ще се усамотим.
— Сигурна ли си, че не си видяла никой?
Хелън поклати глава.
— Не можеш да кажеш, например, дали е бил мъж?
— Казах ви, че не видях нищо.
— А камионът, който е трябвало да избегнете, пресичайки околовръстното? Можеш ли да си спомниш нещо за него?
— Беше просто камион — тя присви очи, като се опитваше да си спомни. — Може би камион от Сейнсбъри.
— От Сейнсбъри? Сигурна ли си?
— Напълно. Определено беше от супермаркета. Да, сега си спомням, Клив се пошегува, че без малко щял да ни отнесе към щанда за месо.
Джъдлър търпеливо преведе Хелън през всяка стъпка по пътя ѝ до вкъщи, след което бутна стола си назад.
— Ти беше забележително полезна и смела, Хелън. Нали ще ни уведомиш, ако се сетиш за нещо?
Тя кимна.
— Благодаря ти, че дойде — каза ѝ той. — Ако придружиш Джейн да нарисувате азиатеца, аз ще донеса след малко показанията ти да ги подпишеш. — Той се изправи. — Наистина, много съжалявам. — Джефрис се чудеше дали да му каже за нишката около обецата, докато тя е тук, но реши да изчака. Той също се изправи. Когато Хелън тръгна към вратата, съпроводена от Джейн Хюз, спря до Джефрис и сбърчи нос.
— Исусе — каза тя, — воните ужасно. Какво сте правили?
Внезапно Джефрис осъзна, че все още мирише на формалдехид и карантия, като се чудеше дали тя ще се досети, че това е миризмата на нейния любим.
— Ядох чипс — избърбори той. За късмет, тя не беше много заинтересована. Той ѝ кимна, докато излизаше, след което бързо седна.
— Добре свършена работа — каза Джъдлър, когато той му разказа за аутопсията. — Това е всичко, на което можехме да се надяваме. Сега върви при Койли. Уредих ти среща с мениджъра на личния състав на „Роувър“. Жена на име Линдзи Сейърс. Няма връзка със семейство Сейърс. Измъкни каквото можеш от нея и после слез на етажа на магазина да поговориш с някого от колегите на Клив.
Джефри разбра, че му намират работа. Това беше добре за него, като се има предвид как се чувстваше в момента. Той взе една от колите, син „Форд ескорт“, и я изкара от мястото ѝ на паркинга. Чу потропване по покрива, огледа се и видя Джъдлър да стои от другата страна до прозореца му. Той се протегна ѝ свали стъклото.
— По-добре вземи една от гаража — шефът му посочи наредените зад него полицейски коли. — Звучи глупаво, но хората се дразнят, когато караме коли, различни от техните.
Като се укори наум за глупостта си, Джефрис смени колата. Ако беше по-внимателен, щеше и сам да се сети за това. Той знаеше, че подробност като тази отличава обикновения полицай от добрия детектив.
Заводът на „Роувър кар“ се разпростираше по околовръстното шосе до кръговото при Койли, като със старата си часовникова кула и грозни квадратни сгради, напомняше гротескна пародия на старинен оксфордски университет. Всъщност, макар университетът да бе център на внимание, този разпилян комплекс от работилници, бояджийници и поточни линии имаше повече работници, отколкото университетът студенти. Ако колежите бяха мозъкът на Оксфорд, това бяха мускулите му; икономически погледнато, беше спорен въпрос, кое от двете бе по-важно. Докато си показваше значката на охраната на главния вход, Джефрис си мислеше каква ирония е това, че завършилите университета получаваха званието Магистър на хуманитарните науки, а една от колите произвеждани тук, носеше наименованието Маестро. Линдзи Сейърс не му каза много. Явно не познаваше Тривилян и въпреки че изказа съболезнования за смъртта му, това нямаше да развали деня ѝ. Тя беше суетна блондинка, прехвърлила трийсетте, в добре ушит костюм. Джефрис се зачуди как някой толкова незаинтересован от хората можеше да отговаря за персонала. Научи само каква е била заплатата на Клив и колко често е отсъствал.
След като се раздели с нея, той помоли секретарката да го упъти към поточната линия, където беше работил Клив. Тя лично го заведе, очевидно доволна от възможността да си почине. Това беше един различен свят. Навсякъде около него несглобени и небоядисани конструкции на коли постепенно биваха запълвани със съставните си елементи: двигател се спускаше тук, седалки се слагаха там. Напомни му малко на залата за аутопсия, но в обратен кадър, сглобяване след разглобяването.
Той се загледа с увлечение известно време, докато един от майсторите дойде да види какво търси. Майсторът на име Сик, го заведе при мъжа, който работеше заедно с Клив. Те поставяха предните стъкла на колите. Вместо да спира линията, майсторът предпочете да застане на мястото му, докато двамата излязоха навън да поговорят на спокойствие. Мъжът се казваше Еди Боуман.
— Знаете ли какво стана с Клив? — попита Джефрис.
— Чух, че е убит. Ужасно. Казват, че е убит от обратен. Не знам, не ми приличаше на такъв.
— Не е бил такъв — каза Джефрис. — Изглежда… всъщност е рано да се каже, но прилича на случайно нападение.
— Казват, че обратните се познават, значи могат да кажат? — Еди поклати глава. — Все някой трябва да го е мислил за такъв. Знаете, че той носеше обица на ухото. Казах му, че изглежда глупаво, като гаден пират. Или гаден педераст.
— От колко време работехте заедно?
— Немного. Може би от година. Изглеждаше ми добро момче. Познавам и братята му. Доста хора от семейството му работят в този завод.
— Знаеш ли къде мога да открия някой от тях?
— Съмнявам се, че са тук. Сигурно са вкъщи при майка си. Ще ти дам съвет. По-добре го хвани, преди те да го хванат. В това семейство държат един на друг, а това убийство хич не им хареса.
В края на деня Джъдлър свика събрание да сглобят информацията от деня. Тя беше недостатъчна. При обиколката на къщите полицаите бяха попаднали на мъж, който видял банда травестити, въоръжени с ножове. Друг рапорт твърдеше, че това били само три момичета, връщащи се в събота вечер от дискотека. Шофьорът на автобуса, който беше докарал Клив и Хелън от центъра, не си ги спомняше, нито пък си спомняше кой е слязъл с тях. Не можа също да се сети дали на автобусната спирка някой е чакал да се е качи.
— Истината е, че нямаме нищо — каза той на събраните полицаи.
— Има ли нещо, което да свързва този случай със случая на Скот, сър? — попита Бил Уорнър.
— Само червилото. Няма никакви други прилики. Тривилян и Скот са били от различни класи, живели са в различни части на Оксфорд, имали са различни приятели — няма вероятност някога да са се срещали.
Униформен полицай донесе факс и го подаде на Джъдлър, който мълчаливо го прегледа.
— Това е интересно — каза най-после той. — Проследили са шофьора на камиона, който за малко е щял да прегази Клив и Хелън. Сега е в Уолвърхемптън, но тамошните момчета са ни пратили факс с показанията му. Според него, пресичащите са били трима: двама, които не го изчакали, и един, който го изчакал, докато премине. Не може да ни даде описание — видял ги е само за момент, а и вниманието му било насочено към двамата, които се опасявал да не прегази. Но той смята, че третият май е носил анцуг. — Джъдлър взе „показалката“ и започна да почуква ритмично с нея по ръката си, докато мислеше за нещо. — Ще трябва утре да повторим всичко — каза накрая. — Всичко от къща на къща, същите хора, същите въпроси. Адаме и Джеферсън, вие отивате до Уолвърхемптън тази нощ. Вижте дали не можете да измъкнете още нещо от този шофьор.
Тери я болеше глава след целия ден, прекаран на бюрото. Реши да вземе последното си четиво, един криминален роман на Уилки Колинз от деветнадесети век със заглавието „Дамата и законът“, да слезе долу до кръчмата край реката, да си вземе нещо за пиене и да го прочете на свеж въздух. Докато си поръчваше халба бира, тя чу зад себе си познат глас.
— Я гледай, Тери. Какво правиш тук? Боя се, че едва ли ще намериш нещо интересно. Всички барове за самотници са в центъра на града.
Тя се обърна. Брайън Идън, приятелят му Дорлинг Ван Глат и един мъж, когото не познаваше, стояха в края на бара и я наблюдаваха.
— Моля те, ела при нас — предложи ѝ Брайън Идън.
— Не, благодаря — тя си взе питието и се отдалечи. Не го беше виждала от нощта на приема, но след думите на Ан Байрес за автора на писмата, нямаше настроение да разговаря с него.
Намери си маса в малката градина отвън и седна, но с раздразнение забеляза, че Брайън я беше последвал. Той дръпна един стол и седна.
— Държиш се доста резервирано.
Тя се вгледа в него. Изглеждаше толкова обикновен, толкова безобиден във всяко отношение, с изключение на явното и непохватно флиртуване. Можеше ли наистина да е чудовището, за което си го представяше?
— Имам работа — тя посочи книгата.
Той я измъкна от ръцете ѝ и я разгледа.
— Хм. Написана е през 1875 г. Това е след моя период, но съм сигурен, че е увлекателна. Работиш твърде много, а не се забавляваш. Нека изпием по едно питие заедно.
Тя стана с намерението да си тръгне.
— О-о, стига де — той губеше търпение. — Още ли ми се сърдиш заради малкия флирт онази нощ? Виж сега. Ще се постарая да не флиртувам до края на разговора ни.
Той се протегна и я накара да седне, а тя неволно настръхна, ужасена от допира на ръката му.
— Защо…? — започна той, но спря, щом забеляза уплахата ѝ. — Страхуваш ли се от мен?
Тя не отговори.
Той пак се вгледа в книгата и кимна многозначително.
— Сега разбирам. Това не е заради онази нощ. Това е друго. Мислиш, че имам нещо общо със смъртта на Хю Скот. Много криминалета четеш, Тери. Наистина ли ти приличам на хомосексуалист-психопат? А ако бях, щях ли да се държа така с теб?
Тя издърпа ръката си от неговата, загубила ума и дума. Остави пълната чаша, грабна книгата и бързо тръгна към къщи.