Убийство в Оксфорд

двадесет и три

На улицата покрай Оксфордския съюз бяха паркирани броня до броня камиони с оборудване, микробуси с осветление и коли на телевизията. В една от последните режисьорът Фреди Брандрет гледаше малък монитор и се прозяваше. Дебатите по въпроса за закона и реда бяха дълги и досадни, участниците — крайно благоразумни и справедливи. Едва когато ги сведяха до триминутен репортаж, щеше да изглежда така, сякаш и двете страни не бяха съгласни една с друга.

След като пълната с изтъркани фрази реч завърши с апел за уравновесена и справедлива политика относно престъпленията, началникът на полицията сър Андрю Хейг седна и един студент със задължителните бяла папийонка и фрак се изправи. Фреди се консултира с бележките си. Доминик Ашбъри. Отсъствието на пояснения след името му предполагаше, че това не беше важна личност. Фреди се протегна и намали звука.

Преди много години Доминик Ашбъри си беше наумил, че един ден ще стане премиер и се бе захванал да постигне тази своя мечта. Още докато ходеше на училище, беше решил, че имаше нужда от ментор и беше написал писмо до политик от дясното крило на Консервативната партия, възрастен ерген, в което го молеше да се срещнат. В замяна на службата си при политика, като негов неплатен асистент в Уестминстър и в избирателната колегия през ваканциите, всичко, което трябваше да прави, беше да подхранва егото на стария мъж и да ходи с него на вечеря. Скоро откри, че другият мъж обичаше да разказва за побоя, който получавал в младежките си години в училище. Всъщност училището на Доминик беше забранило физическото наказание много преди Доминик да започне да учи, но за да достави удоволствие на стария мъж, той си измисли куп истории за садистични отговорници по дисциплината и учители с пръчки. Един ден щеше да използва влиянието на ментора си, за да стане парламентарен изследовател. Тогава щеше да се очаква от него да се кандидатира в изборите за място, което той вероятно нямаше да спечели, просто, за да покаже ентусиазъм, преди връзките му да го улеснят да заеме мястото на консерватор, запазено за тези с бъдещ потенциал за кабинета. Тогава щеше да се отърве от стария мъж, да се придвижи сам към центъра на партията и да се съсредоточи върху докарването си пред електората.

Досега планът на живота на Доминик, написан на лист хартия, когато беше седемнадесетгодишен, вървеше като по вода. Той беше отбелязал първите четири квадратчета от диаграмата си. Но докато, от една страна, постигна желанието си тази година да стане президент на Оксфордския съюз, от друга, не беше постигнал амбицията си, която беше отбелязана на листчето хартия с думите: „Да бъда забелязан“.

Проблемът му беше, че в политическия кръг гъмжеше от бивши президенти на съюза. Това, от което имаше нужда, според няколко известни журналисти, беше да се превърне в гледано лице. По-късно, когато влезеше в парламента, издателите на вестници щяха да търсят в старите броеве информация за него и щяха да открият, че той вече беше впечатлил предшествениците им, и тогава щяха да му отделят хвалебствена статия като брилянтен вундеркинд.

За да бъде забелязан от националната медия, той трябваше да направи или да каже нещо спорно. Но политическите му инстинкти го правеха срамежлив и далече от дебатите. Всеки, когото сега обидеше, щеше да му го върне по-късно. Алтернативата беше да намери някоя изключително интересна новина и да я раздуха, без да обижда никоя от замесените групи.

Дебатите за закона и реда изглеждаха перфектната възможност. Той успя да си уреди среща с главния инспектор, така че телевизионните камери щяха да са там с надеждата, че старият глупак ще направи още някой глупав гаф.

Доминик си пое дълбоко въздух.

— Искам да говоря за закона и реда не така абстрактно, както главният инспектор, а като дам пример от този град — започна той. — Искам да говоря за изнасилвана и убиеца познат ни като „звярът от Оксфорд“ — той направи кратка пауза. Знаеше, че медиите щяха да харесат тази изтъркана фраза, която беше измислил предишната вечер. — Изнасилвания§ та са нещо отвратително, но този насилник е невероятно дегенерирал. Той е хомосексуалист и напада млади, здрави мъже, които идват в този град, след като за пръв път са напуснали сигурността на бащиния си дом, за да се отдадат на следването си.

Интересът на Фреди в микробуса изведнъж се засили. Той се наведе напред и увеличи звука.

— Все още ли имаме време? — попита той техника. — Това може да се окаже интересно.

— Кой създаде това чудовище? — Доминик театрално посочи главния инспектор. — Той го създаде. Той даде на този човек и на други извратени типове, като него, техни заведения, техни телевизионни програми, гадни нощни клубове само за тях. Той му е създал впечатлението, че иска да опрости и дори да насърчи сексуалните му отклонения. Вместо да стегне здраво хомосексуалистите, той ги е оставил да вярват, че са имунизирани срещу преследване. Не е чудно, че дори след като звярът уби две млади момчета и кой знае още колко е изнасилил, главният инспектор не желае да го арестува. Предлагам на полицията да спре да си играе е доверието на жителите от Оксфорд. Колко дълго ще издържат гражданите, преда да се заемат с това, което полицията е неспособна да направи — да се организират в групи, готови да защитят себе си, като охраняват всяка улица във всеки квартал.

— Той призовава хората да се въоръжат и да излязат по улиците — каза смаян редакторът.

— Всъщност не призовава тях — отбеляза Фреди, като му се възхищаваше. — И всъщност не спомена за въоръжаване. Но точно това ще разберат всички.

— Е, той все пак е дете — намеси се презрително монтажистът — Никой няма да го вземе насериозно.

Щом Доминик седна, Фреди се изправи.

— Отивам до тоалетната — каза той на останалите. — Когато беше отвън, той извади мобилния си телефон от джоба. Погледна часовника си. Беше осем часът. Отделът за новини във вестника още работеше.

Фил? — каза той, след като се свърза. — Май имам нещо за теб.

Ричард Джъдлър тъкмо се канеше да си тръгва, за да се наспи, когато един полицай дойде задъхан и му каза, че началникът го търси по телефона. Той се върна до бюрото си и изслуша потока от гневни думи и отговори само със „слушам, сър“, както се очакваше от него. Когато разговорът приключи и другият мъж затвори телефона, той леко потръпна. Като въздъхна, хвърли поглед на телефона, после набра номера на Тери. Телефонът доста звъня, преди да чуе хладния, равен глас на Тери.

— Тери, обажда се Ричард.

Последва кратка пауза, преди да продължи.

— А, така ли?

— Виж, току-що научих, че някакъв пъпчив ученик е изнесъл разгорещена реч за убиеца в телевизионен дебат тази вечер. Сигурно е, че националната преса ще се възползва от това съвсем скоро. Може да откриеш фотографи да се размотават около къщата ти през следващите няколко дни.

— Благодаря ти, че ми каза.

— Тук ще бъде доста оживено тези дни.

— Не се безпокой, ще се видим по-нататък.

— До скоро тогава.

— Днес ходих до Кембридж — сети се тя изведнъж. — Видях се с Мери Симпсън. Мисля, че те е излъгала.

— Тери — каза ѝ той тъжно, — не започвай пак.

— Ще направите ли на Брайън ДНК-тест?

— Не можем да го накараме да си направи — каза той търпеливо. — Не и без основателни доказателства. Единствената причина да си направи Брайън такъв тест е, ако самият той поиска.

Тя бавно затвори телефона, после се обърна към Джайлс, който се беше разположил на края на кухненската маса.

— Съжалявам, Джайлс. Ще трябва да си тръгваш. Не мисля, че съм в настроение да продължа.

— Защо? Какво стана?

— Едно старо гадже. Все още притежава способността да ме вбесява.

— В такъв случай защо не си легнем? Ще се почувстваш много по-добре.

— Не ставай глупав, Джайлс.

— Просто питах — каза той и се изправи.

Когато си отиде, Тери остана сама, гледаше как се стъмва и се чудеше какво да прави. Тя стана, намери телефонния I указател и започна да търси номера на местната телевизия.

Опита се да си спомни името на репортерката, която снимаше пред къщата ѝ и към която се бе отнесла толкова грубо. Джема.

Тя набра номера и попита за Джема от новините, като се надяваше, че няма да има две репортерки със същото име. Свързаха я с телефонен секретар, но той имаше мобилните номера на репортерите. Трябваше да набере два-три пъти, докато се свърже.

— Джем Паркър, кажете.

Ако съдеше по гласовете около нея, тя беше в кръчма.

— Казвам се Тери Уилямс. Мисля, че имам история за вас. Свързано е с убийството на „Уест Стрийт“ 57.

Когато другата жена отговори, гласът ѝ беше предпазлив.

— Бяхте ли вече в полицията?

— Да, разбира се — засмя се Тери. — Точно за това е историята. Нали разбирате, университетски преподавател на име Брайън Идън е имал сексуални контакти със свои студенти. Полицията е открила това, но го е държала в тайна, защото университетът ги е помолил.

Гласовете около нея бяха заглъхнали. Тери предположи, че Джема е излязла извън заведението, където беше по-тихо. Когато отново заговори, гласът ѝ беше леко приглушен, като че ли палеше цигара.

— Съжалявам, но не можем да използваме това. Без доказателства това си е почти клевета.

— Мога да ви дам имената и на останалите, които са замесени. Бихте могли да проверите историята с тях.

Още един път мълчание.

— Дори и така да е, ще бъдем обвинени, че го преследваме. Съжалявам, едно нещо е да даваш изявления за някого, който е известен, и съвсем друго да правиш изявления ти самият. Благодаря, но…

— Почакайте — каза бързо Тери. — Какво ще кажете, ако аз направя изявлението? В такъв случай бихте ли могли да използвате тази история?

Другата жена се замисли.

— Мисля, че е по-добре да се срещнем — каза накрая тя. — Къде се намирате?